Колин Фалконър
Анастасия (53)

Майкъл

Масивният корпус на лайнера пореше тъмните води на Хъдсън, движейки се нагоре срещу течението покрай Стейтън Айлънд и Статуята на свободата към кулите на Манхатън. Дим изригваше от трите сини комина и замъгляваше безоблачното небе. Стоях до перилата и наблюдавах как градът полека израства от водата. Оттук изглеждаше по-скоро като крепост, бетонните кули се сливаха в едно. Не ми се беше случвало много често да виждам родния си град от тази наблюдателна точка. Когато живееш тук, той просто се затваря около теб.

Каскадите от прозорци отразяваха слънцето толкова ярко, че очите ме заболяха и трябваше да се обърна. Девет години не бях се връщал. Толкова много демони се криеха в тези каньони от светлини и сенки — семейството ми, което без съмнение щеше да се постарае да ме върне в родното гнездо; и Анастасия Романова.

След като се върнах от Свердловск, си бях спечелил известност с репортажа за убийството на царя. Това ми беше помогнало да се върна на работа в Ройтерс. Известно време бях кореспондент в Париж и Берлин, след това заместих Ропер като шеф на бюрото в Москва. Но една година в Москва — този мрачен параноичен град — се оказа предостатъчна и когато получих предложение от „Ню Йорк Таймс“, го приех. Като си помисля сега, струва ми се, че беше не толкова издигане в кариерата, колкото последна възможност да дам вечен покой на някои призраци.

Лайнерът продължаваше да пори водите на Хъдсън и постепенно пред очите ми изникнаха типичните нюйоркски пейзажи — смогът към Ню Джърси, изникналите като гъби храмове на търговията и богатството в Манхатън. Най-големият град на света, казваха, и сигурно най-богатият. Бях оставил Европа от другата страна на Атлантика — Европа с нейните царе, замъци и западащи благородни дворове. Онова беше миналото. Това тук беше бъдещето — точно тук и точно сега.

Едва когато слязох на кея, разбрах колко много се е променил Ню Йорк, докато ме е нямало. В деня, когато отплавах, наоколо беше препълнено с файтони; след девет години не видях нито един кон, само гъсти редици от лъскави черни автомобили. Нюйоркчани също се бяха променили. Жените носеха костюми с поли до коляното и шлемоподобни шапки, от глава до пети в шикозни прави линии, в момчешки и нахакан стил. Някои от тях дори носеха жартиери точно под коляното, като сивобрадите бюргери, които като малък с любопитство бях наблюдавал.

Дори мъжете бяха отхвърлили консервативните си окови. Сега нюйоркските кариеристи се обличаха в леки памучни дрехи в сиво и синьо. Темпото на града се беше променило, от всички страни като че ли се носеше едва доловимо жужене.

Старият беше пратил пакарда да ме посрещне. Познах шофьора ни, Дейвис и униформата му. Беше работил цели десет години за нас, преди да замина, и още отваряше вратите пред членовете на клана Шеридан. Като ме видя, докосна шапката си с такъв жест, сякаш никога не бях заминавал.

— Добър ден, сър. Господин Шеридан ме помоли да докарам.

— Много мило от негова страна — отвърнах аз.

Нямах намерение да влизам в колата. Пакардът беше само встъпителният ход на играта, която щеше да се разиграе за следващите няколко седмици и където залогът бяха сърцето и душата ми.

— Той ме помоли да ви кажа, че за вас има приготвена стая в къщата. Освен ако не сте си уредили нещо друго.

Помислих за Анастасия. Струва ми се, точно от това не беше успяла да се откаже тя. Да живееш като царска особа, си има предимства. Оттатък митницата хората се натискаха на опашка за таксита.

Поколебах се, но само за миг.

— Предай му моите поздрави, Дейвис. Кажи му, че ще се обадя.

Взех куфарите си и тръгнах, слях се с тълпата на пристана. Един от тях, един от онези нещастници, лишени от кадифената възглавничка на богатството и привилегиите.

Добре дошъл в Ню Йорк.