Колин Фалконър
Анастасия (60)

Майкъл

Старият седеше, изглеждайки точно така, както винаги си бях представял Господ — посребрял, загладен, загорял и готов да съди. Стените на кабинета бяха с орехова ламперия, на пода лежеше персийски килим в синьо и златисто. Между двама ни стоеше бюро в стил „Хепълуит“ с плот, облицован в изтъркана от старост зелена кожа, томове с позлатени кожени подвързии се виждаха на лавицата зад главата му. До дясната му ръка имаше малка дрезденска порцеланова чашка за чай с изящна чинийка.

— Е, как са нещата при теб, синко?

— Идеално.

Чувствах се така, сякаш съм дошъл в кабинета му, за да давам обяснения във връзка с ученическия си бележник. Затова просто оставих мълчанието да тегне помежду ни.

— Получи ли каквото искаше? — запита той.

Мускулите на челюстта му се раздвижиха и разбрах, че след девет години най-накрая ще водим истински разговор.

— Да, напълно.

— Харесва ли ти да живееш в оня бълхарник в Гринуич Вилидж?

— Хората могат да живеят и без иконом, Джей Би.

Той премигна. За първи път го наричах с името, с което приятелите му се обръщаха към него. Изсумтя. Не разбрах дали беше знак на уважение или отвращение.

— Е, какво те води тук?

— Работа.

— Наричаш това, което вършиш, работа? — Характерният му стил да започне разговор. Пропуснах въпроса покрай ушите си. — Девет години. Знаеш ли какво причини на майка си?

— Трябваше да направя някои неща, за да порасна.

— И още имаш да растеш.

Както казах, това си му беше в стила. Обичаше да предизвиква хората, да види как ще посрещнат думите му, за да си състави мнение за тях. А моят подход беше да го оставя да нанася удари и да се изтощава.

— Онова момиче, което доведе предишния път със себе си… нямаш сериозни намерения към нея, нали?

Помислих, че старият ще ми изнесе поредната антисемитска тирада, и за да го поразсърдя малко, казах:

— Може би.

Той поклати глава.

— Познаваш ли брат й?

Кимнах.

— Доста е богат, струва ми се.

— Баща му избягал от Русия точно преди ония проклети комунисти да вземат властта. Вложил парите си в куриерска служба на Уолстрийт. За него работят близо две хиляди души. Нямам нищо против новодошлите, но това не означава, че съм егалитарист, особено когато става дума за семеен бизнес.

Две хиляди души. Така ли каза той? Повечето от тях бяха вече побелели изкопаеми, твърде стари, за да бъдат чиновници и куриери.

— Рифкин изкарва около двадесет и пет хилядарки на седмица. Повечето от тях влага обратно на пазара. Добре се справя.

— Чудесно — подметнах.

— Да, чудесно, но това не прави сестра му подходяща за един Шеридан.

Отдавна вече бях слязъл от лодката, а старият още се опитваше да командва живота ми. Питах се какво ли би казал, ако научи, че съм влюбен в съпругата на Рифкин и Рейчъл Рифкин е негова внучка. По-добре е човек никога да не узнава някои неща.

— Какъв е проблемът с Рифкин? Не го харесваш, защото е евреин ли?

— Отчасти — отвърна той с поразителна искреност, сякаш да мразиш евреите беше най-разумното нещо на света.

Протегна ръце, все едно би могъл да обхване цялата постройка в идеално маникюрираните си пръсти.

— Все още би могъл да станеш част от всичко това.

Близо час продължихме да говорим на тая тема — всички причини, поради които не можех да бъда част от това, и всички причини, поради които той смяташе, че бих могъл. Не постигнахме разбирателство, но старият избълва всичко, което беше искал да ми каже през деветте години на моето отсъствие. Когато свърши, помислих, че е разбрал, че наистина съм загубен за неговата кауза. Надявах се това да му е донесло известно успокоение.

— И като не искаш да си част от семейство Шеридан, какво искаш? — изръмжа той.

— Твоята помощ — беше отговорът ми.

— Най-накрая.

— Това е услуга. Не си длъжен да изпълниш молбата ми. Не съм ти дал достатъчно основание, за да искаш да ми помагаш.

Чух го да измърморва:

— Ама и ти си един кучи син.

— Питър Биърд — подметнах.

— Какво по-точно?

— Познаваш ли го?

— От време на време работим с него. Има доста връзки. И никакво чувство за хумор.

Прекрасно беше да чуя такова нещо от баща си.

— Знаеш ли защо е напуснал Англия?

— Ти затова ли дойде? Да ровиш в мръсотията?

— Има ли мръсотия за ровене?

Той се замисли. Всички на Уолстрийт имаха какво да крият — разликите бяха в степента на тайнственост. Разкъсваше се между забраната да говори с вестникар и желанието да помогне на сина си — може би да установи някаква връзка с него. За първи път аз да го манипулирам.

— Носят се слухове.

Зачаках.

— Той има учудващо добри връзки. Бил е в управителния съвет на Ванк ъф Ингланд известно време, но заради връзките му с Николай майката на царя го помолила да управлява финансовите дела на дъщерите й след нейната смърт. Отговарял и за именията на старата птичка. Говори се, че през всичките десет години изгнание държала под леглото си сандъче с бижута — цяло съкровище. След смъртта й трябвало да станат притежание на Олга и Ксения. Биърд отишъл на погребението в Копенхаген и убедил Олга да изпрати бижутата с дипломатическа поща до Бъкингамския дворец, за да ги пазят там от безскрупулни дилъри. Но изненадващо някои от най-ценните накити влезли в частната колекция на кралица Мери само срещу нищожна част от истинската си стойност. Олга и Ксения сега зависят от благоволението на краля и живеят под негово покровителство в Уинздор.

