Колин Фалконър
Анастасия (1)

„Анастасия? О, имаше си качества, признавам. Бог й беше дал талант за езици и добър слух, но за какво ги употребяваше тя? Възползваше се от дарбите си, за да се надсмива над другите. Имаше един княз, от време на време ни гостуваше на царската яхта «Щандарт», фъфлеше човечецът, а тя толкова много пъти му се е подигравала зад гърба…“

Домът със специално предназначение

Влакът, който отнасяше миналото и бъдещето на Руската империя, се движеше бавно през гъсти и мрачни борови гори. Пролетният Урал — ледени полета, блеснали под слънцето, обширна и унила пустош. Тук-там по някой и друг кон, изкаран на паша, другаде — стълбец дим от комина на порутена колиба.

Случайният наблюдател нямаше с какво да запомни точно този влак. Нито ярки флагове, нито локомотив, обкичен с гирлянди, нито особено луксозни вагони. Облак бяла пара увисна във въздуха — тежък и неподвижен. После се разнесе и от него не остана нищо.

Когато влакът започна да забавя ход, Анастасия, задрямала до прозореца, замига и отвори очи. Тромавата машина излезе от завоя и пред очите на младото момиче изникна още един тъжен градец — синьо-зелена пустиня от студено небе и мрачна борова гора.

— Е, пристигнахме — каза тя. — Добре дошли в Страната на цвеклото.

Бавачката им София Карловна я изгледа строго, сякаш Анастасия отново бе направила нещо неприлично на някоя скучна церемония — а това й се случваше доста често. Никой друг не й обърна внимание. Джеми скочи в скута й и тя започна да го гали. Кученцето беше на Татяна, но се беше привързало към Анастасия, както правят животните с всеки, който непрекъснато им обръща внимание и не престава да им осигурява всевъзможни лакомства.

Внезапен страх прогони облекчението, дошло с края на това сякаш безкрайно пътуване. Анастасия не разбираше нищо от политика, макар че баща й веднъж се бе опитал да я просвети. Бе наясно само с едно — че никога вече няма да танцува с красивите офицери на борда на „Щандарт“ и че всеки ден и всяка верста я отнасят все по-далеч от Царское село — единствения дом, който беше познавала досега.

— Не бива да говориш такива неща — укори я София.

— Защо, не? Никой няма да ме чуе.

— Само ще влошиш положението ни.

— Как?

Анастасия хвърли поглед през прозореца. Гарата гъмжеше от войници на революцията — селяни и фабрични, работници в болшевишки униформи, ужасно горди със собствената си значимост, макар че сякаш сред тях нямаше и един, който да притежава бръснач. Още не беше свикнала да вижда такива надути физиономии — най-малко у хора, които едва ли можеха да напишат имената си. Те също се опитваха да се преструват, че присъствието на високопоставените пленници не им прави абсолютно никакво впечатление, но същевременно се бутаха, за да заемат по-удобна позиция и да ги зяпат.

— Май сме готови за картофите — обърна се Анастасия към останалите.

Трите й по-големи сестри се направиха, че не я чуват. Макар че беше почти на седемнадесет години, продължаваха да се отнасят с нея като с дете. „Защото така се държиш“, обичаше да повтаря София.

Джеми започна да души крака й. Тя порови в джоба си, намери парченце шоколад и усети как жадното му езиче го изблизва от пръстите й. Държеше шоколада ниско, под коляното, за да не може никой да я види, но бързите сиви очи на Татяна веднага се заковаха върху нея.

— Шоколад ли имаш? — попита тя.

— За Джеми е.

— Ах, ти, палавнице малка!

След като напуснаха Тоболск, не бяха зървали никакви подобни изкушения, а освен това всички бяха ужасно гладни. Анастасия усети как бузите й пламват от срам.

— Откъде го намери, Стася?

— Мой си е.

Анастасия се изуми, когато една едра сълза се търкулна по бузата на сестра й. Никога не беше я виждала да плаче, поне досега. Олга докосна ръката на Татяна.

— Стига, Татя. Няма значение — изрече утешително и след миг изгледа най-малката си сестра с такъв укор, че момичето отмести очи.

Впила поглед в пода на купето, тя започна да мисли как да се извини — по своя си начин. Щеше да ги накара да й простят, като ги разсмее — всичките. До една.

