Колин Фалконър
Анастасия (9)

„Анастасия беше малко дяволче. Никой не успя да я научи на дисциплина. Нейната майка прекарваше цялото си време в молитви и в седене при малкия — така наричаше Алексей — и в уединение с оня луд свещеник. Децата просто бяха оставени да правят каквото си искат. Анастасия беше същинска дивачка. Ако не станеше нейното, започваше да рита, да драска и да скубе. Капчица доброта нямаше у това момиче. Според мен светът е по-добър без нея.“

Откъм градския площад долитаха звуците на духов оркестър и тропотът на маршируващи крака — може би отряд червеноармейци доброволци, заминаващи на фронта. Тази седмица бяха дочули и далечен артилерийски грохот — знаеха, че белите водят боеве, за да завземат града.

След едно сиво, навъсено разсъмване слънцето успя да пробие облаците и ободри духовете. Стрелбата означаваше, че спасението е само на няколко версти.

Тази сутрин всички бяха излезли на разходка в градината — както обикновено, без малкия и мама. После Александра настоя всички момичета да подредят „лекарствата“ си, за да бъдат готови за тръгване всеки момент.

След чая тя почете малко от Библията. Татяна се сви на леглото до нея, както правеше като дете. Точно такава изглеждаше и сега — като малко момиченце. Когато не спеше, плачеше тихичко.

Само малкият изглеждаше по-бодър. Изяде сварените яйца, донесени от Юровски — необяснима любезност от страна на необщителния им пазач.

Точно преди вечеря Седнев — кухненският помощник — получи съобщение от чичо си. Трябвало незабавно да отиде при него, в дома на Попов. Анастасия се запита дали ще видят някога момчето отново; така обикновено постъпваха болшевиките, когато някой трябва да изчезне. Без предупреждение, без обяснение. Като Климент.

Понеже не можа да заспи, заслуша как майка й и баща й играят на карти в съседната стая. Запита се дали някога ще настъпи отново време, когато ще лежи в леглото си и спокойно ще мисли за бъдещето.

Юровски спря за миг пред стаята на доктора, за да оправи униформата си и да събере мислите си. Закъснението на камиона го беше изнервило и сега смутен бе открил, че пръстите му треперят.

До този момент беше сигурен, че ще го запомнят като един от великите мъже в руската история. Сега, твърде късно, се запита дали не е прибързал. Както и да е, вече нямаше време за никакви въпроси. Белите щяха да влязат в Екатеринбург само след няколко дни и дотогава той трябваше да се махне оттук.

Видя, че един от пазачите го наблюдава. Каза си, че трябва да се успокои. Когато бъдещите поколения заговореха за тази вечер, извънредно важно беше свидетелите на цялата тази история да подчертаят колко хладнокръвно и прецизно е действал.

Отвори вратата на Боткин.

Докторът спеше и хъркаше.

Юровски запали лампата и пристъпи към леглото. Боткин примигна и се събуди. Изглеждаше много по-стар без изкуствените зъби.

— Какво има? — изфъфли сънен докторът.

— В града има размирици. Опасно е. Събудете останалите. Кажете им да се облекат и да бъдат готови за тръгване след един час.

Юровски излезе и се върна в караулното на долния етаж. Хвърли нервен поглед към часовника на стената. Камионът вече трябваше да е тук. Внимателно подготвените му планове като че започваха да се провалят.

Анастасия изми лицето си със студена вода от каната до леглото и бързо се облече, без да забравя за „лекарствата“. Семейството вече се беше събрало в преддверието и майка й я упрекна с поглед заради закъснението. Главата я болеше, движеше се в мъгла от неясни сънища.

Баща й беше облякъл войнишка риза и панталони и беше обул кожени ботуши, с фуражка на главата. Носеше малкия на ръце. Майка й се подпираше на бастуна, подкрепяна и от Олга. Татяна държеше Джеми на ръце, но когато Анастасия посегна към кученцето, не й го даде. Наказание, че е закъсняла, предположи тя. Докторът и Демидова носеха по една възглавница за малкия.

Анастасия много късно разбра, че е забравила шапката и наметката си.