— Откъде знаеш тези неща?

— Това ми е работата, да знам.

Историята беше изкусителна. Но, разбира се, никой британски вестник нямаше да я публикува.

— Биърд имал ли е някаква полза?

— Не, но заради подобни нещо е бил отстранен — заради злоупотреби в Банк ъф Ингланд.

Не можех да повярвам на ушите си.

— Продължавай.

— Не можеш да публикуваш това. Няма никакви доказателства.

— Знам.

Той сви рамене.

— Романови бяха най-богатото семейство на света, Майкъл. Общата сума на богатството им възлизаше на около сто и двадесет милиона долара. Царят беше инвестирал в железници, параходи и дърводобив. След смъртта на Николай и жена му парите трябваше да отидат при децата им. Но когато стана ясно, че всички са мъртви, някои хора сигурно са решили да пренасочат част от парите към себе си и те просто изчезнаха.

— Биърд?

Той кимна.

— И правителството не е направило нищо?

— Биърд знаеше какво се е случило с колекцията от бижута на императрицата майка. Не можеше да става и дума кралица Мери да бъде въвлечена в такъв скандал. След няколко месеца той подаде оставка от борда на банката и реши да отиде на една предълга отвъдокеанска почивка. Появи се на Уолстрийт преди около шест месеца с доста сериозни инвестиционни намерения. Бих казал, че състоянието му възлиза на около десет-двадесет.

Милиона, благодаря. За онова време десет-двадесет милиона долара бяха много пари. Божичко, а начинът, по който баща ми го каза, значеше, че смята сумата за твърде малка.

— С кого още мога да говоря за тази афера?

— Много внимавай, Майкъл. На Уолстрийт не обичат журналистите. Биърд има опасни приятели. — Той хвърли настрана писалката. — Слушай, това ли наистина искаш да правиш в живота си?

— Да — отвърнах. — Точно това.

Поклати глава. Не можеше да ме разбере. Много хора не ме разбираха. Нито Софи, нито Анастасия. От нея би станала чудесна престолонаследница. Предполагам, и моят старец би могъл да бъде много добър цар.

 

 

Биърд държеше апартамент в сградата „Дъкстън“ на Пето авеню. Въоръжен портиер издири името ми в един списък и асансьорът ме издигна до обиталището му на единадесетия етаж. Когато излязох от кабината, един навъсен ирландец ме претърси и ме покани да мина през врата, на която нямаше номер.

Биърд седеше, поставил ръце зад тила си, на облицовано с кожа кресло пред огромното си махагоново бюро. Секретарят ме въведе в кабинета. Биърд не стана, не ми подаде ръка. Само ме изгледа над патрицианския си нос и се усмихна. Не беше топла усмивка. Така би могъл да се усмихва мъж, сигурен, че е по-богат, по-силен и по-бърз от всеки друг.

Беше отделил няколко минути от претоварения си график, за да подхвърли някоя и друга троха на публиката. Очакваше обикновените почтителни въпроси: „Как успяхте да спечелите толкова много пари? Каква е тайната на успеха? Смятате ли, че подемът на Уолстрийт ще продължи?“ и неофициално: „Ще ми кажете ли някоя полезна хитринка?“

— От кой вестник сте? — запита, бършейки очилата си.

— „Ню Йорк Таймс“.

Той се намръщи и погледна в бележника си.

— Не сме се срещали с вас. Какъв е ресорът ви?

— Работех в Ройтерс. Управлявах московското бюро допреди няколко месеца.

— Московското — повтори той и дребните бръчици в ъгълчетата на очите му се врязаха още повече.

Погледът му стана много предпазлив.

— Какво мога да направя за вас? — Погледна отново към ръчния си часовник. — Имате точно десет минути, времето ми е ограничено.

Започнах разговора с обичайните теми. Запитах го защо според него падат цените на борсата, а той ми изнесе добре репетирана лекция за актуалното състояние на фондовата борса, как допреди няколко месеца някои акции са се продавали на нелепо високи цени, а сега пазарът бил в период на преориентация. Държал да увери моите читатели, че Америка е една от най-големите икономики в съвременната световна история и че потенциалът за растеж е неограничен. Дори предвиждал още по-големи печалби за всеки, който дръзне да инвестира в бъдещето на националната индустрия и богатството на земните й недра.

Когато свърши изложението си, запита:

— Нещо друго да ви интересува?

Аз продължих да държа бележника отворен.

— Един последен въпрос. Някога сте били управител на Банк ъф Ингланд. Правилно ли съм разбрал?

Свали ръце от тила си и ги скръсти на доста обемистия си корем. Не каза нищо.

— Говори се, че семейство Романови са имали частни сметки в банката.

Нова усмивка — по-студена от предишната.

— За какво става въпрос?

— За слуха, че сте присвоили почти пет милиона лири стерлинги от сметките на Романови. Ще коментирате ли?

Дълго мълчание. Помислих, че има намерение да ме сплаши, но явно не беше така. Продължих да си седя и го гледах как се опитва да измисли начин да се отърве от мен.

— Кой сте вие? — попита накрая.

Разбрах, че съм го хванал натясно. Нямаше да ме изхвърли, докато не разбере точно колко знам и от кого съм го научил.

Огледах се демонстративно.

— Хубав кабинет. Говори се, че сте направили цяло състояние на Уолстрийт. Предполагам, добре е човек да има хубав начален капитал. Прав ли съм?

Той се наведе и прошепна:

— Не се захващайте с мен.

Не очаквах такава липса на самообладание от англичанин. Но пък той не беше англичанин. Единствената типично британска черта у него беше склонността му да краде пари от чужди правителства.

