Колин Фалконър
Анастасия (45)

Анастасия

Феликс Рифкин беше едър мъж, месест, висок над метър и осемдесет. Беше облечен с безупречна прецизност в черен двуреден вълнен костюм, с диамантена игла на вратовръзката, златен ръчен часовник и мека шапка. Диамантеният пръстен на малкия пръст на лявата му ръка хващаше отблясъците на светлината. Дрехите му струваха повече, отколкото щях да получа като заплата за цяла година.

Моята работа беше да отговарям на телефона, да правя чай, да подреждам документацията, да се усмихвам мило на клиентите, влизащи в кантората на Ренфру Банистър. Имаше жени, които работеха във фирмата от двадесет години и правеха едно и също ден след ден. Понякога си представях, че виждам прах в бръчките по лицата им. Питах се дали такава ще бъде и моята съдба.

Докато не дойде Феликс Рифкин.

Той излезе от асансьора, стиснал кожена чанта в дясната си ръка. Свали шапката си и се приближи до бюрото ми. Зачаках го да се представи и да каже за какво е дошъл. Но той просто се взираше в мен.

— Добро утро и добре дошли при Ренфру Банистър — произнесох с добре репетирана усмивка. — С какво мога да ви помогна?

Феликс Рифкин продължи да ме гледа.

Досега никой не ме беше гледал така.

— Мога ли да ви помогна? — повторих, усещайки, че изпадам в паника.

— Анастасия — изрече той.

След миг се съвзе от шока, който вероятно му бях причинила. Наведе се през бюрото към мен. Лъхна ме аромат на изключително скъп одеколон.

— Какво правите тук? — запита.

Какво можех да му отговоря? В този момент, струва ми се, разбрах, че този мъж щеше да промени живота ми завинаги, и за частица от секундата се опитах да се вкопча в Майкъл, в сянката на онзи друг живот, който бих могла да имам. Но моментът отлетя.

Феликс изглеждаше объркан.

— Съжалявам, сигурно съм се припознал — каза той и добави на руски: — Стася, не ме ли помниш?

— Не, съжалявам, не ви помня — отвърнах на английски.

Той се усмихна.

— Но говориш руски?

Видях секретарката на Банистър да ме гледа втренчено, наблюдавайки странния ни разговор над ръба на очилата си. Стана, почука на вратата на кабинета на шефа и влезе вътре, може би да го предупреди за необикновения разговор, който се водеше пред вратата му.

— Това си ти — възкликна той, погледна ме сияещ и за миг ми се стори, че ще заобиколи бюрото и ще ме прегърне. — Стася, аз съм Феликс.

Усетих, че главата ми се замайва. Бях престанала да дишам. Не поредният Андрей — някой, който ме е виждал отдалече. Това беше човек, който наистина ме помни.

Банистър излезе от кабинета си. Изглеждаше смутен.

— Феликс, има ли нещо? — Всички ни гледаха. Шефът ми пресече фоайето със сериозно изражение, навярно притеснен, че създавам неприятности на клиентите му. — Всичко наред ли е, господин Рифкин?

— Мисля, че познавам това момиче — обясни Феликс.

Аз го гледах озадачено.

— Познавах това момиче в Русия — повтори той и Банистър ме изгледа строго, сякаш ме виждаше за пръв път.

Може би си беше така. До този момент аз бях просто едно момиче, което беше наел по молба на стар приятел.

— Трябва да обядваме заедно, Стася — обърна се Феликс към мен. — Още днес, веднага.

— Имам само половин час обедна почивка — отговорих.

— Ще поговоря с шефа ти — каза той, поглеждайки към Банистър. — Сигурен съм, че ще направи изключение за мен. — И ми се усмихна лъчезарно.

Помислих: „Още един рицар, който иска да ме отнесе, да ме освободи от миналото, от омагьосания затвор на настоящето.“

Феликс влезе в кабинета на шефа. Другите не преставаха да ме гледат.

В следващия един час посетих тоалетната поне десет пъти. Не можех да се съсредоточа в нищо, непрекъснато ми се ходеше по малка нужда. Когато вдигах телефона, забравих и обърках репликите, които бях научила и повтаряла хиляди пъти. Ръцете ми толкова трепереха, че веднъж изпуснах слушалката. Не можех да откъсна очи от вратата на Банистър.