Юровски беше тук. Ужасният дребен човечец, както винаги облечен в черно. Поведе ги надолу по стълбите. Тя се почуди къде ли смятат да ги пратят сега. Баща й казваше, че болшевиките искали да ги евакуират, преди белите да са обкръжили града. Все пак беше вълнуващо. Промяна след непоносимото еднообразие през последните няколко месеца.

Излязоха на двора. Ясна нощ. Звезди, пръснати като шепа дребни диаманти по черно кадифе. Анастасия потръпна и вдъхна дълбоко студения въздух, за да се опита да се ободри.

Влязоха след Юровски в подземието, откъдето се стигаше до караулното. В края на коридора имаше празна стая. Никакви столове, нито мебели, само един сводест прозорец, запречен с тежка желязна решетка. В другия край на стаята се виждаше врата. Юровски провери дали е заключена.

Започна да ги нарежда, сякаш да позират за снимка.

— Вие, гражданино — каза, обръщайки се към Николай, — ще застанете тук. Вие — продължи, посочвайки към Александра, — идвате тук.

Бяха твърде изтощени, за да му се противопоставят. Анастасия се питаше за какво е всичко това. Юровски най-накрая отстъпи, доволен.

— А сега какво? — попита Николай.

— Ще чакате тук.

— Колко време? — измърмори Николай. — Нямате ли някакви столове? Не можем ли поне да седнем?

Юровски ги изгледа така, сякаш дори това скромно желание беше прекалено. Все пак нареди да донесат столове и излезе от стаята.

Двама пазачи донесоха столове за царицата и царевича.

Какво става тук, за Бога, питаше се Анастасия.

Юровски не можеше да повярва, че царят и семейството му не разбират какво предстои. А милиционерите, довчерашни селяни, изглеждаха така, сякаш тях се канят да разстрелват. Догнуся го, като си помисли колко са сантиментални тия невежи. Дуят се, бият се в гърдите, че са верни на Ленин и на болшевишкото дело, обаче сега, когато имат възможност да станат част от руската история, бият отбой, защото се налага да застрелят няколко жени. Жени, мъже… сякаш имаше някакво значение… Всички се кълняха, че са скъсали с глупавите стари порядки, но под кожата на всеки селянин се криеше попски измекяр.

Неговите латвийци поне нямаха угризения.

Може би. Когато влезе в караулното, въздухът синееше от цигарен дим и алкохолни изпарения. Неколцина латвийци си играеха с предпазителите на револверите си. Дори те изглеждаха нервни. Какво им става на тези хора? Не искат ли да бъдат свободни?

— Целете се в сърцето — каза той. — Така ще умрат бързо й ще е по-чисто.

Латвийците наставаха, столовете заскърцаха по бетонния под. Някои упорито избягваха погледа на Юровски. Не се съмняваше, че когато дойдат белите, половината от тези хора ще палят свещи в катедралата и ще благодарят на поповете за избавлението си.

Всички седяха точно както ги беше разположил. Покорни, изгубили ума и дума. „За разлика от нас не знаят какво е страх — помисли Юровски. — Животът им не е минал в страх от тайната полиция, не са били на заточение. Не могат да си представят какво е да умреш.“

Но няма да е все така.

Единадесет стрелци, по един за всекиго. Със задоволство констатира, че всичко е наред. Латвийците се трупаха на вратата зад него, другите пазачи се тълпяха зад тях, стремейки се да: надникнат вътре. Някои се посбутаха, задните искаха да виждат по-добре.

Да ги огледат.

Царят и царевичът бяха с войнишки ризи. Стар мъж, не познал миризмата на барут, и момченце, недокосвало оръжие. Догади му се.

Последна проверка. Царицата седеше до стената, под прозореца, дебелата княгиня беше застанала до нея. Боткин, изправен зад стола на момчето, впиваше ръце в облегалката, сякаш за да го защити. Другите княгини бяха подредени покрай стената, прислужницата от едната им страна, икономът и готвачът — от другата.

Всички чуха камиона да спира при вратата. Николай се приготви да тръгне. Погледна към другите и сви леко рамене, сякаш за да каже: „Хайде, да вървим.“

Момчето нахлупи фуражката си, Круп посегна към възглавницата на стола на господаря си, несъмнено с намерение да я подложи под царствените задни части, за да не го друса толкова камионът.

