Виктория Фокс
Островът на изкушението (40)

38

Лори

 

Какатра привличаше окото като скъпоценен камък насред лазурния океан. Разположен на километри от сушата, островът изглеждаше земен и в същото време някак вълшебен, сякаш трик на светлината или пръчицата на магьосник разкриваха пред захласнатия поглед величествена, божествена тайна.

Самотна фигура стърчеше в очакване, когато хеликоптерът кацна в южната част на острова. Мъжът дори не потрепна при наближаването на фурията, завихрена от витлата. Стоеше с ръце в джобовете, облечен в графитеносива риза, свободно натъпкана в панталона му.

Ушите на Лори бучеха от шумните двигатели. Хеликоптерът се беше спускал рязко и друсал, захождайки откъм скалистия бряг, и я обля огромно облекчение, когато най-накрая кацна на твърда земя. Служител на комплекса в яркожълто сако дотича да отвори вратите и да й напомни на висок глас да придържа ръцете към тялото си. Махна на мъжа, застанал извън периметъра на витлата.

Силната слънчева светлина придаваше на обкръжението й свръхреалистичен вид. Отблизо ирисите на Жан сребрееха, поглъщайки зениците.

— Забавно беше, нали? — Пое багажа й галантно и го метна на рамото си. — Някога пилотирах хеликоптери. Напоследък не ми се удава възможност.

— Нямаше нужда.

— Знам.

— Май много неща знаеш.

За пръв път виждаше хумор в очите му. Сърдечен. Трудно й беше да задържи погледа си върху тях.

— Желаеш ли да те отведа в покоите ти? — попита я.

— Може. — Лори огледа пейзажа. — Красиво е.

— Радвам се. — Не сваляше очи от нея. — И аз съм на същото мнение.

Площадката на хеликоптера и малката самолетна писта се възползваха от единствената равнинна площ на острова. Стръмни скали скриваха всичко останало от погледа й. Отвъд оградата се редяха автомобили, чакащи да откарат новопристигналите гости, а недалеч туристите слизаха от борда на частен самолет. Лори остана изненадана от дивата природа на острова. Назъбените зеленикаво златисти ръбове на канарите свършваха в стръмни, каменисти пропасти, в подножието, на които тътнеше гневно тюркоазеният океан, сякаш повел буйните си, бели коне на война, но сблъскал се по неволя с единствената твърдина в инак господстващата морска шир.

Жан отнесе багажа й към лъскав черен джип.

— Като видиш какво съм ти приготвил, ще се влюбиш — увери я той.

 

 

Какатра учудваше с необятността си. Онова, което Лори беше виждала по снимките в списанията, вероятно представляваше само една малка част от територията му. От север на юг беше прокаран лъкатушещ път и сега джипът летеше по завоите му с Жан зад волана. От време на време излизаха на тесен черен път, който явно предлагаше пряк маршрут през мочурливи местности, загладени голф игрища, плувни езерца, живописни скалисти водопади, тенис игрища, пунктове за леководолазно гмуркане и лодки, клатушкащи се търпеливо върху прозрачната вода.

На север океанът изглеждаше по-спокоен. От брега на острова в различни посоки се виеха най-малко двайсет дървени платформи, в краищата, на които бяха накацали вилите за гости. В далечината се различаваше още един, по-малък остров, на чиято земя едва личаха очертанията на маяк, голям колкото палец, гледан оттук.

— Какатра е спа комплекс от колосална величина — обясняваше Жан. Тя го слушаше, но дотолкова се простираше любезността й. Първата им среща отпреди две години, по повод на която все още не бяха си разменили и дума, тегнеше помежду им като забравено отроче, настоявало някога за внимание, но примирило се вече с живота в сенките. — Слави се като най-високата класа почивен център на планетата. Всяко желание на клиентите бива задоволено. Дори онези, които още не са им хрумнали.

Върнаха се на гладкото шосе и Жан плавно смени скоростта.

— Голяма част от гостите посещават острова за развлечение и отмора — продължаваше с лекцията си той. — Седмица свеж океански въздух, усилени тренировки, почивка от публичния живот — за това си плащат. Други идват по различни причини.

Лори наблюдаваше ръката върху волана, отблясъците на ролекса му, съкращенията на мускулчетата под кожата му.

— Терапия? — Беше чувала истории за много покварени от славата звезди, изпратени тук по препоръка на разтревожени агенти — пристрастености, депресия, тревожност. Какатра лекуваше всякакви болежки.

— Островът разполага с база за всеки тип терапевтичен метод. Клиентите се обслужват от екип специалисти, набрани от цял свят. Престоят тук е с доказана резултатност.

