Виктория Фокс
Островът на изкушението (32)

30

Аврора

 

Аврора се върна в Ел Ей за лятната ваканция. Цяла вечност не се беше прибирала в имението Наш/ Роуз, а за нейно най-голямо учудване изпитваше носталгия по Англия, по Европа и по Стария континент, където я бяха споходили най-значимите събития в живота й. Тук се чувстваше като поредната старлетка с празна глава и пълни джобове. Вече нямаше никакво желание да е една от тях.

Фара Майкълс й телефонира още първата вечер.

— Ехо, купонясва ли ти се? — Явно след месеците на раздяла Фара беше готова да зарови томахавката. Аврора не си спомняше каква беше причината за публичния скандал помежду им, пък и открай време й минаваше бързо.

— Защо не — съгласи се тя, макар и без особен ентусиазъм.

Отидоха в „Мазето“, изпиха по няколко шота силен коктейл и пушиха в беемвето на Фара. Аврора не знаеше откъде да започне да разказва — „Света Агнес“, Паскал, аборта, Париж… Но Фара така или иначе не прояви интерес. Вместо това й наду главата с връзките на баща й, който смятал да й уреди главната роля в предстоящ филм на „Сърчбийм“. На Аврора й влизаше през едното ухо и излизаше през другото. Разговорите с Паскал бяха съвсем различни, за истинските и важни неща…

Фара не би проумяла преживяванията й в чужбина. Несъмнено щеше да се отврати от близостта й с Паскал и да се изсмее на твърдението, че двама души могат да се свържат духовно, независимо от пола си. А що се отнасяше до аборта… Нощ след нощ Аврора бе плакала и се бе осъждала за отнетия живот. Паскал й повтаряше да забрави за случилото се и веднъж дори й заяви, че й е дошло до гуша да играе ролята на довереница. Равнодушието й беше доказателство, че нищо особено не се беше случило, и че няма да я смятат за прокажена.

Няколко дни след пристигането й Аврора се излежаваше с майка си до басейна. Момичето беше с доста оскъден бански, за да се възползва максимално от калифорнийското слънце. Шерилин се беше увила с шал и се криеше зад тъмни очила със силна UV защита. По едно време се появи Том и седна на ръба на шезлонга на дъщеря си.

— Имам новина за теб!

Дано да не им беше скимнало да я върнат в тексаското ранчо! Повдигаше й се при мисълта за злочестата случка с Били Боб Хокър. Не искаше да чуе за онова място.

— Каква новина?

— Току-що се чух с Рита Клей. — Том отметна боядисания меден кичур от лицето си и добави: — Съгласи се да ти стане агент!

Рита беше една от най-търсените агентки в Холивуд, но Аврора не сподели ентусиазма на баща си. Докато Том се превъзнасяше около значението на рекламните кампании и имидж маневрите, дъщеря му се чувстваше като предишната вечер в компанията на Фара. Имаше чувството, че вече принадлежи към друг свят…

— Е? Какво ще кажеш?

Аврора седна в шезлонга.

— Страхотно.

— Може да запишем съвместен проект тримата заедно! Стига да сключим договор със „Страйк“!

„Страйк Рекърдс“ беше звукозаписната компания на родителите й и същата, чрез която беше издала и собствения си, оплют от критиците албум.

Хрумването му за съвместен проект смрази кръвта й, но стисна зъби и каза:

— Благодаря ти, тате.

— За нищо, бебчо. — Той се изправи и я целуна по челото. — Много се радваме, че се възстановяваш. Нали, Шерилин?

Трудно беше да се каже дали майка й спи, или будува зад очилата, но реакция не последва.

Том присви очи срещу силните лъчи на слънцето.

— Рита ще дойде на гости днес следобед. Тъкмо ще се запознаете.

 

 

Рита Клей беше очарователна чернокожа жена с късо подстригана изрусена коса. Още с пристигането си в имението предложи на Аврора да излязат.

— Не бива да обсъждаме бъдещето ти в обкръжението на миналото.

Тя се оказа праволинеен и откровен събеседник, а и добър слушател. Рита работеше с най-големите имена в бранша, което изобщо не я учудваше.

Седнаха в ресторант „Булевардът“ на хотел „Бевърли Уилшър“. Няколко папараци ги заслепиха със светкавиците си.

— Аврора, насам!

— Аврора, как беше в Англия? Ще се връщаш ли?

— С нова агенция ли ще подписваш?

В началото на славата си Аврора се беше радвала на папараците, но после й омръзнаха. Днес отново изпита тръпка, пък и компанията на Рита Клей означаваше позитивни отзиви в пресата.

