Виктория Фокс
Островът на изкушението (15)

13

Лори

 

Когато Тони и Анхелика научиха за участието на Рико в уличното убийство, взеха решение да изпратят Лори в Испания без повече отлагане.

— Само там можем да сме сигурни, че ще си далеч от неприятности — обясни баща й.

Лори се беше чула с приятеля си по телефона малко след ареста. Беше го попитала дали информацията по медиите е правдоподобна. Той беше потвърдил. Сърцето й се късаше. Образът на Рико, добродушния Рико с приветливите очи и обаятелните обещания, се беше изпарил от съзнанието й. Приятелят й се беше оказал коравосърдечен убиец, способен да отнеме човешки живот.

Събитията се развиха бързо. Полетът й беше на следващия ден. Кацнеше ли в Мурсия, щеше да вземе такси и да се отправи на юг, към предградията на отдалеченото градче, където се намираше същата онази селска къща, в която Тони беше прекарал детството си. Сградата се разпадаше, понеже беше прекалено голяма и западнала, за да е по силите на сама жена. И тя беше на доизживяване като грохналата си собственичка.

Тони я караше до „Трес Ерманас“ за последен път.

— Моля те, не ме отпращай — не губеше надежда тя. — Не смяташ ли, че понесох достатъчно наказания?

— Дадох всичко от себе си, за да оправя нещата, Лориана. Бутах бизнеса, доколкото можах, постарах се да ти осигуря бъдещето, което майка ти искаше за теб. Намерих ти и друго семейство…

— Аз не съм искала друго семейство. Имах теб.

— Ами аз кой си имах?

— Мен…

— Ти беше невръстно дете. Трябваше да се грижа за теб.

— Мама винаги казваше, че независимо от възрастта и големината си човек винаги може да остави отпечатък.

Тони гневно отби сред експлозия от яростни клаксони.

— Ще престанеш ли?

— С какво да престана?

— Приеми най-накрая, че нея я няма. — В гласа му се прокрадна горчивина. — От десет години се мъча да намеря малко щастие, а ти все бленуваш по миналото…

— За да продължиш напред, не е нужно да забравиш какво си оставил зад себе си.

— Да не мислиш, че мога да забравя? Как да забравя, като в теб виждам нея?

— Затова ли искаш да ме отпратиш? — Лори заплака с дълго стаявани, големи сълзи. Надяваше се, че Тони ще я утеши, но прегръдка не последва. Вместо това баща й даде мигач и се върна на шосето.

— Пращам те да живееш с Корасон, защото така е правилно. Надявам се и някак да потуша безсмисленото ти буйство. Онова момче и семейството му са опасни. Не мога да си позволя да те загубя.

 

 

Последният й работен ден започна като всеки друг. Нищо не подсказваше за наближаването на събитието, което щеше невъзвратимо да промени живота на Лори. Цяла сутрин сестрите й обсъждаха злорадо предстоящия й живот с изкуфялата дъртофелница, докато Лори вдигаше телефона, посрещаше клиентите, бъркаше бои, миеше и чистеше. Вършеше работата си механично досущ кукла с лице и коса, с ръце и крака, ала вътре — празна, куха коруба без сърце и душа.

Минаваше два часът. Лори разопаковаше пратките с козметични продукти. Анита и Роза взеха пари от касата и я уведомиха, че „ще поизлязат“, което означаваше, че отиват на плажа да пият студена пина колада, да си чоплят ноктите и да клюкарстват по неин адрес.

Пратките бяха тежки и пълни с продукти, от които не се нуждаеха и които не можеха да си позволят, но момичетата все някак трябваше да уплътняват времето си, а на Лори се падаше честта да върне стоката. Шофьорът на куриерския микробус стовари кутиите пред вратата и тя подписа приемането на доставката. След време щеше да си спомня как след този подпис Лори Гарсия вече нямаше да съществува, как, без да знае, беше дала последния си автограф и най-сетне беше напуснала стария си живот.

Беше се навела с гръб към вратата, когато чу някой да влиза.

С готовност да се извини за отсъствието на сестрите си — несъмнено пристигаше някой забравен клиент — тя се обърна рязко и застана лице в лице с непознат мъж. Беше мургав и набит, с широко, ниско чело и обезформен от побои нос. Очите му бяха хлътнали и не мигаха, беше облечен с черен потник, подчертаващ месестата, татуирана плът на врата и раменете му. По едната му ръка се виеше огромна кобра, чиято глава с тънък раздвоен език изникваше чак под порязаната при нескопосано бръснене брада.

Диего Маркес.

Братът на Рико.

— Какво искаш? — попита студено Лори.

Устата на Диего се разтегна в тъничка усмивка.

— Искам да ти кажа две думи, chica.

— Заета съм.

— Аз също. — Той ритна вратата с един крак и тя се затръшна зад гърба му. — Точно затова ще ми дадеш каквото търся, и то по най-бързия начин.

— Не ме доближавай — заотстъпва тя.

— И как ще ме спреш? — Очите му направиха светкавичен оглед на целия салон. — Май ти е самотно тук. — Пресегна се да я докосне, но тя се отдръпна. — Не искаш другарче, така ли?

