Колин Фалконър
Анастасия (14)

Анастасия

Още не знам кога осъзнах, че този живот не си струва да се живее. Живеенето ме изтощаваше — прави това, прави онова, за да има какво да ядеш и да пиеш, да има къде да спиш, а утре започваш да го правиш на нова сметка. Един ден просто реших, че ще е по-лесно вече да не го правя.

Някои хора ми казаха, че съм се чувствала така, защото не съм имала спомени, които да ме крепят, че ако си спомнях миналото, то щеше да ми вдъхва сили. Може да са били прави. Аз нямах нищо друго, освен гадни спомени — дебели китайци и англичани, които се отнасяха с момичетата като с тоалетна хартия, използваха ги и ги захвърляха.

Онази нощ се чувствах толкова уморена, толкова празна, толкова мръсна. Държах в ръка пачката пари, но нямах къде да отида, освен да се върна в клуба. Затова се покатерих на моста, хвърлих банкнотите и ги загледах как се носят като снежинки към тъмната река. Залюляха се на повърхността й, течението ги подхвана и ги отнесе нанякъде в мрака.

Тогава си помислих: „Там отива целият този мръсен бизнес; там отиват моите грехове.“

Изправих се на пръсти, разперих ръце и погледнах към черното небе. Казах на Бога: „Хвани ме.“ Тогава една бавна дъга ме понесе надолу в съвършената си грация и в този единствен, безтегловен, прекрасен момент ми се стори, че мога да летя.