— Как си се представяш след година? — попита я агентката.

Аврора не се беше замисляла. Всъщност й оставаше още една година училище, след което се връщаше в Щатите завинаги.

— Ами не знам…

Рита очакваше да се срещне с разглезена холивудска лигла — такава беше информацията за Аврора Наш в пресата, но момичето й се стори учудващо неуверено и раздвоено. Дори леко свенливо. В крайна сметка трудововъзпитателният лагер си беше свършил работата.

— И все пак? — насърчи я тя.

Аврора изпита нужда да сподели с Рита истинските си чувства и подхвана:

— Майка ми и баща ми, те… Как да го обясня, не знам… Наследила съм този начин на живот по рождение — Холивуд, слава, звезди, но вече не съм сигурна, че ми допада. Понякога се чувствам истински… празна. А ми се струва, че светът има какво да ми предложи. Сигурно ти звучи адски неблагодарно от моя страна, но фактът си е факт. Баща ми крои разни планове за мен, ама нито веднъж не ми е задал твоя въпрос — как се виждам след година. Може би затова не знам отговора. Имам чувството, че не ги познавам — особено майка ми, — а и те не ме познават… Но на никого не му пука. Все едно сме съквартиранти. Майка ми е нонстоп надрусана. Не искам да бъда като нея след няколко години. Не искам такъв брак. Имам чувството, че двамата дори не се харесват. Отношенията им не са нормални и семейството ни не е нормално. Ако изобщо съществува такова нещо като нормално семейство. С две думи, искам да ти кажа, че уважавам усилията ти и желанието ти да ми помогнеш, но не искам да те лъжа, че ще вложа всичко от себе си. Защо да ти губя времето…

Рига я погледна учудено. Такова нещо не й се случваше често.

— Откога те спохождат подобни мисли?

— От доста време.

Донесоха поръчката и Рита сложи захар в силното си кафе.

— Мисля, че те разбирам. Не можеш да си представиш колко много момичета оплитат конците заради същите проблеми.

— Наистина ли?

— Да. Млада си още, а си преживяла много. Нямаш цел в живота.

— Мислиш ли, че съм разглезена?

— По общоприетите стандарти — да, при това много.

— Защо тогава съм нещастна?

— Достатъчно умна си да си отговориш сама. Искаш ли да ти дам един съвет? Не вземай прибързани решения. Ако още не си разбрала какво искаш от живота, дай си време. Проучи възможностите си. И все пак не затваряй вратите пред себе си.

— Значи е най-разумно да подпиша с теб?

— Опитът ти за кариера като тази на родителите ти не се оказа толкова успешен. Албумът ти се провали, модната ти линия получи остри критики и прощавай, но парфюмът ти не струва.

— Опитваш се да ме окуражиш ли?

— Не, опитвам се да ти отворя очите. Идеята ми е, че с мен ще бъде различно. Успехът променя всичко. Практиката го е доказала. Предлагам да опитаме, без да пришпорваме нещата.

Аврора въздъхна с облекчение. Може би Рита имаше право. Все пак беше едва на седемнайсет и нищо чудно, че не знаеше накъде да поеме. Е, Паскал вече мечтаеше да стане астроном и непрекъснато говореше за далечни небесни тела с причудливи имена — Ганимед, Йо, Европа, — но тя беше изключение. Аврора жадуваше за своя собствена индивидуалност като тази на Паскал: копнееше да се превърне в личност, напълно различна от Том Наш и Шерилин Роуз. Партньорството с Рита й предлагаше добра възможност, навярно последната такава в живота й, и ако не се възползваше от нея, може би никога нямаше да разбере дали й е било писано да успее в този живот.

— Ами да пробваме тогава — усмихна се Аврора и вдигна чашата си с кола за тост.

 

 

Терапевтичните сеанси на Шерилин Роуз се състояха два пъти седмично в рехабилитационен център „Тайрел Чейс“, Холивуд. Посещаваха го куп знаменитости и непрекъснато се натъкваше на познати физиономии. И двете страни се правеха на разсеяни. Според общоприетото схващане хората от тяхната сфера се нуждаеха от специален отдушник като „Тайрел Чейс“ — особено в лицето на Линди Мартин.

— Разкажи ми за последните няколко дни — подкани я Линди с медено гласче, след като бяха изпълнили рутинните техники за отпускане. Шерилин лежеше върху черния кожен диван в кабинета със затворени очи.

— Трудничко заспивам. Не мигвам до четири сутринта.

— Ще ти напиша рецепта за твоите успокоителни — каза Линди, а Шерилин пропусна да спомене, че напоследък гълташе толкова много от магическите хапченца, че беше привикнала и те не й действаха. Не я приспиваха, а само я замайваха. В това състояние преживяваше всеки божи ден.