— Да смятам ли, че интервюто свърши? — посегнах аз към шапката си.

На лицето му се четеше несигурност. Не искаше да ме пусне, преди да разбере какво точно знам.

— Надявам се, няма да публикувате това — изрече той. — И от двете страни на Атлантика действат строги закони за клеветата.

— Значи отричате?

— Какво да отричам?

— Че сте присвоили пари от Банк ъф Ингланд.

— Ако вашите нелепи и обидни намеци бяха верни, защо никой още не е дошъл да ме арестува?

— Защото сте помогнали на кралица Мери да вземе бижутата на Романови. Пък и кой ще разбере, че парите липсват? Бенефициентите са мъртви. Или се надявате да е така.

— Вървете си.

— Знаете ли какво означава ОТМА?

Той ме зяпна. Честно казано, погледът му ме изплаши. Колкото и любезен да ми се беше сторил в началото, сега лицето му имаше изражението на хищник — хванат в капан и застрашен. Спомних си предупреждението на стария.

Никога не съм можел да гледам втренчено в пламъка на запалена клечка кибрит, затова си взех шапката и излязох. Нямах понятие къде да отида с тази информация. Понякога е интересно човек да разбута гнездото на осите и да види какво ще се случи. Сега предизвиках късмета си.

Ако може да се нарече късмет.

 

 

Всеки друг очаквах да видя, но не и нея.

Когато чух на вратата да се чука, помислих, че е Софи. Допълзяла на колене, както се казва. Но не трябваше да съм толкова наивен. Момичета като Софи не пълзят, те дори не се връщат.

Анастасия.

Този път поне не бях по халат. В четири часа следобед бях обръснат, облечен — като драскач, както би се изразил баща ми — и апартаментът изглеждаше доста по-добре. Слънцето нахлуваше през прозорците със западно изложение, а от кухненската печка се носеше аромат на кафе.

Успях само да изрека:

— Ти!

Признавам — не беше най-находчивото и блестящо въведение.

— Може ли да вляза? — последва въпрос от нейна страна.

Тя свали палтото от лисичи кожи — предполагаше се, че трябва да го взема от ръцете й. Сне от врата си копринения шал, който кацна наред с палтото и стилната шапка на закачалката зад вратата до изтърканото ми пардесю и обезформена капела.

Анастасия скръсти ръце и застана в средата на стаята, сякаш ме молеше да я намразя. Как те ненавиждам, бе казал поетът, и нека ти кажа защо. Защото ми избяга в Лондон; защото скри от мен, че имам дъщеря; защото стоиш тук сега, красива до болка в рокля на „Ланвен“ без ръкави, в обувки с високи черни токове; защото още те искам така, както и първия път, когато те видях.

Не е правилно и не е справедливо.

— Какво правиш тук? — запитах отчаяно.

— Исках да разбера дали си узнал нещо повече за Биърд.

— Вероятно.

— Нямам ли право да знам?

— Да имаш право да знаеш? Извинявай, но не мислех, че изобщо се интересуваш от правата на когото и да е.

— Различно е.

— Така ли? Искаш ли кафе? Има готово.

Едва забележимо сви рамене и аз приех това за съгласие. Отидох в кухнята и тя ме последва. Усещах, че не откъсва очи от гърба ми.

— Е? — чух гласа й.

— Какво мога да ти кажа? Той е изпечен измамник. Но не мога да го докажа. Ако пък успея, ще бъде най-големият успех в кариерата ми.

— И ще трябва да благодариш на мен.

— Едно време имах причини да ти благодаря за нещо. Искаш ли захар?

— От тия чаши ли пиеш?

— Съжалявам, целият порцеланов сервиз е за миене.

Занесох чашите с кафе в дневната и тя седна с абсолютно изправен гръб по своя невъобразимо царствен начин, приглади с едно-единствено движение полата си, докато сядаше, и леко изнесе единия крак пред другия.

— Кой е той?

— Мъжът, който е откраднал парите на царя. Имало е много за крадене. Може би никога няма да се разбере точно колко е взел.

— А нещо за ОТМА?

— Не знам, звучи ми като парола за някаква сметка.

Разказах й всичко, което бях разбрал за Биърд или Барденов. Не беше много и тя ме изслуша с безстрастна физиономия.

— Все още не вярваш, че аз съм онази Анастасия, нали?

— Защото си се сетила за ОТМА? Много прозрачен код, не мислиш ли?

— Само да беше видял лицето му, когато му го казах.

— Може да има лошо храносмилане.

Тя отмести поглед. Стори ми се, че се надява да й осигуря някаква реабилитация.

— Само заради това ли дойде тук? — попитах малко рязко.

— Каква друга причина може да има?

— Нали разбираш, преди няколко вечери Софи ми каза, че повече не може да се среща с мен. Имаш ли нещо общо с това?

— Не ми е работа с кого спиш.

— Обясни ми, че Феликс й е поставил ултиматум. Струва й се, че не е минало без твоята намеса.

Тя отпи от кафето си и впери в мен очи над ръба на чашата.

— Прав си, не съм дошла да говорим за Биърд. Не знам дали вече ме интересува и Анастасия. Дойдох, защото не мога да живея повече без теб. Опитах, но не става. Обичам те, Майкъл, мисля, че винаги съм те обичала, а в последните пет години се опитвах да се убеждавам, че си ми безразличен.

Тези думи ми отнеха дъха от гърдите. Това бях чакал да чуя от нея — почти цели десет години.

Станах и протегнах ръка. Тя я пое и аз й помогнах да се изправи. Бях я целувал много пъти, спомнях си целувките не такива, каквито бяха, а с това, което не бяха. Тя ме целуваше сдържано, кратко и не толкова страстно, колкото го правех аз.