— Ще се обадя в полицията!

Той се изсмя. Смехът му беше жесток и вледеняващ. Лори усети тезгяха зад гърба си. Диего навря лицето си в нейното.

— Един Маркес май не ти стига.

В гърдите й се надигна вълна от паника.

— Моля те. На никой няма да кажа, че си идвал.

Диего присви очи. Лори забеляза изпъкналите сухожилия на врата му и едно пулсиращо мускулче, което сякаш се напрягаше да изскочи.

— Знам, че няма. Не и докато не получа каквото търся. — Той сграбчи брадичката й така грубо и внезапно, че Лори прехапа вътрешната страна на бузата си. — Сега се дръж като добро момиченце и ми разкажи какво се случи снощи. Първо си помисли внимателно, защото не понасям недомлъвките.

— Не знам за какво говориш.

— Знаеш и още как. Била си с Енрике. Била си с него през цялото време. Двамата не сте се разделяли нито за секунда. Ясно?

— Това е лъжа.

Диего я стисна още по-силно.

— Мислиш ли, че на Енрике му пука за истината в дранголника?

В очите й припламна ненавист.

— Ти никога не си помагал на Енрике! Нито веднъж не си му подал ръка. Само го проваляш и съсипваш живота му!

Диего я притисна към тезгяха с тежестта на цялото си тяло. Лори усещаше очертанията на напрегнатите му, железни мускули. Той поклати глава и зацъка неодобрително с език. В ноздрите й проникна противна смрад на стара пот и на нещо гадно и кисело.

— Не така, малката. Ти май не ме слушаш внимателно. Чуй сега. Когато ти поискам нещо, Лориана, ти ми го даваш. Фасулска работа. Да пробваме пак?

— Нищо няма да получиш от мен.

— Тогава нищо няма да ти спестя.

Мутрата на Диего се навря в лицето й. Тя реагира светкавично. Изплъзна се от хватката му и побягна. Спусна се към вратата, напълно забравила, че тази сутрин беше чистила и подът беше хлъзгав. Краката й изневериха. Протегна ръка в отчаян опит да смекчи удара, изкълчвайки китката си, а когато брадичката й се сблъска с твърдия под, топлата кръв зашуртя стряскащо бързо, сякаш кожата й беше тънка яйчена черупка или пък пълен с вода балон. Върху гърба й се стовари тежък крак и така притисна дробовете й, че секна дъха й.

Чу щракване на запалка. Разнесе се цигарен дим. След секунди вратата се отвори. В първия наивен момент си въобрази, че й идват на помощ.

Колко наивно…

Влязоха още трима мъже. Ушите й пищяха, така че не успя да разбере и дума от разговора им. Устата й беше пресъхнала, в носа й нахлуваше острата миризма на дезинфекциращия препарат.

— Създава ли ти проблеми? — Усети леко побутване на ботуш, а после и по-силно, все едно беше безпомощно, ранено животно.

Диего я вдигна грубо на крака.

— Пусни ме — изхленчи Лори в напразен опит да се изтръгне от здравите му ръце.

Един-единствен поглед към обкръжението й я обезкуражи. Беше заобиколена от бандата на Диего. Очите й прескочиха от единия гангстер към втория, към третия и при вида на всяко следващо закоравяло, безизразно лице надеждата й се изпаряваше, а гърлото й се стягаше от ужас. По гърба на единия пълзеше дълга, пършива конска опашка. Той облиза сухите си устни.

— Опитай пак — прошепна заплашително Диего в ухото й. — И този път се постарай повече, иначе такъв бой ще ти теглим, че няма да се познаеш. Схвана ли ми мисълта, chica?

— Рико не дойде на срещата ни — изпелтечи Лори. — Истината ви казвам. Не знам какво друго искате от мен.

Диего я дръпна рязко назад. Остра болка прониза изкълчената й ръка.

— Знаеш, Лориана.

Трябваше им неговото алиби. Думите, които щяха да го извадят от затвора.

Той й беше приятел. Мъжът, когото се предполагаше, че обича. Въпреки това не можеше да го направи.

— Не мога да излъжа.

— Сериозно? — Диего я изгледа подигравателно. — А пък аз си мислех, че си неговото вярно момиче. — Бутна я грубо в костеливите ръце на оня с конската опашка и добави: — Едно момиче трябва да защитава любимия си, прав ли съм, господа? Но пък щом не си неговото момиче, значи няма да се отнасяме с теб като с негово момиче. Ще се отнасяме с теб както подобава — като с мръсна курва.

Гнусните им ръце я заблъскаха. Подаваха си я като улично коте. Зави й се свят, всичко се разми пред очите й като мастило във вода. Опипваха я с похот, докато разкъсаха роклята й.

— Престанете — умоляваше ги тя. — Моля ви, моля ви, спрете!

— Първо ще се позабавляваме.

Стори й се, че чу как някой разкопчава катарамата на колана си.

— Веднага престанете!

Това беше нов глас.

