Колин Фалконър
Анастасия (68)

Анастасия

Помня, че и Софи дойде на свиждане. Само веднъж. Щом ме зърна, наложи се сестрите да я прихванат под мишниците. Като я видях как изпищя и се свлече, отсъдих, че не изглеждам особено добре.

Почти не разбрах какво ми каза тогава. Явно беше разстроена. Но след това реакцията й ми се стори прекалено силна, като се има предвид, че всъщност само се забавляваше с мен. Понякога още се чудя дали не се е почувствала по-скоро виновна, отколкото потресена. Дали от озлобление не е наклеветила двама ни с Анастасия пред брат си? Дали Феликс — а не Биърд — е платил на биячите?

Вероятно никога нямаше да разбера.

Видях Анастасия още два пъти. Първия път беше точно преди да ме изпишат от болницата. Тогава вече можех да седя в леглото, успявах да хапна и по-твърда храна, стига предварително да я пасират, по малко сладолед, някоя и друга задушена ябълка. Бебешки храни.

Анастасия се появи като видение в хермелин и перли, гривните по двете й ръце бяха обсипани с диаманти. Набърчи нос пред болничните миризми — дезинфектант и едва доловима воня на старческа урина. Беше ми донесла цветя и плодове. Засега — напълно безполезни.

— Изглеждаш ужасно — каза тя.

— Мисля, че ще се оправя.

— Приличаш на смазана слива с яйчен крем. На омар, ударен с чук.

— Благодаря.

Озърна се така високомерно сякаш бе прекарала целия си живот в изискани заведения и никога не ми се беше налагало да я вадя от някаква китайска река.

— Отделна стая?

— Старият плаща.

— Мислех, че е против принципите ти.

— За Бога, нали имах мозъчно сътресение!

Тя въздъхна, сякаш това беше най-неумелото извинение, което някога е чувала. Взрях се в лицето й, запитах се какво се крие зад тези ярки сини очи. Нямаше начин да разбера.

— Ела с мен в Шанхай.

— Не мога.

— Защо, по дяволите?

— Може би по-рано бих дошла — каза тя и разбрах, че отказът й тогава, онзи следобед в апартамента ми, не беше толкова категоричен, колкото ми се е сторил. — Но не мога, не сега. Феликс има големи неприятности, Майкъл. Има нужда от мен.

— Аз имам нужда от теб.

Тя се усмихна.

— Не, нямаш.

Не можех да си представя да я загубя. Не и сега. Затова озлобях.

— И какво си наумила, принцесо? Пак ще те загубя, нали?

— Ти какво искаш да направя?

— Искам да кажеш: „Да, ще дойда с теб в Китай и ще взема дъщеря ни“.

— Не мога да му причиня това.

— Защо не? — озъбих се. — На мен го причини.

— Тогава Рейчъл не те познаваше.

— Каква е разликата?

Тя посегна да хване ръката ми, но аз я дръпнах.

— Не мога да го направя втори път, Майкъл. Не мога да причиня на него това, което сторих на теб.

— Защо? Кое е различното сега?

— Аз — изненада ме отговорът й.

Загледах се в тавана. Бялата мазилка се ронеше. От коридора се дочу тракане на количка, някой тихо охкаше в чакалнята. Не можех да повярвам, че ще я загубя окончателно.

— Майкъл, продължавай да си живееш живота. Ти винаги си го правил. Просто си помисли за всички онези бар дами.

— Върви си.

— Винаги можеш да останеш в Ню Йорк.

— И какво?

— Мога да ти бъда любовница.

— Няма ли да е по-добре, вместо да мамиш съпруга си, да постъпиш честно с него?

— По-добре да загуби нещо, което не е имал, отколкото единственото, което наистина обича.

— Не мога да остана тук, Анна. Просто не мога.

— Не си длъжен да ходиш в Шанхай. И ти правиш същото, заради което ме обвиняваше в Лондон. Поставяш амбицията над нещата, които обичаш.

— Ако остана тук, кога ще разбере Феликс?

— Мисля, че вече знае. Но да знае, е едно, а да ме изрита е съвсем друго. Няма да го направи.

— Изглеждаш много сигурна.

— Той ме обича, Майкъл. Не мога да го нараня, не мога да нараня Рейчъл. — Тя се изправи. — Когато отидеш в Шанхай, ще благодариш на Бога, че си се избавил. Един ден ще ме забравиш.

— Ами ти? Ще ме забравиш ли?

Тя спря на прага.

— Разбира се.

Взрях се в празния млечнобял коридор. Мислех над думите й. Винаги си е била печена лъжкиня. Как ми се искаше да вярвам, че пак ме е излъгала.