Но този път ме целуна с такова отчаяние, че се стресна. Така ме стисна, че ме заболя. Прегърна ме силно, вплете пръсти в косата ми, почувствах как единият й крак се увива около моя, усетих глезена й отзад на бедрото си, сякаш се вкопчваше в мен, за да си спаси живота. Най-накрая се хвърли в ръцете ми. Предаде се. Не целувах принцеса, нито бар дама. Най-накрая имах Анастасия.

Тя разкопча ципа на роклята си и дрехата се свлече около глезените й. Носеше старомодни копринени кюлоти и сутиен — нобаст, с която не бях запознат. Трябваше ми помощ, за да го разкопчая. За да компенсирам наранената си мъжка гордост, нарочно разкъсах кюлотите, докато ги свалях.

Не бях съблякъл и една дреха от себе си — признак на новата ми власт над нея. Едно от лицата на моето отмъщение.

Помнех тялото й, но не помнех да съм се любил с нея по този начин — не и в Лондон, още по-малко пък в Шанхай, Това поредното представление ли беше? Доколкото мога да съдя — не; но трябва да разберете, аз съм само мъж и не ме бива в деликатните нюанси. Когато свършихме, гърбът ми беше изподраскан от ноктите й. Тя на два пъти беше стигнала до върховната кулминация с диви викове и безумно мятане. Истина ли беше или преструвка — нямаше как да разбера. Понеже се въздържах и проявих разум, не попитах.

Останахме да лежим на пода. Някой чукаше по стената. Явно бяхме обезпокоили съседите.

Обхванах гърдата й с ръка — още един жест на притежание. Похищаването на една принцеса, помислих. Байрон би могъл да измисли нещо по тази тема. Или Ботичели.

— Не трябваше да го правя — каза тя.

— Да не би да се безпокоиш, че утре сутрин няма да те уважавам?

Тя погледна часовника — единственото, което не беше свалила от себе си, освен обувките.

— Пет и половина е. Дори днес за вечеря няма да ме уважаваш.

Не се засмяхме на неловката шега. Тя се надигна и събра дрехите си. Голяма бъркотия бяхме направили. Сетне изтича в банята.

Когато след известно време излезе оттам, беше леко разрешена, но все така неповторимо стилна. И се беше променила по някакъв неопределим начин. Аз, вече облечен, седях на перваза на прозореца, пушейки цигара. Предложих и на нея, но тя поклати глава:

— По-добре да тръгвам.

Изглежда, чакаше да кажа нещо, но аз не можах да измисля нищо. Помогнах й да си облече палтото. Тя се огледа в огледалото в антрето и си тръгна. Видях я да се качва в едно такси.

Най-накрая бях спечелил играта. Сега само трябваше да събера наградите и да си тръгна.

 

 

„Колони Клъб“ на Парк Авеню — балната зала блестеше в сребро. Когато влязох, ме връхлетя ароматът на стотици прясно откъснати цветя и златистото сияние на френското шампанско.

Тук беше каймакът на обществото — жените носеха вечерни рокли от „Шанел“, „Ланвен“, „Поаре“ и „Скиапарели“, целите в диаманти; мъжете бяха строги и безупречно издокарани в черни вечерни костюми, дори зърнах няколко високи колосани яки с подвити ъгли.

Запитах се какво правя тук. Колкото и възвишени да бяха принципите ми, нямах нищо против да се възползвам от връзките си, когато ми е изгодно. Може би смятах, че старият ми дължи нещо, но ако ме питате какво, ще ви простя неуместния въпрос. Той беше уредил да ми изпратят покана — изрично го бях помолил за това. Исках Биърд да ме види там, в своята среда, и може би да го шокирам, за да направи нещо необмислено — каквото, струва ми се, той в крайна сметка направи. Или може би си търсех оправдание, за да видя отново Анастасия.

Естествено, наоколо се говореше само за фондовия пазар. Цяла седмица цените неотклонно падаха. Тъкмо вчера „Уестингхаус“ беше свалил цената на акциите си с единадесет долара, а „Дженеръл Електрик“ — с тринадесет. Но в самия ден на бала пазарът беше отбелязал скромни успехи. Чух един брокер да казва на някого, че цените са стигнали дъното и сега е време човек да прояви разум и да направи голям удар. Не бях виждал по-оптимистично настроени хора.

Разбира се, не е трудно да проявяваш разум пост фактум. Истинска лудост беше завладяла Америка и никой от нас не виждаше, че се задава катастрофа, и то с невероятни мащаби. А дотогава не оставаше и месец.

Видях много малко хора, които познавах отпреди, но всички се дължаха на разстояние, не искаха да петнят репутацията си. Дори приятелите от училище ме отбягваха. Знаеха, че съм във война със стария, и не искаха да отнесат някой заблуден куршум.

Тогава видях Биърд — беше с испанския консул и говореше с Джей Пи Морган и един изпълнителен директор от „Дженеръл Мотърс“. Съжалявах, че бе невъзможно да направя моментална снимка на физиономията му, когато ме зърна. Беше съвършен актьор, затова маската му се смъкна само за миг, но все пак го улових да ме поглежда скандализиран, сякаш съм гола мажоретка.

Стоях и пиех френско шампанско, наблюдавах богатите и известните нюйоркчани и се правех, че ми е интересно. Изведнъж той се озова до мен.

— Какво правите тук? — изсъска тихо и гневно.

— Не знаете ли кой съм?