Шофьорът оглушително форсираше двигателя точно пред вратата на мазето. Николай се обърна към Юровски.

— Вашият другар не се ли е научил да шофира?

Анастасия се чудеше какво става. Усещаше, че се готви нещо. Дори Юровски изглеждаше изплашен.

Пристъпи към Николай и извади един лист от джоба си. Анастасия едва чуваше думите през рева на двигателя:

— Николай Александрович, вашите приближени се опитаха да ви спасят, но не успяха. Върховният съвет на Урал осъди вас и вашето семейство за престъпленията ви срещу руския народ. Сега сме длъжни да ви разстреляме. Всички.

Николай или не можа да го чуе заради шума на двигателя, или не повярва на чутото.

— Какво? — попита той. — Какво?

Всички се разхлипаха. Майка й се прекръсти. Анастасия усети гореща струя урина да се стича по краката й. Погледна над рамото на Юровски към мъжете, струпани на вратата, може би десетина, които се бутаха, мъчейки се да ги вземат на прицел.

Чу отново гласа на баща си.

— Какво?

Юровски извади колта от кобура, който висеше на колана му, прицели се в гърдите на царя и стреля. Изстрелът отекна като топовен гърмеж.

Баща й падна на пода.

Всички се разпищяха.

Друг чекист влезе в стаята и изпразни маузера право в устата на царицата. Гореща кръв пръсна в лицето на Анастасия. Тя изпищя.

Доктор Боткин вдигна ръце и отвърна лице. Чекистът стреля отново и тя видя как куршумът пронизва шията на лекаря. Той се хвана за гърлото и кръвта плъзна през пръстите му като алени червейчета. Други два куршума го улучиха в корема и докато той бавно се превиваше на две, тя видя как следващият куршум пробива внезапна тъмна дупка в темето на плешивата му глава. Боткин рухна на пода.

Войниците стреляха като полудели, куршуми рикошираха о стените като яростно запратени камъчета. Анастасия запуши уши и се помоли да умре бързо. Видя баща си да лежи по гръб на пода, главата му беше потънала в локва черна кръв, а благите сини очи — забулени в мъглата на смъртта.

Гърмежите накараха Юровски да свие гневно вежди. Чу, че стреляха над рамото му, уплаши се, като осъзна, че някой заблуден куршум може да се забие в главата му. Страхът нарасна, когато един куршум наистина го одраска по бузата.

Продължи да стреля, но княгините не искаха да умират. Куршумите като че ли отскачаха от тях. Проклетата слугиня се беше свила до стената, скрита зад две възглавници. Пера хвърчаха във, въздуха, докато куршумите се забиваха в тях, но жената още клечеше там, сякаш зад някаква желязна стена.

Латвийците заругаха на висок глас, гъст пушек изпълваше мазето, не виждаха къде да стрелят.

Защо не умират?

Колко време продължаваше това? Цяла вечност.

Мария изпищя, хвана се за крака и лицето й се изкриви от болка. Сякаш искаше да извика: „Помогнете ми!“

Анастасия усети силен удар в гърдите. Изпъшка от острото пробождане. После Олга се стовари върху нея и двете паднаха на земята.

Продължаваше да вижда мъжете с пушките, продължаваше да усеща мириса на кръвта. Запита се дали е мъртва, дали духът й не се рее над всичко това. Видя Джеми да се мята, чу го да лае, чу гласа на Юровски, който раздаваше заповеди. Майка й лежеше до нея с ужасна кървава дупка насред лицето. Горката Демидова все още крещеше някъде там сред пушека.

Малкият се гърчеше на пода.

Тя стисна клепачи, искаше всичко да свърши, да потъне в блажения покой на небитието.

Юровски пъхтеше. Войниците зад него един по един престанаха да стрелят, бяха свършили патроните. Викна им, но не можа да чуе собствения си глас. Беше оглушал от невъобразимия шум. Пушек изпълваше цялото мазе, не различаваше нищо, единствената електрическа крушка мъждееше като улична лампа в мъглива нощ. Невероятно, но прислужницата още мърдаше. Дочу и нечий друг стон. Дори кучето още лаеше. С колко куршума се убиват единадесет души?

