Виктория Фокс
Островът на изкушението (48)

46

Лори

 

Двамата с баща й летяха до Испания за погребението. Макар че на няколко пъти беше предложила да плати пътя им — заради Тони, не заради тях самите — Анхелика и дъщерите й предпочетоха да не ги придружат.

В погребалното шествие по улиците на Мурсия вземаха участие внушителен брой облечени в черно опечалени. Лори остана изумена, като видя до живота на колко много хора се беше докоснала баба й. И тя винаги щеше да си спомня с умиление за малкото безценни мигове, прекарани с нея. Като знаеше с колко й бе помогнала Корасон, можеше само да гадае що за добрини беше извършила за това скърбящо многолюдие.

На следващия ден двамата с Тони трябваше да се заемат с тежката задача да прегледат вещите й. Дрънкулки, дневници и снимки; усукани с върви купчинки пожълтели писма с избледняло мастило по вехтите страници; чекмеджета с потъмняло сребро. Лори си спомни колко огорчена беше дошла последния път у Корасон, изпаднала в отчаяние след ареста на Рико. Колко оплетена в копнежа си по друг мъж…

Корасон й беше дала посока в живота, а нима можеше да й даде нещо по-ценно от това?

Сега повече от всякога се нуждаеше от съвета на баба си.

Нуждаеше се от майка си. Нуждаеше се от доверена жена. „Смут“ й се струваше слаба дума за положението, в което беше изпаднала.

Кучето Пепе лежеше на каменния под с брадичка върху лапите си и тъжен поглед, вирвайки от време на време ушенце, душейки въздуха, или заблуден, че старицата още беше с тях, или може би единственият в стаята, който усещаше присъствието й.

— Ами той?

Тони подреждаше някакви документи на масичката.

— Една нейна приятелка ще го приюти. — Следобедното слънце вече клонеше към хоризонта и последната светлина на деня го къпеше в испанско оранжевото си сияние. Лори си го представи като момче, както Корасон го е виждала в кухничката си.

— Трябваше да прекарвам повече време е нея — каза той глухо. — След смъртта на Мария не я навестявах много често, а сега… — поклати глава — … вече е твърде късно.

Лори опря ръце на раменете му. Усещаше ги кокалести и крехки под дланите си.

— Толкова много смърт има на този свят — пророни Тони скръбно, — не мислиш ли?

Приемайки мълчанието й за съгласие, той се пресегна и хвана едната ръка на дъщеря си.

— Смъртта отстъпва място на живота — отвърна Лори, докато пръстите му се преплитаха с нейните. — Едното не може да съществува без другото. — Пусна раменете му и седна в стола отсреща. — Трябва да ти кажа нещо, татко — заяви сериозно и впрегна всичките си сили, преди да му съобщи новината. — Ще си имам бебе.

 

 

Жан се завърна в Лос Анджелис през същата седмица, когато Лори беше отпътувала за Испания.

Веднага научи за смъртта на баба й. Откакто решително се намеси в живота й, не беше отстъпил от клетвата си да я брани. Търсачите, които беше наел да набират жени за целите на Какатра, от време на време му служеха и в други насоки.

Моро действаше по свои собствени методи. Познаваха го достатъчно добре, за да не задават излишни въпроси.

Ето как беше се осведомил за бременността й. Или по-скоро за съмненията й. Принудила се беше да откаже няколко от ангажиментите си към „Ла Люмиер“ и я бяха забелязали да пазарува инкогнито в една аптека. Не след дълго до ушите му стигна и новината, че й уреждат фиктивна връзка с новоизлюпилия се актьор Максимо Диас.

В сряда Жан се срещна за обяд с представители на глобална верига бутици за облекла и сключи договор за стартирането на съвместна модна линия. Поръча си обилно меню и се храни с видима наслада. По нищо не си личеше, че вътрешно е променен.

Но промяна имаше. Докато представителите му изнасяха плановете и предложенията си, агитирайки разпалено, Жан слушаше с привичното си сдържано изражение и запазена марка нетрепващи сини очи. Избраните за срещата служители бяха инструктирани предварително, че поведението му има за цел да извлече повече информация от отсрещната страна: мълчанието беше непобедим парламентьор. В действителност предположенията им бяха далеч от истината. В човека пред тях се издигаха крепостни стени, зад бойниците се нареждаха въоръжени стражи, кралят нахлузваше бронята си. Единствената открехната врата беше здраво залостена.

— Да обсъдим и сезонните тенденции — дърдореше суетливо едната пратеничка, ровичкайки из листовете пред себе си. — Очакваме от вас есенно-зимна колекция. Палта с едра плетка, кожени аксесоари и всичко останало — изобщо провинциален шик, разбира се, с индивидуалния дух на Моро.