Цял живот бях чакал да произнеса тази фраза — ех, аз, лицемерът му с лицемер… Но когато нахалството на човека е вродено, то е като родилно петно — не можеш да се отървеш от него. Колкото и да се опитвах да го отричам, аз си бях син на баща си.

— И кой сте, по дяволите?

Кимнах към стария в дъното на залата — побелял и върховен, заобиколен от блюдолизци и паразити.

— Син на Джей Би.

— Глупости.

— Не виждате ли приликата?

Стори ми се малко разочарован, когато видя, че казвам истината.

— Защо не си намерите истинска работа?

— Не мога. Родил съм се почтен.

— Не и ако сте Шеридан.

— Чудесно е да го чуя от вас.

Той се приближи още малко към мен, с мазна усмивка на лицето. Хората наоколо май сметнаха, че сме стари приятели.

— Говоря сериозно. Не се бъркайте в работите ми.

— Кои работи?

— Предупреждавам ви за последен път.

Питър Биърд беше истински принц. Дълъг, кльощав, сив и загладен — същинска гладна акула, сновяща насам-натам.

Отдалечих се и го оставих да отправя полугласни заплахи към сребърните прибори. Бях видял брат си Джеймс в другия край на залата. Сега беше моментът да си поговорим за старото време.

Джеймс беше две години по-голям от мен и хората коментираха колко сме различни не само по външност, но и като поведение. Едва когато поотраснах, осъзнах, че не всичко се дължи на случайността. Джеймс беше покорен, а аз — бунтар; Джеймс се учеше отлично, а аз причинявах главоболия на учителите; Джеймс беше прилежен, работеше усилено и проявяваше почтителност, а аз бях мързелив, небрежен и вечно нацупен; Джеймс винаги се държеше така, сякаш е глътнал бастун, а аз поне знаех как да се забавлявам.

Бях моделирал живота си като пълна противоположност на живота на брат си — той е еди-какво си, значи аз ще бъда точно обратното. Знаех, че не мога да се сравнявам с него по успеха в училище, нито пък се надявах да спечеля толкова благосклонно отношение от страна на майка си и баща си, на каквото се радваше той, затова се опитвах да бъда всичко, което Джеймс не беше. И явно успявах.

Джеймс беше по-нисък от мен и това сигурно го дразнеше. И двамата бяхме мургави, но той никога не беше имал такъв успех сред жените, на какъвто се радвах аз. Според мен жените сами падат в прегръдките ни, не е нужно да бъдат съблазнявани. Усещат, че нещо ги привлича към определени мъже — обикновено към такива, които изобщо не са подходящи за тях. Какъвто съм аз, например.

Години наред бяхме живели под един покрив, но нямах представа какво мисли той за мен, а и не бях го питал. Когато поотраснахме, се отчуждихме. Докато отсъствах от Ню Йорк, не му бях писал нито веднъж и той, естествено, ми отвърна със същото.

Не се беше променил кой знае колко. Малко беше позакръглил корема, може би, но също като мен вече не беше голобрадо момче. Изглежда, щеше да стане доста влиятелен. Стори ми се, че много му хареса, като видя как съм се издокарал.

Разменихме си няколко шеги, сякаш бях отсъствал от къщи девет дни, а не девет години. Нямах нищо против да поприказвам малко глупости, да попреливам от пусто в празно. Освен това помежду ни нямаше никакви неуредени проблеми.

— Как ти се вижда животът в Ню Йорк? — запита по едно време брат ми.

— Градът се е променил.

— Ще станем световната столица на парите — каза той, сякаш нищо друго нямаше значение.

Настъпи неловко мълчание. Чудехме се за какво друго да говорим.

— Как върви работата във вестниците? — поде Джеймс в безуспешен опит да не прозвучи покровителствено и снизходително.

— Чудесно.

— Татко, струва ми се, се питаше дали не можем да те убедим да се върнеш във фирмата, след като си обиколил малко свят и си си поживял.

Бил съм си поживял. Не очаквах да ме бодне така. Или може би се безпокои. Стори ми се, че завръщането ми не му е харесало. Като историята с блудния син от Библията. Сигурен съм, че примерният син ужасно го е мразел. Джеймс беше товарен кон. И съвсем правилно виждаше в мен циркаджийското пони.

— Не ми стига акълът да се разправям с цифри, нали знаеш.

Той кимна — може би с облекчение, но както ми се стори, и с доста съмнение. И отново потънахме в неловко мълчание, опитвайки се да измислим за какво още да говорим.

В този миг се обърнах и погледнах към другия край на залата.

Анастасия изглеждаше толкова красива — както винаги. Хрумна ми, че би било ужасно жалко, ако излезе, че не е принцеса, защото приличаше точно на такава. Движеше се пъргаво като живак, кожата й излъчваше някакво сияние. Сапфирените й очи отразяваха светлината и отнемаха дъха ми.

От началото на вечерта няколко пъти я улових, че гледа към мен, но и двамата не се решавахме да скъсим разстоянието, което ни делеше. Феликс също ни наблюдаваше, но в очите му се четеше нещо съвсем различно.

Накрая тя се отдели от съпруга си и излезе сама на балкона. Феликс говореше за лостове и фючърси с някакъв новобогаташ в смешен костюм. Аз излязох след нея.

Разделяше ни ивица светлина. Тя стоеше в сянката, извърнала лице от мен, роклята с гол гръб разкриваше съвършените извивки на тялото й. На тила й забелязах златист отблясък, който молеше за целувка.

— Значи така — подхвърли тя, без да се обръща, — тичаш със зайците и гониш с хрътките.

— Ти ме научи.

Тя се поизвърна. Държеше висока, източена чаша с шампанско. Поднесе я бавно към устните си.

— Изглеждаш прекрасно — казах след миг.

— Благодаря.

