Колин Фалконър
Анастасия (2)

„Помня, че при залез-слънце капитанът на «Щандарт» нареждаше да се даде топовен салют като поздрав към императора и императрицата. Всички стояхме и наблюдавахме. Беше такава хубава гледка, слънцето потъваше в морето, но малката Анастасия разваляше всичко, тичаше по палубата, запушила отчаяно уши, извила очи нагоре, все едно бяха насочили оръдието към нея. А баща й смяташе това за забавно!“

Натикаха ги в каросерията на закрит армейски камион. Анастасия намери едно продрано място в брезента и надникна, за да види какво става навън. Камионът прекоси някакъв голям площад и тя зърна за миг стените на внушителна черква.

Двигателят ръмжеше непоносимо. Притиснала лице към брезента, Анастасия първа видя сградата. Беше двуетажна, построена от камък — същински дворец за това затънтено място. Долната част на къщата не се виждаше, защото от всички страни беше заобиколена с висока дървена ограда. Двама червеноармейци побързаха да отключат дървената порта и камионът нахлу с трясък в двора.

Заекващият войник отметна платнището и спусна задната стена. Хвана пушката като за стрелба, сякаш очакваше тези четири невъоръжени момичета и морякът, понесъл тринадесетгодишно сакато момче, да им създадат неприятности. Поредният герой на революцията.

— Излизайте — изкрещя нервно към тях.

Анастасия го изгледа втренчено.

— Още ли трябва да си н-н-н-носим куфарите?

— Не създавай неприятности — изсъска Олга в ухото й, сякаш дъщерите на цар Николай можеха да избегнат надвисналата над тях беда.

— Може би ще видим мама и татко — обади се Татяна и това малко повдигна духа им.

Влязоха след пазачите. Първо Климент с Алексей, а момичетата помъкнаха куфарите нагоре по стълбите. Като най-обикновени слугини.

Една врата се отвори и над главите на сестрите си Анастасия зърна майка си и баща си.

Божичко!

Толкова бяха остарели. Александра, бледа и измъчена в инвалидната количка, и Николай до нея, красив, но някак посърнал, сякаш излязъл от старинна фотография. Колко прегърбена изглежда мама сега, помисли Анастасия. А татко, толкова много бели косми в брадата и косата му. Бръчки набраздяваха кожата му като фина паяжина. Двамата стояха с гръб към сводестия прозорец, чието стъкло беше цялото боядисано и от това в стаята цареше сумрак, дори в този следобеден час. Непрозрачното стъкло имаше цвета на мляко. Анастасия се озърна. Колко жалки изглеждаха.

Но тогава на лицето на баща й грейна една невъобразимо радостна усмивка и това преобрази всичко. Олга, Татяна и Мария се втурнаха към него, а Климент пристъпи към майка им, все така с малкия на ръце. Царицата извика и разтвори обятия, без да става от инвалидната количка. Напоследък й беше все по-трудно да се изправя заради поразените от артрит колене.

Баща им ги стисна подред в силната си мечешка прегръдка, която накара дори здравенячката Олга да изписка. Анастасия зарови лице в грубата вълна на куртката му, чувайки възторжените възклицания на майка си, и най-накрая си позволи да се разплаче в гънките на дрехата му, където никой не можеше да я види. Сега всичко щеше да бъде наред.

Къщата, както им разказа по-късно Николай, принадлежала на един пенсиониран инженер и индустриалец, Николай Ипатиев. Беше си цяло имение в сравнение с това, което очакваха. Намериха течаща топла вода и електрическо осветление, защото Ипатиев бил състоятелен човек. Дори имаше вътрешни тоалетни.

— Не знаех, че някой тук, в Страната на цвеклото, има представа какво е вътрешна тоалетна — каза Анастасия достатъчно високо, за да могат стражите да чуят.

Къщата беше построена в руски готически стил вратите и прозорците бяха сводести и украсени с гипсови орнаменти. Но макар обстановката да беше достатъчно удобна, от предреволюционната кухня на Ипатиев нямаше и следа. Вечеряха с черен хляб и черен чай, поднесени в трапезарията без прозорци, силно миришеща на хоросан. Но все едно бяха на разкошен банкет в Александровия дворец. Всички говореха и се смееха едновременно, щастливи, развълнувани, че най-накрая са се събрали. Два месеца не бяха се виждали — цели два месеца, откакто майка им и баща им бяха принудени да отпътуват без малкия, без да знаят дали изобщо ще видят отново децата си. Този затвор може да беше още по-затънтен, но сега поне бяха заедно.