Явно си беше лягала с Максимо точно след нощта им на Какатра. Поне ако се съдеше по напредъка на бременността й. Но пък и уверението й, че й е бил пръв, не беше никаква гаранция: никога не влагаше вяра в нечии думи. Единствено действията имаха значение. Едва ли друг го съзнаваше по-ясно от него самия. А ако го беше излъгала за чувствата си, защо да не го излъже и за това?

И все пак нима му беше признала чувствата си? Не. Демонстрираше ги нагледно, спор няма, но нито веднъж не му ги беше изрекла на глас. Въображението му само допълваше картината.

А Жан определено не беше от хората, които залагаха на въображението. Боравеше с факти. Чак сега осъзнаваше, че пак се е отдал на фантазии. Замечтал се беше.

Представителката подреждаше документи по масата. Доста неловко се получи, трябваше поне да изчака кафето, но ентусиазмът и напрежението й разказваха играта.

— Както виждате — посочи таблиците, — печалбите ни от този сезон имат значителна преднина спрямо тези на конкуренцията…

Жан Моро не търпеше да го правят на глупак. Той самият не беше спал с друга жена, дори със съпругата си, след далечната нощ, прекарана с Арабела Клайн във Вегас. Пълна заблуда от негова страна беше да очаква същото и от Лори — да приема верността й като даденост. Какво изобщо го беше накарало да си мисли, че ще го чака, когато реално през първите няколко месеца на повторната й поява в живота му не й беше дал никакво основание? Кой знае от колко време правеше секс с други мъже? Вярваше, макар и неохотно, че отношенията им с Питър Селзник бяха платонически, но пък знае ли човек какво се е случвало зад стените на имението? Дали и с Питър не беше стигнала до интимност? А сега и с Максимо? Да забременее от друг, напук на болезнената истина за него? Напук на злата му участ да бъде лишен от свое дете?

А в сърцевината на всичкия този гняв лежеше и фактът, че беше направил грешна преценка. Жан нямаше навика да бърка. Познаваше човешката психика, затова и бизнесът на Какатра процъфтяваше, и разкритието, че така неумело беше преценил характера на Лори Гарсия, го чоплеше ден и нощ. Оставил се беше емоциите да го заслепят, обладан от фантазията, че е срещнал превъплъщението на друга, когато така жестоко се лъжеше. Нямаше нищо общо с нея.

Открай време знаеше, че емоциите са присъщи на слабодушните.

— И така — завърши пратеничката, вживяла се в презентацията си, — имате ли някакви въпроси към нас?

За пръв път от началото на срещата Жан се усмихна. Потули гнетящото чувство, което за някой друг щеше да е болка от разбито сърце, но у него отекваше като глуха гръмотевична буря зад далечни хълмове.

 

 

Когато Лори кацна в Калифорния десет дена по-късно, вкъщи я очакваше цял потоп от гласови съобщения, три от които от Максимо Диас. В първия момент, като видя мигащите светлинки, я изпълни надеждата, че Жан е опитал да се свърже с нея. Знаеше, че е отпътувал за Европа по работа, но вече трябваше да се е върнал. Налагаше се спешно да говори с него.

За нейно голямо разочарование телефонният секретар възпроизведе нечий чужд глас.

„Не мога да спра да мисля за теб — гласеше първото съобщение. — Трябва да те видя отново.“ Второто представляваше директна покана: „В събота имам уговорка за вечеря с приятели. Искаш ли да те взема?“ До третото явно Максимо си беше спомнил каква е причината за отсъствието й: „Ако имаш нужда, от каквото и да е — на разположение съм.“

Двамата с Максимо се бяха срещнали един-единствен път до заминаването й за Испания. Момчето се беше оказало вежливо, приятелски настроено и на живо определено оправдаваше хвалебствията на „Един щрих“. Но душата на Лори дори не беше трепнала. И как да трепне, когато във всеки един момент беше обсебена от спомени за Жан Моро?

Как, когато в тялото й растеше неговото дете?

Колко вътрешни битки беше водила само. Преструвала се беше, че нищо не се е случило. Погребала беше истината, после я беше изровила, поизтупала я беше от праха и се беше опитала да намери начин да я преглътне такава, каквато е.

До ден-днешен не можеше да свикне с идеята.

Тони беше приел новината доста зле. Явно си беше въобразявал, че дъщеря му продължава да бъде хрисимото католическо момиченце, което двамата с Мария бяха отгледали. Иронично, но дълго време точно такъв живот бе водила.

„Как можа да го направиш? — Беше се спуснал към нея през кухнята на майка си, залитайки от шока. — Къде ти е бил умът?“ Лори с всички сили се беше мъчила да овладее собствените си емоции. Сега трябваше да мисли за Жан и нероденото им дете. Нямаше нито времето, нито желанието да се изправя пред съда на баща си.