Изрече го толкова тихо, че едва я чух. Исках да видя яйцето й, но то беше скрито в сянката.

Прекосих светлата ивица, която ни разделяше, облегнах се на каменния парапет и се загледах към парка. Водата в езерото отразяваше лунната светлина.

— Как е Рейчъл?

— Какво искаш да знаеш?

— А ти какво можеш да ми кажеш?

— Тя е като всички други петгодишни момичета, Майкъл. Обича да играе с кукли, вярва във великденския заек и се страхува от тъмното. Харесва понитата.

— Не всяко петгодишно момиче си има пони.

— Но всяко петгодишно момиче би искало да има. Тя е късметлийка.

— Да, богата е.

— Майкъл — поде Анастасия и от гласа й разбрах какво ще последва. — Майкъл, това, което направихме онзи ден… не бива да се повтаря.

— Каза ми, че ме обичаш, принцесо. Каза ми, че не можеш да живееш без мен.

— Наистина те обичам, Майкъл, и не знам как ще живея без теб. Но не там е въпросът.

Странно — как бях уверен, че ще го каже. Анастасия вече не можеше да ме учуди с нищо.

— Какво искаш да направиш за Рейчъл? — попита тя.

— Да направя?

— Искаш ли да дойдеш да я видиш?

— Не.

— Можем да го уредим, без Феликс да разбере.

— Не ми пука от него.

Предполагам, че някои хора биха сметнали нежеланието ми за неестествено. Да, разбира се, исках да я видя отблизо — бях я виждал само два пъти, и то отдалече. Но защо да рискувам да се привържа към нещо, което не мога да имам? Така щях да повторя една стара грешка, както ми се струваше в онзи момент.

Освен това подобно действие можеше да се изтълкува като помирение. Ако пожелаех да видя своето дете, се предполагаше, че ще простя, а аз точно тогава не бях готов да й простя именно това предателство.

— Както и да е, какво ще й кажеш за мен?

— Не съм мислила.

— „Ето го истинския ти татко, Рейчъл, вземи сега си поиграй с него, а после ще му кажеш довиждане, защото никога повече няма да се видите.“

— Не е нужно да стане така.

— Рейчъл не е моя дъщеря. Тя е дете на Феликс. Той я завива вечер, той я води в парка в неделя. Не вярвам в биологията, близостта се създава, когато хората са един до друг и се подкрепят.

— Толкова съжалявам, Майкъл.

Настъпи дълго мълчание. Оркестърът свиреше весела музика. Чувах как по-младите подвикват възторжено. Упадъкът струеше отвсякъде. Баща ми смяташе, че за това са виновни негрите.

— Помниш ли тогава в Шанхай, когато се върнах и те заварих да свириш на пианото?

— Спомням си.

— Още ли свириш на пиано?

Тя поклати глава.

— Някога те обичах — отроних аз със свито гърло.

Не знам защо ми беше толкова трудно да го кажа. А и сигурно не беше нужно — любовта ми беше очевидна. Протегнах ръка да я докосна. Голата й кожа беше студена. Наведох се към нея и я целунах по бузата.

В последния момент тя обърна глава и ми поднесе устните си. Горчиво-сладък момент, усетих езика й в устата си за един кратък, но разтърсващ миг. Още помня вкуса на червилото й, аромата на парфюма й.

Анастасия първа прекъсна целувката и се отдръпна.

— Помогни ми да стоя далече от теб.

— Добре — отвърнах аз и в този момент повярвах, че мога да го направя.

— Трябва да се връщам — каза тя.

За разлика от нея аз не бързах да вляза вътре. Останах навън и запалих цигара. Парфюмът й се застоя за миг в хладния летен въздух и изчезна, отнесен от нюйоркския бриз.

Сега трябваше да бъде моментът на моето отмъщение. Това ястие е най-вкусно студено, както казва поговорката, а моето изстиваше вече доста време. Достатъчно се бях правил на неин пазач и спасител, достатъчно бях търпял безразличната й ръка да ме отблъсква. Сега тя щеше да види другата страна на Майкъл Шеридан. Щях да си разчистя сметките с нея.

Бях го планирал още от момента, в който тя се появи онзи следобед в жилището ми. Още докато прокарвах ръка по бедрото й, знаех докъде ще стигнем. Моят миг на върховно задоволство нямаше да бъде разтърсилият ме последен тласък в нейното тяло. Тя беше наранила душата ми. Когато ме изостави в Лондон, загубих дар слово и усетих, че сърцето ми е разбито. Бях рискувал кариерата си за нея и два пъти й бях спасил живота.

Няма нищо по-горчиво от отхвърлянето и както си казвах, нищо по-сладко от отмъщението. Дори да имах причина да се колебая, тя току-що беше прогонила колебанието ми.

Можех да го направя толкова просто и елегантно: „Впрочем, Феликс, вчера следобед чуках жена ти. Харесва ли ти балът?“.

Върнах се вътре и се огледах. Видях го да снове из тълпата с малко непохватна грациозност. Заприказва се с баща ми. Всички искаха да говорят с моя старец. Той се държеше с всички като принц по време на аудиенция, който еднакво милостиво раздава и ордени, и поземлени владения.

Застанах до него и се направих, че слушам разговора. Естествено, там си бях на мястото — нали съм син на Джей Би. Темата за пазарите беше изместена от повърхностни бележки по повод бала, а после баща ми се отдалечи, защото някой по-важен беше привлякъл вниманието му. Настъпи неловък момент, когато двамата с Феликс се озовахме насаме. Той се огледа, търсеше начин да избяга.

— Не сме се запознавали официално — започнах аз, протягайки ръка.