— Звучи ми като рехабилитационен център?

— Не е тайна, че всички в Лос Анджелис ходят на рехабилитация, особено момичетата на твоя възраст. — Коментарът му я засегна. — След няколко месеца проблемът отново е налице. На Какатра е различно: идваш веднъж и не ти се налага да повтаряш. Това място те кара да погледнеш на света с други очи. Ето къде е ключът. Преоткриването на природата може да ти донесе божествено озарение. На света няма по-близко до сърцето ми кътче.

Думите му я затрогнаха.

— В детството си — поясни Жан — преливаме от удивление пред чудото — живот. Любопитно ни е да научим още, да го опознаем по-дълбоко. Стремим се да го видим от всяка страна — да се докоснем до всяка тайна, макар и понякога познанието да има своята цена.

Тя го погледна изпод вежди.

— А като пораснем?

— Като пораснем осъзнаваме колко ценна е непросветеността. — Мускулите по долната му челюст се напрегнаха. — Разкриеш ли една тайна, връщане назад няма.

Изкачиха се по стръмно нанагорнище.

— Ами моят случай какъв е? — попита го Лори. — Защо съм тук?

— За да намериш убежище — отвърна той. — Третата причина за посещение. Световноизвестните хора са готови да платят солидни суми за малко уединение. Интересно колко безценна е самотата понякога.

— Кой е казал, че ми е нужно уединение?

Джипът спря. Намираха се на най-високата точка от острова. Оттук се разкриваше внушителна панорама към пространните контури на пейзажа, разноцветните кръпки на местността и струпванията от тебеширенобели сгради.

— Аз. — Затръшна вратата и заобиколи до нейната страна. — Шумотевицата около Селзник — дали направи гримаса, произнасяйки името му, или просто си беше въобразила? — ще загрубее, преди да стихне. — Нежният ветрец донесе аромата на кожата му, същия като преди: същия като от първата им среща, същия като от обяда в „Ла Кот“. — Няколко седмици медийни спекулации и скандалът ще отшуми.

Струваше й се много сигурен. Колко ли други момичета от „Ла Люмиер“ беше водил тук?

Бяха паркирали пред ниска сграда с декоративна фасада. Стълбището водеше към масивна входна врата, от двете страни на която стояха на страж две каменни статуи на морски чудовища в ориенталски стил, с ръбести глави и огнени езици.

— Ела.

Хладината от климатичната инсталация накара кожата й да настръхне. Усмихната жена в синя униформа ги поздрави иззад мраморен плот.

— Добре дошла в Какатра.

— Ще настаним Лори във вила 19 — информира я Жан. По изражението й като че ли пробяга мимолетна изненада, после служителката изчезна безмълвно в съседната стая. Жан опря ръка на плота. Лори срещна погледа му. Останаха загледани един в друг за момент.

— Приятна почивка, госпожице Гарсия. — Рецепционистката изникна и връчи някаква карта на Лори. Тя се пресегна да я вземе, но Жан я докопа пръв, пъхна я в джоба на ризата си и го потупа с пръсти, сякаш да се увери, че е там.

 

 

Вила 19 беше отцепена от комплекса и се намираше на метри от най-източния нос на Какатра, където скалите, като че отрязани с нож, образуваха стръмна бездна към бушуващото море.

Жан спря джипа на почтено разстояние.

— Драматична гледка, нали?

Лори не се сещаше за по-подходящо описание.

— Чудесно е.

Вилата беше семпло обзаведена и имаше провинциално очарование. За своя изненада Лори веднага се почувства у дома си, а като влезе в спалнята, разбра защо. Прозорците откъм долния край на леглото бяха широко отворени и снежнобелите пердета се диплеха на лекия ветрец. От толкова високо не се виждаше нищо друго, освен безбрежна океанска шир. Докато обгръщаше с поглед панорамата, Лори я позна от фантазиите си. Точно това място беше посещавала в детството си, потопена в приказните светове на книгите, бленуваща красиво бъдеще… чисто и просто — сбъдната мечта. Приликата беше неоспорима, не съвсем дежа вю, но и недокосната от сянката на съмнението.

— Тук летувахме в детството ми — каза Жан. — Точно в тази вила.

Тя се обърна, слисана от прямотата му.

— Всяко лято. — Очите му бяха отворени, но замъглени от спомените. — Родителите ми често посещаваха острова. Вземаха ме със себе си.

Начинът, по който се изказа, я учуди.

— Понякога водех с мен една приятелка. Момиче от селото ни… — Погледът му отново се фокусира. — Отдавна беше.

