Колин Фалконър
Анастасия (15)

Майкъл

В тогавашното ми състояние си беше чист късмет, че не се удавих в реката и не пипнах някоя смъртоносна болест — само Господ знае какви мръсотии изсипва Шанхай в този отвратителен канал. Шокът от внезапния допир със студената вода ме отрезви много бързо и ме накара да разбера какъв глупак съм. Водата приличаше на тъмно масло, течението беше доста бързо. Летата, прекарани в Хемптън, ме бяха направили добър плувец, но въпреки това едва стигнах до нея.

Усещах я като мъртва в ръцете си, помислих, че може би си е ударила главата, докато е падала. Насочих се към брега, към една светлина от другата страна на моста. Чух някаква свирка, гласове, които викаха нещо на китайски. Разбрах само две думи: „Киу мин!“ — „Спаси живот!“ Намирах се само на петдесетина метра от брега, но понеже се движех срещу течението — в моето състояние и с момичето в ръце, — ми се сториха петстотин. Когато изплувах, бях почти припаднал.

Моят кули, изтърчал към брега, вдигаше целия този шум. Може би се беше усъмнил, че съм скочил в реката, за да не му платя. До него имаше още някой с фенерче. Като наближих брега, видях, че е сикхски полицай. Сигурно е патрулирал наблизо. Когато стигнах на плиткото, той ми протегна ръка, като същевременно внимаваше да не си измокри много униформата, и ме извлече на брега. Взех на ръце момичето и го изнесох на кея, докато моят кули продължаваше да ломоти неразбираемо.

Нали разбирате, още не я бях познал. Беше тъмно, косата й беше полепнала по лицето, водата, която капеше от нея, се стичаше в обувките ми. Но поне беше жива. Седнах на улицата, наведох глава между коленете си и се опитах да дишам нормално. Разтреперих се, донякъде от студената вода, донякъде от бушуващия в тялото ми адреналин. В главата ми изникна мисълта, че без малко можех да се удавя.

— Какво стана, сър? — запита сикхският полицай, вече на английски.

— Видях жената да пада в реката.

Той насочи фенерчето си към нея. Безволево отпусната, разтърсвана само от задавяща я кашлица, цялата в тиня и мръсотия от реката. Изобщо не приличаше на дама — яркочервеното червило се беше размазало по лицето й, едната й презрамка висеше скъсана.

Запитах се, какво, по дяволите, да направя сега. Можех да я откарам в болницата, но не беше болна. Не можех просто да я изоставя — особено, щом като едва не бях загинал заради нея.

— Добре ли сте? — запитах я.

Невероятно глупав въпрос при тези обстоятелства.

Тя отвори очи, но не ми отговори.

— Какво правехте, по дяволите?

Пак никакъв отговор.

— Искате ли да ви заведа някъде?

Тя поклати отрицателно глава.

Полицаят изпухтя неодобрително и отчаяно разтърси глава, както правят сикхите, сякаш целият свят, с изключение на него, е полудял. Май не знаеше какво да прави с лудия американец и полуудавената бяла жена. Сигурно се надяваше аз да взема решение вместо него.

Което и направих. Вдигнах жената като вързоп мокри парцали и я стоварих в рикшата, като казах на кулито да кара към дома ми на Нанкин Роуд. Той продължи да вика и да размахва ръце, без да спира, докато стигнахме до жилището ми и аз го възнаградих заради безпокойството, напъхвайки в ръката му два измокрени американски долара.

Гордън ме изгледа така, сякаш бях довлякъл някакъв труп от улицата и в безумието си исках да го внеса вътре. Гордън беше моят прислужник, а по онова време никое бяло домакинство в Шанхай не може да оцелее без такъв. Беше по пижама, а на лицето му видях изписано такова укорително изражение, каквото придобиваше баща ми, когато се прибирах по никое време от гуляите си. Плащах му надница, за Бога, но това изобщо не си личеше по непочтителния му вид.

Момичето се опираше на мен и той явно беше помислил, че и двамата сме пияни. Придържах я през кръста, за да не падне, и я поведох към спалнята.

— Господар иска две хавлии и два халата — наредих на Гордън.

Той се намръщи на локвите, които оставяхме по измития под, но тръгна да донесе каквото му бях поръчал.

Обърнах се към нея.

— Вие по-добре хвърлете тия мокри дрехи.

Запалих лампата. Едва сега я разгледах добре. Още не я бях разпознал. Докато пътувахме в рикшата, тя не престана да плаче. Сега очите й бяха подути и зачервени, сякаш се беше била с някого, сплъстената коса висеше върху лицето й. Не ми дойде на ума, че може вече да съм я виждал някъде.

— Защо го правите? — попита тя.

Познах най-напред гласа — сантиментален, с руски или немски акцент. Сетих се, че преди време бях докарал у дома една красива русокоса рускиня от някакъв нощен клуб. Мярна ми се неясен спомен за машинално пиянско сношение, да, а на другата сутрин портфейлът ми се търкаляше празен на пода, непоносим махмурлук разпъваше черепа ми, а в банята се носеше едва доловим мирис на парфюм.