За негова чест, той не я прие. Само изрече през леко стиснати зъби:

— По-добре да не разиграваме учтивости.

Бих могъл да се направя на слисан джентълмен. Но реших да не постъпвам така, а направо да му го върна.

— По едно време така ви мразех, че чак зъбите ме заболяваха.

— Прекрасно разбирам. Но сега тя е моя съпруга и най-добре ще е за всички ни да погребем миналото, както направих аз.

— Лесно е да се каже, когато нямате какво да погребвате.

Той беше едър, по-висок от мен и с яко телосложение.

Мекотата у него беше само илюзия. Личеше си и в погледа му — имаше инстинкти на уличен боец, макар може би да нямаше необходимия кураж.

Това ми даде знак. Той чакаше да покажа най-лошото, на което съм способен. Със сигурност знаеше, че не съм го притиснал тук само за да се дуя насреща му. Точно този момент бях чакал вече цели пет години. Ако го бях използвал, бракът му щеше да рухне. Анастасия щеше отново да попадне на улицата и дългът й към мен щеше да бъде напълно изплатен.

Той чакаше, аз чаках и моментът отмина. Не можах да го направя. По едно време той се извини и се отдалечи. Бях оставил възможността да ми се изплъзне — ако може да се нарече възможност. Не получих отмъщение, но бях облекчен и се чувствах по-добре, отколкото преди малко. Това, че се любих с Анастасия, не беше акт на мъст, макар да се бях опитал да се самоубеждавам, че е така. Не, беше просто любов и желание, както всеки път, и нищо не би могло да го промени.

Усмихнах се и изпразних чашата с шампанско, усещайки се странно замаян. Не бях в състояние да я нараня, независимо какво ми е направила — не повече, отколкото бих могъл да си отхапя дясната ръка. Както казваше старият, твърде мек съм като за Шеридан и още ми е много приятно да си припомням тази негова оценка за характера ми.

След два дни получих известие от Биърд.

На вратата на апартамента ми се почука. Отворих, помислих, че може да е Анастасия. Но вместо нея насреща ми се изпречи някаква горила в тъмен костюм. Бутна ме назад и затвори вратата зад себе си.

— Майкъл Шеридан?

Аз се изплаших, признавам, но се постарах да изглеждам като човек, който знае как да се грижи за себе си.

— Кой го търси?

Това не би заблудило никого, най-малкото пък такава горила, която си знаеше работата. Безцеремонно ме бутна да седна на един стол.

— Сядайте тук и слушайте — изкомандва страшилището. Седнах и заслушах, сякаш имах избор.

Посетителят ми бръкна в джоба си и за момент реших, че ще извади револвер и ще ме застреля. Но в десния му юмрук цъфна кафяв плик, дебел колкото хамбургер.

— Ето — каза, — за вас е.

— Какво е това?

— Най-лесните пари, които някога си спечелил в живота си, братко.

Беше се надвесил над мен, препречил единия си крак между коленете ми, за да не мога да стана. Явно беше ял чесън на обяд.

— Но за какво е?

— Мисля, че знаеш.

Опитах се да му върна плика, но той отказа да го вземе. Изглеждаше уморен и разочарован.

— Той каза, че може и да не проявиш разбиране.

— Кой е той?

— И двамата знаем за какво става дума.

— Никой не може да ме купи.

Не очаквах да ме удари, не и без предизвестие, което показва колко съм бил наивен. Но не можех и да направя нищо. По-късно осъзнах, че всъщност не е искал да ми нанесе голяма вреда, иначе щеше да ми счупи носа или зъбите. Но той просто ми нанесе един къс прав в скулата, от което главата ми отхвърча назад и аз се лепнах на гърба на стола. Тупнах на пода и останах да лежа там, взирайки се глупаво в тавана. Биячът се надвеси отгоре ми с изражение, от което разбрах, че на него му е харесало много повече, отколкото на мен.

— Вземи се вразуми — посъветва ме той. — Така ще си спестиш доста мъки. Взимай парите и бягай. Ако направиш още някоя глупост, ще стане много по-зле, разбираш ли?

Не би могъл да го каже по-ясно. Изправи се, хвърли ми плика и излезе.

Бях убеден, че ми е счупил скулата. Пулсираща болка разпъваше главата ми и когато накрая успях да се изправя, помислих, че ще повърна.

Господ знае защо не приех парите и придружаващото ги послание. Защо си въобразявах, че мога да победя? Понякога е хубаво човек да е упорит, но сега не беше моментът за демонстрация на характер.

Мина известно време, преди да успея да се задържа на крака, а когато се огледах в огледалото на банята, разбрах, че едната страна на лицето ми се е подула колкото диня, а лявото ми око е затворено. Оня го беше направил с един-единствен удар. Представям си какво щеше да стане, ако му се беше дощяло да ме смели от бой.

Намерих лед, увих го в кърпа и легнах на дивана. Чудесен начин да прекараш топъл съботен следобед в Ню Йорк — вентилаторът бръмчи на масата, слаб ветрец размърдва завесите, главата ми бучи, сякаш някой я пробива с бургия.

Загледах се в късчето синьо небе и се запитах какво да правя. В никакъв случай не исках да отстъпвам. Биърд беше направил своя ход, сега беше мой ред да отиграя топката.

Всеки голям град има сърце, в което е съсредоточен пулсът и дъхът му. В Рим наблюдавах как вярващите изпълват площад „Свети Петър“ в неделя, за да изразят своята почит на папата. Лондон имаше Трафалгар Скуеър, където британците отдаваха мраморни и бронзови почести на собствената си религия и собственото си славно, изпълнено с битки минало. А пулсиращото сърце на Ню Йорк беше Уолстрийт, където през двадесетте години на двадесети век американците създадоха божеството си — Долар Всемогъщи.