Прекарах няколко седмици в инвалидна количка. Старият дойде да ме вземе, майка ми едва ли не на колене ме молеше дай позволя да се грижи за мен. Поне за малко щеше да има отново малкото си момченце, безпомощно и нуждаещо се от нея — точно както тя го искаше.

Не можеха да ме настанят в старата ми стая, защото беше на най-горния етаж, затова изпразниха една от гостните на първия. Слуги ми носеха ядене на поднос, перяха ми бельото, плащаха сметките, оправяха леглото. Аз само трябваше да ставам сутрин и да не забравям да дишам.

Седях в гостната, загледан в движението по Пето авеню, и мислех, че се забавлявам, като броя колко карети ще видя сред ревящите автомобили по улицата. От половин час насам не бях видял нито един кон — само двадесети век, бумтящ по улиците на стар Ню Йорк.

Една от камериерките ми донесе лимонада и я постави на масичката до креслото. Прислугата явно беше получила задача да накара блудния син да разбере какво пропуска. Затова камериерките непрекъснато ми носеха студени лимонади и сандвичи с пуешко месо, осведомяваха се за здравето ми, питаха какво друго ще желая. Седях си в стаята, преситен от внимание, четях новия роман на Хемингуей и се питах така ли ще изглеждам, когато изкуфея на стари години. Нямах търпение да се махна от инвалидната количка и от този дом. И кракът под гипса ужасно ме сърбеше.

Този следобед баща ми се върна рано от работа, влезе при мен в гостната и се отпусна на едното кресло. Беше облечен в смокинг, но явно нямаше настроение. Приготвих се за сериозен разговор — знам, че не си пада по празните приказки. Изглежда, не знаеше как да каже какво мисли, затова взе „Ню Йорк Таймс“ и се зачете в него.

Усещах колко е напрегнат. По едно време хвърли вестника на пода. Изгледа ме въпросително.

— Спомняш си Голдфинч, нали?

— Разбира се, че го помня.

— Надявам се да си доволен.

— Да съм доволен?

— Докато беше в болницата, полицията извадила тялото му от Ийст Ривър. Самоубийство. Или поне така казват.

Вън на улицата изтрополя кон, развял грива, а зад него един черен форд отчаяно избуча с клаксона. Чух гневни гласове. Първият кон, откакто седя пред прозореца. Мислех за животното, защото не исках да мисля за Голдфинч, неговата вдовица и двете му осиротели дъщери.

— Кажи нещо, де! — изсъска старият.

— Какво искаш да чуеш?

— Нещо, по дяволите. Ти си отговорен в крайна сметка. И аз.

Предполагам, до известна степен бяхме отговорни, макар че моята вина беше доста по-голяма. Но за такива неща не може да се говори веднага. Вината има нужда от време, за да избие отвън — също като ръждата.

— Как разбра?

— Пише го във вестниците. Казват, че се хвърлил от Бруклинския мост. Сигурно при падането се е ударил в подпорите. Лицето му било смазано.

— Божичко!

— Не трябваше да ти позволявам да го правиш.

— Кое по-точно?

— Синко, загазил си много сериозно. Наистина не разбираш този град.

И той не смяташе, че е самоубийство. Но никога нямаше да узнаем истината. Възможно е човек да си размаже лицето, скачайки от мост, но не е чак толкова вероятно.

— Надявам се това да ти е за урок — каза старият на излизане.

Седях и наблюдавах златистия следобед, който бавно потъваше във вечерта. Облачета прах се носеха из въздуха, пронизвани от слънчевите лъчи, които се отразяваха в стъклата на високите прозорци. Не видях повече никакви коне на улицата.

Ленард Голдфинч излезе от праха, седна на креслото, където допреди малко беше седял моят старец, и започна да ме укорява за ролята ми в неговата смърт. Придружаваше го едно младо момиче. Може би беше дъщеря му. Може би пострадалият ми от сътресението мозък си беше спомнил малолетната проститутка — един вид оправдание за постъпката ми. Каза ми, че аз съм виновен и че не съм постигнал нищо. Парите на царя ги няма, отишли са в ръцете на богатите и корумпираните, където им е мястото, така че какво съм искал да постигна, а? Нарече ме глупак, което си го знаех, обясни ми и че са го бутнали от моста, че не е скочил. Но може би го изтъкваше, за да се почувствам по-добре.

Аз пък му заявих, че не съм искал да му причинявам зло, но това май не го интересуваше и изглежда, имаше право. Добрите намерения не означават нищо. Нещата или се развиват както трябва, или не.