В стаята се носеше острият мирис на барут и сладникавият дъх на кръв. Целият под беше потънал в кръв. Две от жените лежаха свити до стената и хлипаха. Не можеше да различи кои точно.

Задиша ускорено. Неколцина пазачи зад гърба му изпаднаха в истерия.

Някой влетя от коридора.

— Другарю Юровски, хора се тълпят отвън. Стрелбата се чува ясно!

— Извадете щиковете! — кресна той.

Мъжете край вратата се втурнаха към караулното за щиковете си.

Един по един влязоха в стаята и започнаха като в несвяст да мушкат и да пробождат всичко, което виждаха да мърда.

Царевичът още се гърчеше на пода. Лицето му се кривеше от болка, ръцете му отчаяно стискаха ризата на баща му.

— Татко — стенеше момчето. — Татко!

Един от пазачите го ритна в главата с ботуша си. Чу се хрущене, сякаш някой стъпи върху зелка. Вратът на момчето се изкриви и то утихна. Юровски вдигна колта, но си спомни, че е празен. Извади маузера от джоба и пусна два куршума в главата на царевича.

Проклетата прислужница не искаше да умира. Стражите я мушкаха с щиковете, а тя се мяташе из стаята, виейки като котка. Един от латвийците се разкикоти истерично. Жената държеше останките от простреляната възглавница на царицата, опитвайки се да се прикрие зад тях. Накрая един от пазачите я изтръгна от ръката й. Другарят му се опита да я прободе с щика си, но острието му беше тъпо, тя го хвана с две ръце и го отклони. Невероятно. Накрая един от другите я прониза в гърдите. Изруга, защото не можа да извади острието. Опря ботуш в корема й, когато тя се свлече покрай стената, и задърпа, докато щикът излезе с глух, мляскащ звук. Тогава другите се нахвърлиха върху нея. Сега, когато всичко беше свършило, те си изливаха яростта, мушкайки безразборно. А проклетата жена продължаваше да пищи.

Мазето беше пълно с въоръжени мъже, удрящи труповете с приклади. Юровски излезе навън. Струваше му се, че цялата му кръв се е оттекла в ботушите. Не си беше представял, че ще е толкова трудно да убие няколко души. За първи път в живота си усети суеверен страх — може би в края на краищата са омагьосани.

Невъзможно. Бабини деветини. Подобен начин на мислене бе въвлякъл Русия в цялата мръсна бъркотия.

Когато се върна в мазето, латвийците все още не бяха свършили. Пот лъщеше по челата им. Един от мъжете мушкаше нещо, но го разсея скимтенето на кучето, свряно в един ъгъл. Пристъпи към него и смаза главата му с приклада.

Юровски погледна часовника си. Не можеше да повярва. Кога мина толкова време? Защо тези хора не вземат най-накрая да умрат?

Вече не се чуваше стрелба. Анастасия се опита да извика, но от гърлото й не излезе никакъв звук, затова предположи, че е умряла. Защо не можеше да се движи като призраците? Усети нещо тежко да я притиска и си спомни, че Олга беше паднала върху нея.

Лежеше по корем. Отвори очи, но видя само някакви сенки сред барутната мъгла. Ушите й забучаха и пред очите й се спусна черна завеса.

Юровски излезе навън в градината. Мократа от пот риза бързо изстиваше, платът започна да лепне по гърба му. Той прокара ръка по лицето си. Не биваше хората му да го видят така изнервен. Шофьорът на камиона още форсираше двигателя. Той изтича и му извика да изключи проклетата машина. Глупак с глупак.

Ушите му не преставаха да бучат, бузата му пареше ужасно. Той я докосна предпазливо и разбра, че изстрелът на някой латвиец го е опърлил.

Трябваше да се вземе в ръце.

Запъти се обратно към мазето. Латвийците бяха свършили. Погледна ръчния си часовник. Половин час, откакто беше дал първия изстрел. Цялата операция трябваше да продължи само две минути.