Захвърлиха я на пода. Едва дишаше, а сърцето й щеше да се пръсне от страх.

Пръв се обади Диего.

— Ти нямаш работа тук! Разкарай се.

Непознатият се приближи. Лори чу отчетливите му стъпки.

— Пусни я!

Момичето вдигна глава и видя катраненочерни обувки, шит по поръчка елегантен панталон и безупречно бели ръкави под сакото. Костюмът му беше като от списание. Такива носеха богатите бизнесмени, посещаващи казината в компанията на палави секретарки. Кокалчетата на ръцете му бяха големи, челюстта ъгловата, а косата с цвят на влажен морски пясък. На дясното ухо имаше малка черна обица, която не пасваше на изисканото му облекло, но му придаваше екзотичност.

Мъжът я погледна със сините си очи, които бяха толкова светли, че приличаха на изкуствени. На горната му устна като светкавица пробягваше назъбен, загрозяващ белег.

— Не се бъркай, където не ти е мястото — предупреди го един от гангстерите. — Върви си и никой няма да пострада.

Мъжът се наведе и протегна ръка на Лори. Ръкавът му се вдигна и разкри тънка кожена гривна.

— Хайде…

Диего беше бърз, но новодошлият го надминаваше по ловкост. Застана пред Лори и в същия миг сграбчи юмрука на Диего. Един от гангстерите извади пистолет.

— Повече няма да повтарям! — изръмжа шефът на бандата. — Изчезвай!

Мъжът отби опита за удар на един от другарите му и изви ръката на нападателя, който се строполи и изстена.

— Счупи ми ръката! Копеле гадно!

Последва второ нападение. Спасителят на Лори се изплъзна ловко и стовари юмрук в гърлото на бандита, сграбчи пистолета му и го блъсна с все сила в стената. Третият, все още непострадал другар на Диего, хукна презглава.

— Бягай! — извика той на шефа си. — Бързо!

Диего впери поглед в дулото на насочения пистолет и процеди през зъби:

— Май не знаеш с кого си имаш работа!

Лори забеляза, че увереността на Диего се беше изпарила. В очите му проблесна страх.

— Разкарай хората си веднага — нареди непознатият. Говореше със странен акцент. — И повече да не сте припарили. Върнете ли се, ще потънете вдън земя. Никой няма да разбере какво ви е сполетяло. Нито жените ви, нито приятелите ви, нито братята ви, нито децата ви. Любовниците ще ви чакат напразно в студени стаи със студени легла. Ще умрете до един.

Непознатият хвана Лори за ръката и с бърза крачка я изкара навън. Лъскавият му черен мерцедес мъркаше на улицата в очакване. Момичето влетя в колата и се сви на задната кожена седалка. Мъжът натисна някакво копче и продиктува инструкциите си на шофьора зад паравана от затъмнено стъкло. Погледна Лори е лазурно сините си очи и каза:

— Ще те пусна да си ходиш чак когато се уверя, че си в безопасност. Не се страхувай.

Лори успя да продума с пресипнал глас.

— Познавам ли ви?

— Не.

Колата летеше.

— Кой сте вие?

— Никой.

Искаше й се да го докосне. Да го докосне по непривичен, неизпитван досега първичен начин. Непознатият гледаше настрани. Лицето му беше непроницаемо.

В следващия момент, незнайно как, двамата се целунаха. Телата им се слепиха. Тя опозна устните му, езика и белега, който навяваше мисли за скрита опасност. Ведно се преплетоха ароматът на кожата и уханието на тялото му. Лори отпусна лице в силните му длани. Той погали с палец насинената й брадичка и плъзна пръсти към врата й. Имаше чувството, че може да го целува цяла вечност. До пълна забрава.

Ръцете му не слязоха по-надолу от врата й. Ала тя копнееше да я докосва навсякъде, обзета от чувства, които не беше изпитвала с Рико. Пръстите му шареха по врата й и допирът им я наелектризира. Топлината на тялото му и ласкавата настойчивост на устата му предизвикваха неустоим трепет в най-съкровените кътчета на тялото й. За пръв път в живота си Лори изпита страст. Несекваща, метежна, стихийна страст, която я прониза като нож, подлуди сърцето й и спусна гладкото си острие надолу към слабините.

Колата спря. Мъжът се отдръпна с хладнокръвно и в същото време умислено изражение. Задната врата се отвори и силната слънчева светлина заслепи Лори. Бяха спрели пред „Трес Ерманас“. Шофьорът чакаше на тротоара.

Мъжът стисна ръката й.

— Всичко ще бъде наред — увери я той. — Лично ще се погрижа. Няма да те изоставя.

Шофьорът й подаде ръка и тя стъпи на тротоара. Мъжът се пресегна да затвори вратата.

— Почакай! Ще те видя ли отново? — попита момичето. — Как се казваш? И кой си?

Ъгълчетата на устните му се повдигнаха в лека усмивка. Очите му не трепнаха със запечатан като в замръзнало езеро великодушен блясък.

— Няма значение кой съм.

Погледът му се задържа върху лицето й и незнайният благодетел изчезна така бързо, както се беше появил.