Влакът спря, изсъска и изпусна облак пара. Един болшевик се качи във вагона с пушка в ръце. Беше едър, облечен в дебело вълнено палто и с висок калпак. Сестрите й изправиха гърбове и Анастасия усети страха им.

— Я го виж — каза тя на Татяна достатъчно високо, за да я чуе и мъжът, — какво голямо чело има, сякаш живее под балкон.

Мъжът се втренчи в нея. Беше огромен и палтото му миришеше на коза, престояла дълго време под проливен дъжд. Лице като гнил картоф и огромни очи, черни и враждебни, които трябваше да я накарат да замълчи.

— Къде сме? — обърна се към него Анастасия.

— Това не е в-в-в-ваша работа, д-д-д-другарко.

Тя отново се зае с черното кученце, което държеше в скута си.

— Не се п-п-п-плаши, Джеми, няма да оставя този л-л-л — лош човек да ти направи нещо.

Олга и Татяна я изгледаха. Продължаваха да се държат като скромни и благоприличия принцеси. Дори сега. Е, Анастасия пък изобщо не приличаше на тях. Този мъж явно беше тъпак и тя нямаше да му позволи да я тормози.

Знаеше, че няма да й направи нищо. Революция, не революция, но тя все още беше велика княгиня, а той — селски чукундур, отговорен пред някакъв народен комитет или каквато безсмислица там бяха измъдрили.

— Какво става? — прошепна Мария на Татяна.

— Ще видим мама и татко, много скоро — отвърна Татяна и погали ръката на сестра си.

— Сигурно ще ни накарат да копаем картофи — намеси се Анастасия и Мария пребледня.

— Тихо, Стася! — смъмри я Татяна.

— Или да чистим нужници — добави Анастасия и попи с наслада реакцията на Мария.

Още един мъж се качи във вагона, стъпвайки наперено, сякаш беше лейбгвардейски полковник. Носеше висок астраганен калпак, но пешовете на палтото му бяха измачкани и ботушите му бяха целите оплескани с кал.

— Аз съм другарят Соколов, първи секретар на Екатеринбургския работническо-селски съвет. Всички вие сте затворници на Екатеринбургския съвет. Сега ще слезете от влака и ще се подчинявате на заповедите.

Очите на този мъж я изплашиха. В тях нямаше никаква светлинка, бяха мътни като на риба, лежала с часове в някой рибарски кош на пазара. Много от тези хора бяха такива — отдавна го беше забелязала. Лицата им се оживяваха само щом заговореха за любимата си революция, за икономическите си теории и марксистката си пропаганда. Въодушевяваха се само от собствените си глупости.

— Къде сме? — запита Татяна.

— В Картофенбург — обади се насмешливо Анастасия.

— Няма значение къде сме — каза Соколов. — Далече сме от Зимния дворец. Този отговор достатъчен ли ви е?

— Той не знае — прошепна Анастасия достатъчно високо. — Не може да прочете табелата на гарата.

— Чета достатъчно добре, за да знам какво би направил другарят Маркс с такива като вас.

Тонът му бе смразяващ, сякаш плисна в лицата им кофа студена вода. При това говореше напълно сериозно. Без никакво съмнение.

След като се окопити, Анастасия му се изплези, но той вече се беше обърнал да излезе от купето.

София притисна устата си с ръка, облечена в ръкавица.

— Глупаче такова!

„Хич не ме интересува — помисли си момичето. — Утре тези селяци могат да ме застрелят, ако искат. Но няма да ме видят да плача.“

Войниците в мрачни кафяви униформи ги зяпаха, докато тя и сестрите й слизаха от влака. Едно време щеше да заповяда на капитана на гвардейците да фрасне с юмрук мутрата на всеки, който би я погледнал по този начин. Но тук нямаше никакъв капитан, само сурови, брутални лица на мъже, прекарали целия си живот в картофените полета и фабриките.

Анастасия пусна Джеми, да се поразтъпче малко. Истински пролетен ден, скреж по земята, бледосиньо небе, студен вятър, който щипеше бузите й. Нямаше перон, навсякъде се виждаха мътни локви с ледена корица, заскрежената земя полека се размекваше и се превръщаше в жвакаща кал.