„Намерих онова, което търсех.“

„А какво точно си търсила?“ Очевидно не проумяваше защо изобщо би й хрумнало да задържи детето, запращайки кариерата си по дяволите наравно с непорочността си.

„Любов.“

„Не знаеш нищо за любовта — а още по-малко за този мъж. И въпреки това си готова да опропастиш живота си заради него?“

„Не го приемам като опропастяване.“

„Той е женен, Лориана. — Тони едвам процеждаше думите, толкова бесен беше. — Има си съпруга. Полудя ли? Как може да действаш така безразсъдно?“

Но колкото и страх да беше породило в нея убеждението, че е бременна, никога досега не бе усещала съзнанието си толкова бистро. Престоят на Какатра се беше оказал най-просветляващият епизод в живота й.

Сега, обратно в Америка, вече знаеше как трябва да постъпи. Ако Тони не желаеше да й помогне — така да бъде, нямаше да го моли. Думите му я нараняваха, но какъв избор имаше? Вече беше жена, не наивно момиченце. Жан й беше отворил очите. Трябваше само да поговори с него и всичко щеше да се нареди. Двамата бяха родени един за друг и детето в утробата й беше доказателството. Нямаше търпение да му съобщи, че Ребека Щутгарт е грешала. Че можеше да е баща и съвсем скоро щеше да бъде. Че единението им беше сътворило чудото, за което несъмнено копнееше. Че го обича.

Как ли ще приеме новината? Какво ли ще каже? Сигурно първоначално ще се шокира, но после — какво? Нямаше никакво съмнение, че ще прелива от щастие, но и ще подходи внимателно — моментът далеч не беше подходящ, а и трябваше да се помисли за хората в животите им, за ангажиментите. Лори постоянно се луташе между състояния на бурна радост и неспокойство, съзнавайки, че новината й ще промени всичко.

Успя да прогони настоятелните мисли от главата си поне за една част от деня. Обади се на Максимо и учтиво отклони поканата му за вечеря. Поплува в басейна и си приготви обяд. Двете с Десидерия обсъдиха условията около договора, който беше сключила за нова парфюмерийна линия. Запозна се с новата си асистентка, свежо, компетентно момиче на име Ан, която й припомни графика за седмицата и й донесе пощата.

— Сортирала съм по-голямата част — обясни Ан, — но докато отсъстваше, писмата направо валяха.

До вечерта Лори беше изчерпала всичките си идеи за отвличане на вниманието.

Набра номера на Жан, но й отговори само сигнал свободно. Хрумна й да телефонира в агенцията, но веднага се досети, че е почти изключено да го намери там. Можеше и да остави съобщение.

„Привет, Лори е. Бременна съм от теб. Обади ми се, когато имаш възможност.“

По-добре да пробва пак на сутринта.

 

 

Сънят не идваше и не идваше. Из съзнанието й кръжаха трескаво мисли за Корасон и баща й, за остров Какатра, за чувството Жан да е в нея, а сега, на негово място, и зараждащият се живот. За загадъчния номер — LA 864, — който неуморно изплуваше отнякъде, колкото и да се мъчеше да го задържи под вода. Сънува Индийския океан, осеян с накъсани листове хартия, и към един сутринта я събуди свирепа жажда.

Слезе на долния етаж в нощната тъмнина. Очите й се спряха на купчината писма, оставени от Ан, и тя започна да ги преравя машинално.

Трите обикновени бели пощенски плика, същите като онзи, който беше получила преди седмица, моментално привлякоха вниманието й.

Бързо, за да не си даде шанс да размисли, Лори ги отвори един по един. Навярно имаха някаква предвидена последователност, но се беше загубила покрай голямото струпване на други писма.

„ЗАСЛУЖАВАТ НАКАЗАНИЕ ХУБАВИЦИТЕ, КОИТО НАРУШАВАТ КЛЕТВИТЕ СИ. НЕ ЗАБРАВЯЙ ТОВА“

Скована от страх, Лори прочете писмата втори път, после и трети.

Всичките бяха написани в същия онзи дух, който я беше притеснил още в първото послание. Звучаха някак познато, някак фамилиарно. Сякаш бяха предвидени специално за нея.

Изкушаваше се да ги върне до подателя, но здравият разум я посъветва да ги задържи като доказателство. Не знаеше кой е, но беше прекрачил границата. Очевидно беше прониквал в къщата й… и то не еднократно. Знаеше къде живее. Не беше изключено да я наблюдава и точно в този момент.

Побиха я тръпки. Прокрадна се на горния етаж, но не можа да заспи с часове.