Мина може би цяла вечност, преди Феликс Рифкин най-накрая да излезе и да ми каже да си взема шапката и палтото.

Ето така стана. Дойдох на работа като Анна Шеридан с бримка на чорапа, бременна на шест седмици, живееща в грях в един апартамент в Кенсингтън. Отидох да обядвам като великата княгиня Анастасия Романова — жена с минало и бъдеще.

Сякаш беше вчера.

Седях в „Кафе Роял“ на Пикадили редом с матрони от висшето общество и блестящи млади създания със своите съпрузи и приятели, все банкери и борсови агенти, и ги гледах омаяна — само с една блестяща усмивка и колие от фалшиви перли, безлична и зле облечена. Все едно бях гола.

Но макар да се срамувах, усещах как надменността ме обзема при мисълта: „Само да знаеха тези хора коя съм всъщност.“

Феликс Рифкин се чувстваше като у дома си. Каза на келнера, че празнува, и поръча френско шампанско и омари. Бях като коркова тапа, понесена от вълните и неспособна да се съпротивлява. Това беше моята защита в изповедта, която подготвях за Майкъл.

— Не мога да повярвам на очите си — говореше Феликс. — Мислех, че си мъртва. Все едно видях призрак.

— Може би точно това виждате.

Той се наведе към мен и докосна ръката ми, сякаш за да се убеди, че съм истинска.

— Няма грешка. Не си ли спомняш? Много пъти сме играли заедно. Не може да си ме забравила!

Разказах му историята, каквато ми се искаше да бъде, и в тази версия нямаше нощен клуб, нямаше Майкъл, нямаше руски аристократ, когото аз, съпругата му, бях убила с бутилка шампанско в берлинския ни апартамент. Все още, разбира се, нямах никакви спомени, но в тази по-хубава, по-щастлива история мен ме спасяваше от улицата някакъв руски граф, който ме обичаше, беше много мил, но умря трагично от пневмония в лютата пруска зима. Каква изпечена лъжкиня бях станала.

— Нищо ли не помниш? — попита ме Феликс.

Лицето му изразяваше състрадание, благоговение и огромно желание да ми помогне. Бях виждала това изражение и преди.

— Нищо не помня преди Харбин. Там живеех на улицата. Имам спомен, че пътувам във влак, но нищо друго… — Отпуснах ръце в добре репетиран жест на безпомощност и разочарование. — Накрая избягах в Шанхай.

— Този мъж в Шанхай, за когото се ожени… Как се казваше?

— Радмилов — излъгах с лекота. — Граф Андрей Сергеевич Радмилов.

Феликс сви вежди.

— Не го помня. — Пресегна се през масата и ръката му докосна моята. — Но аз те познавам. Знам коя си. Ти си моята Стася. — И добави с извинителна усмивка: — Ако мога да ви наричам така, ваше височество.

С тези две думи той ми вдъхна нов живот, накара ме да копнея за отдавна изгубената Анастасия. Истина ли бяха думите му? Исках да бъда онази Анастасия, ужасно исках. Когато императрицата майка беше казала на целия свят, че съм измамница, всички се бяха отказали от мен. Сега, вгледана в очите на този мъж, съзрях истината.

Аз съм тази жена. Аз съм Анастасия.

— Как сме се запознали?

— Баща ми беше лекар на императрица Александра Фьодоровна. Понякога ме вземаше със себе си в двореца в Царское село. Бяхме връстници и се сприятелихме. Играехме на пързалката в голямата зала. Когато валеше, понякога и Алексей се присъединяваше към нас, но през повечето време си играеше сам, защото Деревенко се страхуваше, че може да му стане нещо. Играехме на криеница из залите.

Зачака да кажа нещо. Сигурно му беше трудно да приеме, че всички тези красиви и скъпи спомени са изчезнали от паметта ми.

Шампанското пристигна. Той вдигна тост за късмета си, че отново ме е открил. Аз отпих от моята чаша. Шампанско. Това ми припомни за Майкъл и за първата нощ, когато се напих на онова парти в Мейфеър.