Тя загледа как от другия вагон слизат мъжете. Джилиард — учителят им, цял треперещ от студ, после Климент Нагорни — морякът, който беше назначен за телохранител на малкия й брат Алексей, понесъл момчето на ръце. Царевич Алексей — наследник на цяла Русия. Дори ставането от леглото заплашваше живота му. Страдаше от някаква вродена болест, която докторите наричаха хемофилия — уж безобидна дума, която обаче не можеше да опише невъобразимите му страдания.

Детето изглеждаше ужасно бледо. Като огромна порцеланова кукла в ръцете на Климент. Това момченце държеше всички в мрежата на своята магия. Омайваше ги — защото беше болен, защото беше момче, защото беше невероятно сладък. Как да не го мразиш?

— Поне днес времето е хубаво — отбеляза Анастасия, — никакви дъждовни капки няма да наранят малкия и да му пуснат кръв.

Олга отчаяно разтърси глава.

Извадиха куфарите им от вагона и нарочно ги хвърлиха в най-близката заледена локва. Накрая Соколов насочи пръст към тях и изрече:

— Затворниците да си носят багажа.

Всички го зяпнаха, сякаш им беше заговорил на чужд език.

— Какво трябва да направим? — произнесе слисана Олга.

Войникът с пушката пристъпи напред.

— Ще си н-н-н-носите к-к-к-куфарите.

— Никога няма да н-н-н-нося нищо мое, д-д-д-другарю — подигравателно го имитира Анастасия.

Той я изгледа злобно. София зяпна в недоумение. „Смела ли съм, или просто безгранично глупава?“ — запита се Анастасия. Макар че беше уплашена, не можеше, не искаше и нямаше да отстъпи. Нито пък щеше да си замълчи. Когато беше малка, майка й се шегуваше, че дори ако някой й отреже езика, ще й порасне друг, както на гущерите им пораства нова опашка.

— В нова Русия вече няма слуги — чу тя гласа на Соколов. — Ако не си вземете куфарите, ще ги оставим тук в калта.

Той тръгна напред, скръстил ръце зад гърба си. Анастасия започна да го имитира, преувеличавайки самоуверените му жестове, така че дори войниците изхихикаха. Мария затвори очи и се замоли на светиите да не допуснат сестричката й да пострада от ръцете на тези жестоки хора.

Анастасия свърши с пантомимата. Когато се озърна, видя как Олга пристъпва към купчината багаж, взема два от най-тежките куфари и ги помъква през локвите. Татяна и Мария направиха същото.

Джеми тичаше в кръг и лаеше по войниците. Анастасия го грабна в едната ръка, с другата хвана един от най-тежките куфари и го повлече през ледената киша.

Когато стигна изхода на гарата, тя чу зад гърба си оживени гласове. Няколко войници бяха заобиколили София и Джилиард и не ги пускаха. София държеше бродирана кърпичка пред очите си. От срам ли плачеше, или от облекчение — беше невъзможно да се разбере.

— Не мога да дойда с вас — извика тя. — Тези хора казват, че ще ни пратят обратно в Санкт Петербург.

По-големите сестри също избухнаха в сълзи. Изтичаха назад и запрегръщаха София, хлипайки и бъбрейки разни безсмислици — поне така й се стори на Анастасия. Джилиард само ги гледаше, прехапал устни.

Дойде редът на Анастасия да се сбогува.

София я прегърна силно. Ръцете на момичето увиснаха като отсечени покрай тялото.

— Моля те, внимавай — прошепна бавачката, попивайки сълзите си с парфюмираната кърпичка. — Трябва да ми обещаеш, че ще се държиш добре.

И за какво, възрази й мислено Анастасия. София беше най-добрата приятелка, която някога бяха имали, а сега и тя ги изостави. Отстъпи крачка назад. Просто трябваше да върви, помисли си. Като всички останали. Сякаш камък беше заседнал в гърлото й.

Долови обвинителния поглед на Татяна. „Е, съжалявам, не мога да бъда като теб и да плача за всичко.“

Повлече крака, джапайки през калта около гарата към чакащите ги коли, под безстрастните погледи на пазачите. Джеми припкаше до нея. Беше взела много тежък куфар и на няколко пъти го изпусна. Един от мъжете се засмя. Тя усети как бузите й пламват от гняв.

— Къде ни водите? — извика им сърдито.

Това още повече развесели войниците. После Соколов подвикна на шофьора на първата кола:

— В Дома със специално предназначение!

Така Анастасия разбра къде отиват. И се запита какво ли ще е това специално предназначение.