Лори зачака да продължи.

— Щастливи ли са спомените ти?

Той примига, извърна очи.

— Ще те оставя да се настаниш.

Интимността на момента, ако изобщо имаше такава, се беше изпарила безвъзвратно. Жан почука с пръст по касата на вратата — отнесен, непринуден жест. Горната му устна се изви едва забележимо в бледа усмивка, закачайки леко белега, досущ като дете, теглещо майка си за ръката, наумило си някоя игра.

 

 

Имението на Рубен ван дер Мейде заемаше своя собствена територия, включваща златистите пясъци на частен плаж с формата на подкова. Лори го разпозна от снимките.

— Какатра е щабквартирата на Рубен — обясни Жан, — моята също. През по-голямата част от времето той кръстосва планетата.

Интересно й беше къде се намира островитянското жилище на Жан. Дали не се разполагаше навръх някоя скала като вила 19? Или пък беше се спрял на някое малко по-прозаично място, като това например: полегат склон вместо стръмна пропаст? Дали Ребека Щутгарт не очакваше съпруга си в дома им?

На върха на витото каменно стълбище изникна разлютена на вид жена. Малките й сурови очички се стрелкаха подозрително от Жан към Лори и обратното. Момченце на около шест я следваше плътно по петите.

Жан грейна в сърдечна усмивка, каквато не беше виждала по лицето му досега.

— Здрасти, приятелче — разроши косата на хлапето, — как я караш?

Момчето вдигна благоговеен поглед към него.

— Ходих да плувам.

— Така ли?

— И видях едни риби.

— Какви?

— Китове.

— Сериозно? Сигурно ме будалкат.

Момчето се изкиска развълнувано и подскочи детински, при което очите на Жан се озариха.

— Наистина видях кит — увери го въодушевено. — По-голям от къщата беше!

— Не и от тази.

— По-голям, казвам ти.

— Господин Моро — намеси се жената с отривист британски акцент, бършейки припряно ръце в полата си. — Мога ли да ви помогна с нещо?

Жан опря длан върху слабичкото вратле на момчето, милвайки бащински с палец кожата му.

— Имаме уговорка с Рубен.

— Господин Ван! — провикна се оглушително жената в огромното преддверие, а последната буква отекна силно във високите стени. Момчето очевидно беше свикнало с подобен висок тон, защото продължи да човърка невъзмутимо платната на корабче играчка.

Лори се приведе до неговото ниво и го заговори:

— Как се казваш?

Той вдигна колеблив поглед към нея.

— Аз съм Лори — представи се тя.

— Не го плашете — предупреди я жената, обгръщайки собственически дребничките му раменца и придърпвайки го към себе си. — Срамежлив е.

— Жан. — Рубен ван дер Мейде влетя във фоайето, натрапвайки контраста между едрата си, енергична персона и възпитаните маниери на икономката. По-нисък и дебел беше от очакванията на Лори, с розови прасци и луничави ръце. Гърдите му бяха голи и обли като варел, оскъдно посипани с къдрави сребристо червеникави косъмчета. Нямаше вид на един от най-заможните мъже в света: по-скоро на нахакано хлапе със завиден късмет. Лори си спомни, че точно такова впечатление й беше направил и по време на модното ревю във Вегас.

— Запознай се с единствената и неповторима Лори Гарсия — представи я Жан. — От нашите момичета е. — Направи кратка пауза, преди да дообясни: — От „Ла Люмиер“.

— За мен е удоволствие. — Гущеровите очи на Рубен обходиха тялото й от глава до пети. Лори умираше от жега в дънките си, цял ден се проклинаше, задето не беше облякла нещо по-лятно, но сега се благодареше за допълнителния слой дрехи.

— За мен също — отвърна на поздрава му тя. Икономката я наблюдаваше студено иззад рамото му.

— Кажи сега какво е мнението ти за Какатра. — Рубен изпуфтя, сякаш подготвяйки се да изслуша цяло хвалебствено слово. Южноафриканският му акцент придаде на думата звучене като от точиларска машина. — Първото впечатление е най-важно.

— Зашеметяващ е.

— Нали. — Не прозвуча въпросително. Ухили се и Лори забеляза, че зъбите му са покрити със скъп, качествен емайл. — Ако имаш нужда от нещо по време на престоя си, не се колебай да ме потърсиш. — Намигна й. — Тук сме готови на всичко за момичетата на „Валъри“.

Ясен стана подтекстът, че не е първата.