— Притеснява ли те нещо? — подкани я Линди и кръстоса слабите си крака с приятен загар.

— Непрекъснато. — През последните двайсет години, още от сватбата им с Том, я тормозеше зла участ. — Все се терзая около постъпката ни. Ами ако сме сбъркали…

— Вече сме обсъждали този въпрос, Шерилин. Случило се е преди цели седемнайсет години. Трябва да оставиш миналото зад гърба си.

— Живеем в лъжа. — Устните й бяха сухи и напукани, очите й преливаха от горещи, парещи сълзи. — Толкова много време. Дори не мога да се погледна в огледалото. Знаеш ли какво е да си част от измислица?

— Предлагам да насочим вниманието си към теб.

— Разяжда те отвътре — продължи пациентката и се загледа във вентилатора на тавана. И той като думите на Линди се въртеше незабелязано и безспир…

— Би ли могла да ми обясниш какво точно те притеснява?

Да, би могла. Ако се върнеше на онова проклето място…

— Островът — промълви най-сетне тя. Умората от снощното безсъние я връхлетя и изпаднала в унес, Шерилин се понесе по зеленикавите вълни на обширния Индийски океан. Том Наш държеше ръката й. — Какатра.

— Как се казваше мъжът? — Линди знаеше, но пациентката й трябваше да го каже на глас, за да даде име на страха си.

— Рубен ван дер Мейде.

Линди кимна. Първия път, когато бе разговаряла с пациентка, преживяла същия кошмар на Какатра — Шерилин Роуз и Том Наш далеч не бяха единствените, — терапевтката беше останала потресена. Изумена от факта, че човек в позицията на Ван дер Мейде би участвал в подобен заговор. Сега вече проумяваше, че именно високата позиция му го позволяваше: богатството и властта му даваха това право.

Линди не беше повдигала темата за подмолния бизнес пред колегите си от центъра — нито пред съпруга си. Споделеното в кабинета й си оставаше между четирите му стени.

— А как се казва дъщеря ти?

— Аврора.

— Точно така. Аврора е твоя дъщеря. А ти си нейна майка. Права ли съм?

Шерилин се пребори с емоциите, възникнали при споменаването на името на детето й.

— Том си въобразява, че всичко е розово след престоя й в Англия. Но нищо не се е променило.

— В смисъл?

Поредният глупав въпрос на Линди я изтръгна от унеса.

— В смисъл че не знаеш какво е да завариш дъщеря си с билярдна щека между краката и след няколко месеца да вярваш, че се е превърнала в ангел небесен!

Линди беше привикнала към изблиците на гняв от страна на клиентите си. Търпеливо изчака Шерилин да се съвземе.

— Не са няколко месеца, а цяла година. Хората са способни да се променят за толкова време.

— Не и тя. Тя е зло същество. Рожба на кармата ми, на греховете ми, наречи го както искаш. Тя е моето наказание.

— Можеш ли да ми обясниш защо виждаш нещата по този начин? — Сеансите на Шерилин Роуз следваха неизбежна рутина: отчаяние, гняв, параноя. Всичко се случваше с точността на часовников механизъм.

— Постъпихме нередно! Получихме я по грешния начин, водени от грешни причини.

— Двамата с Том не сте могли да имате свои деца.

— Не можехме, но въпреки това се оженихме. Самозалъгвах се, че нещата ще потръгнат. Уж всичко ни беше наред: пари, музика, популярност. Бяхме приятели. По онова време положението беше поносимо, но сега… сега умирам по малко всеки ден.

— Споделяла ли си това със съпруга си?

— Със съпруга ми?! От твоите уста звучи сякаш всяка вечер си лягаме хванати за ръчичка. Не, не съм и няма да го сторя!

През последните месеци вниманието на Том беше насочено изцяло към новия им албум. При всеки прилив на вдъхновение той хукваше към тексаското ранчо. Побиваха я тръпки, като си помислеше какви ли ги върши с онзи негов работник. Тя посещаваше рядко Тексас, но неведнъж бе забелязала как очите на Том шарят по мускулестото тяло на Били Боб Хокър.

— Както и да сте подредили живота — настоя Линди, която нямаше навика да загърбва собственото си гледище, — не пречи да сте приятели.

— Твърде късно е за това. Твърде късно е за каквото и да било. Навърши ли Аврора осемнайсет, връчвам на Том молба за развод. Крихме проблемите си прекалено дълго време. Настъпи моментът да разкрием пред света кирливите си ризи.