Първата вечер нямаше достатъчно легла, затова Анастасия и сестрите й постлаха наметала и подредиха възглавници по дървените подове. Алексей се сгуши в леглото до майка си.

Никой не можа да заспи. Алексей стенеше непрекъснато от болките в подутото коляно. Анастасия чу гласа на майка си, която се мъчеше да го успокои. Нейният лекар, Боткин, спеше в съседната стая и дойде няколко пъти да види болното дете. Анастасия го чу как моли пазачите, застанали в коридора, да донесат студени компреси. Но те все повтаряха, че нищо не могат да направят. Не ги беше грижа, искаха момчето да страда.

Едно време трапезарията сигурно е изглеждала доста внушително. Изящни решетки олекотяваха масивните резбовани столове, позлатени огледала висяха по стените, филигранния полилей се спускаше от тавана. Но сега тук царуваше немара — по всички повърхности се беше наслоил прах, а сложените в рамки портрети на някакви непознати хора над камината само правеха излъчващата се от това място меланхолия още по-силна. На Анастасия й се струваше, че Ипатиев е бил принуден да замине толкова набързо, та не е имал време да спаси личните си съкровища.

Тържественият вид на стаята странно контрастираше със сиромашката храна, поднесена им за закуска. Масата не беше застлана с покривка и въпреки че имаше няколко потъмнели сребърни лъжици, те не успяха да ги използват, защото яденето отново се състоеше от кана черен чай и корав черен хляб. Един войник донесе супа, останала от храната на пазачите, но Олга го беше видяла да плюе в нея, докато я носи нагоре по стълбите, затова никой не я докосна.

Анастасия сдъвка парченце твърд хляб, без да сваля очи от баща си. Той се взираше в масата с потъмняло от гняв лице. Беше мек човек и много рядко някой можеше да го види разгневен, но когато се случеше, беше по-добре да стоиш със сведени очи и да говориш с тих глас.

Накрая той се изправи и се обърна към пазача, седнал в единия ъгъл на стаята:

— Кажете на Авдеев, че искам да го видя.

Мъжът потътри крак и се вгледа намусено в пода.

Николай се приближи към него.

— Веднага!

Може би защото другарят Романов беше бивш цар, а може би шокиран от това, че видя високопоставения затворник така вбесен, пазачът се обърна и се спусна по стълбите, за да намери надзирателя.

Тогава Анастасия и другите деца за пръв път видяха Авдеев. Той влезе в стаята, изпъчил гърди, надменен и шкембест като пруски посланик. Съвсем ясно беше, че са го събудили от пиянски сън, защото дъхтеше силно на пот и водка. Остатъци от снощната му вечеря бяха засъхнали на дребни мазни петънца по предната част на униформата му. Баща й беше споменал, че някога бил надзирател в местна фабрика, сега беше надзирател на императора и императрицата на цяла Русия и тази отговорност му беше завъртяла главата.

— Какво има, гражданино Романов?

— Да не се опитвате да ни уморите от глад?

Авдеев хвърли презрителен поглед към масата.

— Това ядат обикновените хора, докато вие се тъпчете, с хайвер от есетра.

Глупак такъв, помисли Анастасия, хайвер се поднася само на банкет. Ако беше вечерял някой път с тях в Царское село, щеше да бъде горчиво разочарован. Но баща й пропусна думите му покрай ушите си.

Просто изрече тихо:

— Искате да кажете, че на Урал няма кокошки и крави? Сигурно дори и най-скромният селянин разполага с малко мляко и пресни яйца.

— Не ви е позволено да ядете яйца и мляко.

— По чия заповед?

Авдеев усилено задъвка долната си устна. Избъбри гневно:

— Вървете по дяволите! — завъртя се и излезе надменно от стаята.

Баща й се загледа намусено след него. Майка й се пресегна през масата и хвана ръката му. Потупа я ласкаво.

— Всичко ще се оправи, Коля.

— Не разбирам какво сме сторили, че да заслужим това.

— Той просто е един нищожен глупак.

— Има много глупави нищожества като него, а животът ни е в ръцете им.

От вчерашното приповдигнато настроение не беше останала и следа. Анастасия се вгледа в сестра си Мария, седнала насреща й. Видя как очите й се пълнят със сълзи.

— Всичко ще бъде наред — каза баща им успокоително.

Отчупи парче черен хляб и го преглътна с глътка чай.

Часовникът над камината започна да отброява часа. Десет удара. Предстоеше им дълъг ден.