Колин Фалконър
Анастасия (63)

Майкъл

Голдфинч ми се обади една сутрин — около седмица, след като двамата с Колинс го снимахме в хотел „Юниън“. Каза, че искал да говори с мен. Уговорихме се да се срещнем на другия ден в едно кафене в Гринуич Вилидж. Когато затворих, сърцето ми биеше толкова силно, че чак ме заболя. Знаех какво рискувам, но бях упорит. Нямаше да отстъпя.

Той на драго сърце прие да се срещнем в моя квартал, защото се страхуваше някой негов познат да не го види с мен. Каква ирония наистина — открояваше се сред останалите посетители на кафенето като пудел в свинеферма. По онова време кварталът беше толкова далече от Уолстрийт, колкото изобщо е възможно — може би не географски, но в социално отношение би могъл да се намира и в Париж. Тогава Гринуич Вилидж минаваше за бохемски квартал, пълен с дадаисти, комунисти и разни особняци, обикновено обитаващи предградията, като например хора на изкуството, писатели, интелектуалци — друго название за хора, които обичат да пият кафе и да бъбрят, но всъщност нищо не работят. Голдфинч се появи с мека шапка и папийонка, напълно готов за работния си ден зад бюрото на Уолстрийт. И капризен като поп в кръчма. Най-отвратителният издигнал се писарушка, какъвто някога съм виждал; а аз познавам доста такива личности, предимно приятели на баща ми.

Седнахме в едно ъглово сепаре и пристъпихме направо към въпроса.

— Едва ли ще мога да направя това, за което ме молите — бяха уводните му думи.

Поръчах две кафета, облегнах се назад и не казах нищо — номер, който бях научил от моя старец, когато хората се опитваха да го сплашат.

— Не разбирате на какъв риск се излагам, ако реша да ви помогна — продължи Голдфинч.

Бръкнах в джоба на сакото и подхвърлих на масата три черно-бели снимки. Той веднага ги позна, моментално ги сграбчи, сякаш бях изложил на показ бельото му, и ми изсъска отчаяно:

— За Бога!

— Не разбирате какъв риск поемате, ако не го направите.

Капчици пот оросяваха цялото му лице. Подушвах страха, който се излъчваше на талази от него.

— Не знам как се казвате — рече той.

— Смит. Джон Смит.

— Ако ви помогна, искам си негативите.

— Ще направите каквото ви кажа и ще си получите негативите, щом реша, че може.

Изненадах се от себе си — какъв съм бил печен… Голдфинч така яростно захапа долната си устна, че я разкървави. Отмести чашката с кафе. Спомням си, че в този момент ми хрумна: „Чашата с отрова“.

— Сметките на Романови — напомних.

— Пет милиона лири стерлинги — каза той. — По един милион за всяко дете. Той открадна всичко.

— Можете ли да ми доставите писмени доказателства?

Голдфинч прокара пръсти през оредяващата си коса. Адамовата му ябълка подскочи като тапа.

— В сейфа на Биърд са. Писани с индиго писма… копията им… свързани с предаването на съкровището на Романови, освен това копия на писма от вътрешното министерство. Осигурителната му полица, както се изразява. Ако ги огласите, ще избухне невероятен скандал. Това ли искате? Вие сте от вестниците, нали? Никаква полза нямате от тях, не разбирате ли? Никой вестник няма да ги публикува.

— В Англия — уточних аз.

— Никъде.

Яростно разтри чело с двете си ръце, привличайки погледите на доста посетители, впрочем свикнали с ексцентричните типове, характерни за тази част от Ню Йорк.

— Ако някой разбере, че съм бъркал в документите…

Гласът му секна. Сега ми е чудно защо в онзи момент не погледнах по-сериозно на нещата. Още ми се струваше, че ще смогна да се оправя, сякаш това, че съм Шеридан, ме правеше донякъде недосегаем.

— Ами продажбата на бижутата на императрицата майка?

— Мисля, че е изгорил всичко.

— Не е глупак, за да го направи, Голдфинч. Те са осигурителната му полица, без тях отива в затвора.

— Не знаете за какво ме молите.

Погледите ни се срещнаха. Той пръв отмести очи. Вероятно защото още виждаше как Джими Колинс, застанал на прага на хотелската стая, го щрака, докато той бърка в кюлотите на дванадесетгодишно момиче. Снимка, която никой мъж не би искал да види размножена, ако мога така да се изразя.

— Трябва да внимавате, господин Смит. Нямате представа с какви хора си имате работа.

— Оставете ме аз да имам грижата за това.

— Не се тревожа заради вас, повярвайте ми.

— Мога да се справя и сам.

— Подходящ надпис за надгробния ви камък.

Стана толкова рязко, че бутна кафетата. Мазната тъмна течност се разля по масата и покапа на пода.

— Четвъртък по същото време — извиках след него.

Голдфинч вдигна ръка, за да разбера, че ме е чул, и изчезна.

Когато се върнах в апартамента, извадих третата дъска от дюшемето в ъгъла на спалнята. Под нея се показа малка заключена метална кутийка, не повече от шест квадратни инча. Отключих я и извадих оттам една ролка — негативите, които Джими Колинс ми беше дал. Занесох я в кухнята, взех тенджера и я пуснах вътре. Подпалих лентата със запалката и я оставих да изгори докрай.

Блъфирах — още от самото начало. Ако Голдфинч беше имал достатъчно смелост да ми се опълчи, досега всичко да е приключило. Не съдя никого, макар че ми се повръща от перверзници като Голдфинч. Изнудването беше просто един лост, както би се изразил баща ми. Всъщност, нямах никакво намерение да обременявам съвестта си, унищожавайки един мъж и семейството му.

Разтопената целулоидна маса залепна здраво на дъното на тенджерата. Никакво стъргане не можеше да я отлепи оттам. Хвърлих съсипаната тенджера на боклука и си налях едно чисто уиски, чувствайки се по-чист сега, когато проклетите негативи не можеха да навредят на никого.

Или Голдфинч щеше да разобличи блъфа ми, или най-накрая щях да получа първото истинско доказателство, че моята Анастасия в крайна сметка може да е велика княгиня. Но дали наистина исках да узная? Засега имах Анастасия в няколко откраднати следобеда. Сведенията на Голдфинч щяха ли да променят това? Да създадат бъдеще за мен? За нея?