Колин Фалконър
Анастасия (66)

Анастасия

Когато отидох в болницата, първият човек, когото видях, беше Софи. Винаги се обличаше елегантно — момиче за забавление, което небрежно изхвърля всичко, както мъже, така и изпразнени чаши, защото слугините на брат й вървят и разчистват след нея. Никога не съм смятала, че я интересува друго, освен роклите на „Ланвен“ и коктейлите „Манхатън“. А сега стоеше в коридора с размазан грим, като извадена от катастрофирал влак.

Тогава не можах да си обясня поведението й, а и сега не я разбирам. Тя не го обичаше кой знае колко, съмнявам се дали изобщо го е обичала. Най-вероятно си беше поставила за цел да ме вбеси. Но бе възможно и да греша.

— Е — нахвърли ми се, щом ме зърна, — надявам се да си доволна.

Нямаше какво да й отговоря.

— Добре ли е?

— Няма да го познаеш.

Долових в гласа й триумф и ужас. Сега й оставаше само едно — да ме наблюдава как се сривам. После спокойно можеше да си тръгне.

Но аз не се разпаднах. Беше твърде рано, за да почувствам нещо. Посегнах към нея, но тя се дръпна.

Когато чух какво се е случило, забързах към болницата, исках сама да видя колко е пострадал. Сега — много странно — се стремях да отложа този ужасен момент колкото може повече.

— Какво е станало, Софи? — запитах едва чуто.

Тя не пожела да ми каже.

Видях бащата на Майкъл да излиза от една стая в дъното на коридора, предшестван от фаланга подлизурковци и телохранители. Дори и двамата полицаи в коридора поздравиха побелелия мъж с елегантен шлифер.

Изтичах към него. Той познаваше Феликс, разбира се. Познаваше и мен — неговата съпруга, бяхме се срещали неведнъж.

— Какво правите тук? — вдигна въпросително вежди.

Мисля, че беше наясно. Той не е никак глупав, мигновено се е досетил. Съпругата на друг мъж тича с побеляло лице по болничния коридор към стаята на сина му — не е нужно да си гений от Уолстрийт, за да разбереш. Надникнах над рамото му. На леглото лежеше безформена фигура, омотана в бинтове, една сестра се суетеше наоколо, опитвайки се да намери пулса му. Софи беше права — не можах да го позная. Главата му приличаше на размазана диня, двойно по-голяма от обикновено, цялата увита в бинтове. Единият му крак беше гипсиран. Дясната ръка също.

Това не можеше да е Майкъл.

— Какво, по дяволите, правите тук? — повтори Шеридан.

— Ще се оправи ли?

— А вие как мислите?

Влязох в стаята. Майкъл се обърна към мен. Едното му око беше подуто и затворено. Но поне беше в съзнание. Мислех, че ще ми каже нещо. Но той не ме позна.

Когато се върнах у дома по-късно същата вечер, Феликс ме чакаше в гостната. Четеше „Уолстрийт Джърнъл“, подпрял обутите си в чехли крака на табуретка. На масичката до креслото му видях чаша с уиски. Лампата на масата хвърляше кръг жълта светлина върху вестника. Изглеждаше много спокоен. Това беше по-лошо, много по-лошо, отколкото ако ми се беше развикал.

Посрещна ме с въпроса:

— Как е той?

— Разбрал си?

Продължи да си чете вестника. Разиграваше ми представление. Сигурно е научил доста от мен. Запитах се какво ли всъщност изпитва.

— Интересно в какво се е замесил? — произнесе с равен тон.

Приближих се към хладилника, отчупих малко лед от камерата и пуснах парченцата в кристална чаша. Налях отгоре два пръста уиски. Глътнах го наведнъж, като лекарство. Но вкусът му беше ужасен, почувствах, че хранопроводът ми изгаря. Най-качественото малцово уиски, а ми се стори безвкусно като чешмяна вода.

Феликс вдигна вежда.

— Добре ли е?

— Черепът му е счупен, челюстта също, дясното коляно и пищялът са надробени. Има и счупена ръка, може да ослепее с дясното око. Счупили са му и десет ребра.

Плачевният списък с травми май никак не го трогна.

— Изненадан съм, че не си седнала да бдиш край леглото му.

Имаше право. В този момент мислех само едно: „Моля те, Господи, не оставяй Майкъл да умре. Каквото искаш, ще направя, не го оставяй да умре.“

— Още го обичаш, нали?

— Обичам теб, Феликс.

— Ех, само ако беше вярно…

Излязох от стаята. Сметнах, че ще ме последва, но не стана така. И двамата бяхме потънали в размисъл — вероятно озадачени от коварното, кърваво възмездие за направения избор. Без съмнение, Феликс се надяваше, че Майкъл ще умре и това ще реши всичките му проблеми. Но грешеше. До истинския му проблем оставаха само няколко дни и, струва ми се, той изобщо не подозираше за него.