Местните пазачи стояха на групички в коридора и си шепнеха, ококорили очи. Знаеше какво мислят. Само преди петнадесет месеца царят все още беше божество. Страхуваха се. Ужасно много. Може би някои от тях наистина вярваха, че тази нощ са убили един бог.

Юровски влезе в стаята и започна да проверява пулса на труповете. Преброи дванадесет тела, разбра, че сигурно е отметнал някого два пъти. Отново започна да брои — сега ги изкара десет.

Стените бяха оплискани с кръв. Стражите бяха разкъсали Демидова, червата й се търкаляха по пода, подобно нещо можеше да се види само в задната стаичка на някой месарски дюкян. Трябвало работата да се свърши чисто… друг път! Вдигна възглавницата, която тя така отчаяно беше стискала. Стори му се невероятно тежка.

Вътре имаше метална кутия, цялата изпонадупчена от куршуми. Извади я и я отвори с нож. Откри гривни, брошки, злато, диаманти, сребро — съкровището, което търсеха още откакто семейството пристигна в Екатеринбург. Цяло състояние.

Нищо чудно, че не бяха успели да убият проклетата жена.

Провери тялото на царя. Ръчният му часовник липсваше.

— Къде е? — изсъска към подчинените си.

Тишина. Някой потътри крак. Никой не посмя да го погледне в очите. Латвийци. Не ги бива да стрелят. Не може да им се вярва.

Усещаше как положението започва да му се изплъзва.

— Когато се върна, часовникът да бъде на ръката му — нареди и излезе навън, стиснал под мишница продупчената кутия на Демидова.

Веднага да заключи това нещо някъде. После да се върне и да се разправи с проклетите латвийци.

 

 

Ръцете и краката на Воронин не преставаха да треперят. Опита се да си внуши, че е само от студ. Хвана едно от телата под мишниците — лицето беше така обезобразено от ударите с приклад, че не беше сигурен дали е Круп или докторът — и заедно с другия пазач, Белобородов, го отнесе в камиона. Ръце и крака висяха изпод брезента, лепкава черна кръв се процеждаше през дъските и капеше на земята. Когато отметнаха платнището, за да натоварят трупа на камиона, той видя лицето на едно от момичетата да се взира в него, замръзнало в ужасна гримаса.

За Бога!

Запита се дали някой някога ще му потърси сметка за този ден — ако не в този живот, то в отвъдния. Лениновият работнически рай беше нещо много хубаво, но когато кръвта на царя лепне по ръцете ти, болшевишките принципи не ти изглеждат толкова убедителни. Можеха да пролеят тази свята кръв, но не можеха да я отмият от ръцете си. Можеха да отрекат, че има Бог, но това не означаваше, че Той не ги чака някъде там отвъд.

Нахвърляха телата едно върху друго като в кланица. Воронин се запита кой от тези трупове е на малката Анастасия.

Господ да му прости.

Някога беше просто фабричен работник. Може и да е бил беден, но беше честен. И после, сякаш в приказка, срещна една велика княгиня и тя му се усмихна. Сигурно трябваше да се мрази, защото тя го накара да се почувства толкова облагороден. Но когато й даде онези яйца, беше по-добър човек, отколкото сега. Преди тази вечер не беше предател, не беше и касапин.

Отново завиха труповете с брезента и един друг комисар, Ермаков, заедно с онзи надменен дребен негодник Юровски седнаха отпред при шофьора Лукиянов. Воронин и Белобородов се качиха във втория камион и потеглиха след тях.

Целият площад беше осветен. Никой не спеше, целият град беше чул стрелбата. Юровски беше казал на хората си, че всичко трябва да стане тайно! А до утре цял Урал щеше да научи.

Фаровете осветяваха откъслечни мигове от нощта. Бездомно куче, ръфащо някакви черва, които сигурно беше открило на бунището. Оранжевите очи на някаква котка или лисица в края на гората. Един луд, застанал насред площад „Възнесение“, закрещя подире им.

Воронин и Белобородов мълчаха. В кабината беше студено, радиаторът не работеше. Белобородов караше, Воронин седеше, треперейки, и се взираше в пътя.