Не можеше да е същото момиче.

Тя прокара ръка през мократа си коса. Една локвичка се образуваше полека на копринения килим.

— Китайците казват, че ако спасиш нечий живот, носиш отговорност за този човек, докато си жив. Това ли искате?

— А вие? — върнах й въпроса.

Тя сведе очи.

— Какво правехте на моста?

— Исках да се махна от Шанхай — каза и се сви на ръба на леглото, седна там, събрала колене и раздалечила глезени, като изгубена ученичка. Разбрах колко глупаво съм разсъждавал. Спасяваш нечий живот — добре. Но това невинаги означава, че човекът е искал да бъде спасен. Тя беше права за китайците — според тях животът е бреме, достатъчно е да носиш своето и без да се нагърбваш с чуждото.

— По-добре хвърлете тия мокри дрехи — повторих.

Смятах, че ще иде в банята или зад паравана. Но тя просто стана, измъкна роклята над главата си и изрита кюлотите, но не така артистично, както го беше направила при предишната ни среща. Сигурно сме представлявали невероятна гледка. Стоях с разрастваща се около обувките ми локва, а пред мен това красиво русокосо момиче — голо, треперещо, кожа и кости и без капчица свян.

Гордън влезе, спря на прага и я зяпна.

— Благодаря — казах, грабнах хавлиите и халатите от ръцете му и затворих вратата.

Нейната безпомощност събуди някакво пламъче човечност, в гърдите ми. Май това е истинското ми слабо място. Не се бях отказал от намерението си да я спася.

Подадох й хавлията и халата.

— Ето, вземете.

Тя ги погледна така, сякаш нямаше никаква представа за какво служат. И изрече полека:

— Тази вечер исках да умра.

В гласа й долових обвинение.

— Излиза, че съм ви попречил.

Взе хавлията и започна да се бърше. Улови ме, че я наблюдавам.

— Предполагам, че сега ще искате да спите с мене.

— Няма защо да се хвърлям в реката, за да си хвана момиче. Има и по-лесни начини.

Стъпи с единия си дълъг крак на стола. Избърса го. После другия.

— Можете да спите с мен, ако искате.

Каза го така, сякаш й е все едно, и това затвърди решението ми.

Още не я познавах, но вече не ми беше все едно какво мисли за мен.

— Предния път ми струваше сто долара да спя с вас. Изразходвах си лимита за момичета за цяла година напред.

В този момент за първи път долових реакция у нея. Какво по-точно? Веселие? Учудване? Срам? Не успях да отгатна.

— Не си ли спомняте?

Тя поклати отрицателно глава и това ме съкруши.

— На мъжа винаги му харесва да чуе, че е направил добро впечатление.

— Съжалявам — подхвърли, сякаш това нямаше никакво значение.

Започна да суши косата си. Божичко, колко беше красива, застанала в приглушената светлина на лампата. Както на всеки мъж, предполагам, и на мен никога не ми омръзва да гледам женските тела и да им се възхищавам. Не можех да отместя очи, даже да исках. Понякога се отвращавам от себе си.

Тя хвърли хавлията на пода и облече халата. Въздъхна леко, не тъжно или примирено, а някак успокоено — въздишка на оцелял, който се пригажда към нова и неочаквана обстановка. Огледа стаята, сякаш я виждаше за първи път. И може би наистина беше така. Предния път беше дошла тук по тъмно, пък и интересът й беше съсредоточен изключително върху портфейла ми.

— Направихте локва — изрече накрая, поглеждайки към пода.

И аз съблякох мокрите дрехи. Вероятно се надявах да припламне някаква интимност помежду ни, но тя се обърна и не ме погледна нито веднъж. А аз не можех да отместя очи от нея. Така тя спечели първата си победа, първото си отмъщение, задето й бях попречил да се махне от Шанхай и от мизерния си живот.

— Не си спомням името ви — казах.

— Анастасия Романова.

Анастасия. Градът беше пълен с Анастасии. Поради статута си на открит град след революцията Шанхай се беше напълнил с белоемигрантки, а Анастасия беше често срещано руско име.

— По-добре останете да спите тук — предложих.

Тя кимна, сякаш вече беше решено. Май наистина беше така. Не ме запита къде ще спя аз, не прояви никакъв личен интерес към мен, освен първия въпрос: „Защо го правите?“

Защо го направих? Не знам.

Загледах я как ляга в леглото ми и се поколебах — трябва ли и аз да легна до нея, или като джентълмен да спя на дивана в хола?

Отидох в хола и се настаних на дивана. Знаех, че ако бях легнал в леглото, нямаше да се удържа да не я докосна. А желанието ми за секс можеше да изглежда само по един начин — все едно я карам да си плати, задето съм й спасил живота, а така щях да падна в очите й. Всъщност исках да ми бъде благодарна, да се заинтересува от мен, както аз се интересувах от нея.

И това беше първата ми грешка.