— Заповядайте на вечеря довечера. — Рубен подхвърли следващата реплика през рамо, без да си прави труда да погледне жената в очите: — Разбрахме ли се, Маргарет? — Лори забеляза очевидната неприязън помежду им.

— Искаш ли да ми видиш лодките, татко? — Момченцето се приближи до Рубен и подръпна шортите му. — Имам си десет, всичките са червени и жълти.

Жената на име Маргарет моментално омекна.

— Не сега, слънчице — изчурулика, побутвайки го назад. — Татко ти си има работа. — В същото време хвърли изпитателен поглед към Рубен.

Рубен се провали на теста.

— По-късно — каза на момчето, потупвайки го сковано по главата. Явно усети, че не е достатъчно, и добави: — Ще си спретнем плажен лов.

— За костенурки?

— Както ти кажеш.

Детето, изглежда, се натъжи. Но докато Рубен ги водеше през фоайето, Жан вероятно му подхвърли нещичко, защото хлапакът избухна в искрен смях.

Като излязоха навън, слънчевата светлина заслепи Лори за миг.

— Човек не познава красотата на острова, докато не го види откъм океана — разправяше Рубен, потърквайки длани. Сетне посочи бързоходна моторна лодка, вързана в плитчините. В типичен предприемачески дух прескочи от една тема на втора мигновено и без всякакъв размисъл. Тръгна към моторницата.

Французинът обаче не го последва.

— Чака ме друга работа — информира я. — Момчето се казва Ралф. Свитичък е, но с времето ще се отпусне.

— Имаш добър подход към него.

— Напомня ми на някого. — Жан заотстъпва назад. — Не позволявай на Рубен да те отведе твърде надалеч.

 

 

Очарованието на Какатра я накара да загуби представа за времето. Мина седмица. После втора и трета, докато накрая не се събуди една сутрин с мисълта, че е живяла цял месец на острова. Минутите, часовете, дните губеха значението си тук. Прекарваше времето си в плуване, разходки, гмуркане, любуваше се на идиличното синьо небе й свежото солено море. Сутрин се будеше отпочинала и ведра след дълбок, спокоен сън.

Телефонните разговори, които беше длъжна да провежда с Десидерия и Жаклин, я откъсваха грубо от приятното ежедневие, напомняха й, че животът тук не е реален. Десидерия напираше да си я върне обратно. Липсвала на Лос Анджелис и на Данте, и на Пърл. Но точно в този момент нищо не я отблъскваше повече от мисълта да се завърне в стреса и шумотевицата на големия град — не и когато можеше да прекарва дните си тук, сред този оазис на съвършенството в един крайно несъвършен свят.

Ребека Щутгарт я нямаше. Съпругата на Жан гостуваше на майка си в Канада. Лори постоянно си повтаряше, че този факт не я касае: където и да се намираше, жената продължаваше да е съпруга на Жан, и колкото и време да беше изтекло, несправедливата му постъпка не можеше да бъде заличена.

И все пак, с напредъка на дните, островът крадешком успяваше да я омагьоса. Усещаше как плетеницата на лозата, избуяла вместо защитна стена в съзнанието й, започва да се разплита, напомняйки й на приказката, която майка й беше чела като малка, за принца, посякъл гъстата преграда от чудовищни лиани, за да стигне до замъка, където спяла любимата му. Всичката онази несигурност от първите няколко месеца в близост до Жан, чуденето и маенето се завърнаха с пълна мощ. Животът й придоби контрастна двойственост: от едната страна беше времето с него, от другата — времето без него.

Веднъж, впуснала се да разучава безлюдно скалисто заливче, Лори беше порязала крака си на остър камък. Кървейки под облещеното обедно слънце без капка питейна вода, беше съдрала гърлото си от викане, макар и съзнавайки колко минимална е вероятността да я чуе някой. За миг не беше престанала да вярва, че ще й се притече на помощ.

Лодката му беше изникнала от нищото, устремена към брега. С обиграни движения Жан беше пуснал котва, скачайки в плитчината. Макар и навити над глезените, крачолите на панталона му се бяха измокрили. Беше поел грижовно крака й в скута си, сякаш ранена птица, и беше съблякъл ризата си, овързвайки раната толкова стегнато, че памучната материя се беше обагрила в червено.

— Ще остане белег.

Беше й помогнал да се изправи, подпирайки кръста й със здрава ръка.

— Добре ли си?

Допирът на мускулите му, на кожата му… да, добре се чувстваше. По-добре от всякога.

Сега, докато прокарваше пръсти по обещания белег на глезена си, Лори се надяваше да не изчезне никога. Вечно да й напомня за моментите им заедно, да й служи като доказателство.