Феликс Рифкин — моят стар непознат приятел — се взираше в мен с хипнотичен поглед и двамата се умълчахме. Чувах Анастасия да се смее, докато си играе из огромните празни коридори. Мислено я търсех из ехтящите мраморни зали, но нея я нямаше. Невъзможно беше да приема, дори сега, че този призрак съм била аз.

Пристигна първото ястие — супа от костенурка, — но не ми се ядеше. Феликс също не беше гладен, отчупваше разсеяно от хляба и остави супата да изстине. Искаше да узнае всяка подробност от живота ми до днешния ден. Внимавах да не пия твърде много шампанско, защото трябваше внимателно да редактирам всичко, което му казвам. Повторих версията си, леко подправена, за да прозвучи приемливо дори за мен. И отново пропуснах Майкъл от реконструкцията — изрязах най-важната фигура от моята история, сякаш разказвах за революцията, без да споменавам Ленин.

— Ами семейството ви? — възрази той. — Ами императрицата майка? Ами чичо ви — княз Хесенски, лелите ви от Дания? Те със сигурност не са ви изоставили?

— Императрицата каза, че съм измамница. Какво можех да направя? Нямах друг избор, освен да й повярвам.

— Но вие сте Анастасия! — изрече той толкова високо, че няколко посетители се обърнаха и ни изгледаха.

— Самата Олга дойде в Берлин и…

— Олга не ви позна. Вас — собствената й племенница!

— Не ме е виждала много години и не можеше да бъде сигурна, поне така каза. Възможно ли е такова нещо?

— Предполагам, че е. — Но не изглеждаше никак убеден. — Императрица Александра Фьодоровна живееше като отшелничка. Толкова малко хора можехме да посещаваме Царское село през последните години, а пък тя и императрицата майка не можеха да се понасят. — Кимна на келнера да отнесе чиниите; не бяхме и докоснали супата. — Това е чудовищно. Горката ми Стася. Какво сте преживели?

Гневът му беше искрен и това ме трогна.

— Чували ли сте за онази Анна Андерсен? — попита ме той. — Тя твърди, че е Анастасия.

— Много жени твърдят, че са Анастасия.

— Виждал съм снимки на тази Андерсен. Изобщо не прилича на вас. Как е възможно някой да й повярва?

Той поклати зачудено глава.

— Какво правите в Ню Йорк? — поинтересувах се.

— Имам брокерска фирма на Уолстрийт — Сви рамене сякаш не е нищо особено да притежаваш собствена брокерска фирма на двадесет и четири години. — Семейството ми имаше късмет. Баща ми успя да изнесе парите ни от Русия, преди болшевиките да вземат властта. Отидохме в Ню Йорк и той основа куриерска служба на Уолстрийт. Доста добре се справяше. А миналата година, когато умря, аз разширих предприятието, започнах да търгувам с акции на борсата. Напоследък парите идват оттам.

— Значи сте много богат?

Той ми се усмихна едновременно плахо и гордо.

— Справям се доста добре.

— И живеете в Ню Йорк?

— Разбира се.

— Какво ви доведе в Лондон?

— Сестрата на майка ми напусна Русия едновременно с нас, но дойде тук, в Англия. Почина преди един месец и ние с майка ми дойдохме да се погрижим за работите й. Няма да се задържаме много.

Той стисна ръката ми.

— Цяло чудо е, че ви открих. Просто е трябвало да се случи.

— Феликс — казах, обръщайки се за първи път към него по име, — възможно ли е да има някаква грешка? Може би аз просто изглеждам като момичето, което си спомняте.

Той поклати отрицателно глава.

— Няма никаква грешка — изрече твърдо убеден.

Аз се оставих да ме убеди и да… да ме съблазни. На чай сред висшето общество в Лондон. Толкова подхождащо на дама от високо потекло. Светът се бе отнесъл зле с мен. Феликс Рифкин беше влязъл в живота ми, за да отключи моето минало. Той щеше да поправи всички злини, независимо от разкритията на Майкъл в Екатеринбург.