Уолстрийт — улица „Стена“ — е взела името си от стената, която един от губернаторите на града, Петер Стойвезант, издигнал от едната страна на пътеката, известна като Бродуей — „Широкия път“, — за да спира свободно блуждаещия добитък. Дълга е само шест пресечки, от едната страна стига до брега на река Хъдсън, а от другата — до камбанарията на черквата „Тринити“. По цялата й дължина се извисяват бетонни замъци, които банкери и финансисти са издигнали в своя собствена чест. Улицата е къса, тясна и мрачна. И по онова време беше такава. Слънцето огрява някои части от настилката й по-малко от двадесет и четири часа в годината.

Имената на околните улици са единствените знаци, сочещи миналото на района: Мейдън Лейн („Алеята на слугините“), Олд Слип („Старият пристан“), Либърти Стрийт (улица „Свобода“). Тук през осемнадесети век е имало пазар за роби. Негрите са получили съмнителната чест да бъдат първите стоки, продавани на това място. Пак тук Джордж Вашингтон е положил клетва като първи президент на нацията през 1789 година.

През 1929 улицата вече представляваше истински цирк, пазарът на акции беше върхът на Ню Йорк, най-голямото шоу на света. Гъмжеше и жужеше като панаир. Не можеше да се разминеш от народ — дървари от Монтана, каубои от Тексас, магазинери от Милуоки, домакини от Пенсилвания. Народът прииждаше с автобусите или с метрото, някои дори преспиваха в двора на черквата „Тринити“. Идваха от цяла Америка, за да търсят лесна печалба, да се окопаят на най-големия спекулативен пазар в историята. Навсякъде се чуваха оживени разговори за сигурни инвестиции, за нови акции, чиято цена щяла да скочи до небесата. Хората се стремяха да вложат спестяванията си — няма значение в какво. Всеки искаше да забогатее и беше сигурен, че мечтите му ще се осъществят тъкмо на Уолстрийт.

Чиновници и стенографки, банкери и брокери си пробиваха път през тълпите. Опашка от куриери се извиваше като черна змия — жива верига от двадесет души, всеки понесъл затворена черна метална кутия, пълна с ценни книжа, и охраняван отпред и отзад от въоръжени пазачи.

Глъчката на многохилядната тълпа се смесваше с грохота от новите строежи, с виковете на уличните продавачи, предлагащи хотдози и безалкохолни напитки, с острите гласове на вестникарчетата, помъкнали наръчи с броеве на „Таймс“, с ръмженето на колите и свиренето на клаксоните, с рева на корабите, движещи се нагоре-надолу по Ийст Ривър.

Един самопровъзгласил се пророк, увит в американското знаме, глаголстваше пред тълпите от саморъчно скована трибуна, издигната на самия тротоар, предвещавайки нов Содом и Гомор и край на света, докато от другия край на улицата отворените врати на черквата „Тринити“ пропускаха тържествените, нежни звуци на орган. Невероятна комбинация.

Беше вторник, трети септември, и прогнозите за времето обещаваха най-горещия ден за годината, живакът щеше да стигне деветдесет и пет градуса по Фаренхайт. Когато стигнах на Уолстрийт около обяд, там цареше непоносима горещина. Усещах как по гърба ми се стичат струйки пот. Погледнах дъските за обяви. Днес първите страници на вестниците не се занимаваха с пазара на акции. Борсата беше затворена заради уикенда по случай Деня на труда. За първи път Уолстрийт изпадаше от заглавията заради граф Цепелин, който беше обиколил света с управляемия си балон и сега идваше от Лейкууд, преди да отпътува обратно за Германия.

Купих „Таймс“. Един икономист, някой си Бабсън, предсказваше спад на индекса „Дау Джоне“ с шестдесет до осемдесет пункта. Вестниците вече го бяха нарекли „пророка на загубата“.

Пророкът на загубата! Професията ми понякога ме караше да се червя.

Със стария имахме среща за обяд в клуба на фондовата борса — голямо и приятно частно заведение на седмия етаж на сградата. В клуба имаха достъп само членовете на фондовата борса, затова се предполагаше, че там обядват само джентълмени. Старият беше платил сто и петдесет хиляди долара за мястото си преди пет години, но оттогава входната такса толкова много беше скочила, та сега смяташе, че е направил изгодна сделка.

Поднесоха ни агнешки ноазети, ангинари с холандски сос и бутилка „Болинджър“. Много по-вкусно от обичайното телешко с ръжени питки от магазина за еврейска храна на ъгъла до квартирата ми.

Помолих го да се срещнем, за да изтъргувам отново малко семейна лоялност срещу сведения за Питър Биърд. Докато говорех, пръстите му барабаняха по масата, което означаваше, че се вълнува. Учудих се. Не му беше присъщо да издава чувствата си.

— Мръсна игра си започнал — изръмжа той.

Чудесно начало, няма що.

— Ти сякаш никога не си играл мръсно.

— Различно е — отговори, без да обяснява, и пак ме погледна. — В какво си се забъркал?

— Сбих се в един бар. Трябваше да видиш другия.

Да, трябваше да го видиш — нито следа от белег!

— Ходи ли на лекар?

— Добре съм — отвърнах уверено.

— Така ли ще живееш занапред? Ще се биеш по баровете?

— Намери ли каквото те помолих?

Тъкмо се беше наканил да изнесе поредната проповед и никак не му се щеше да го отклонявам. Но както ми се струва, разбираше, че от това няма да излезе нищо. Намръщи се и сниши глас.

— Казва се Голдфинч, Ленард Голдфинч, на 38 години, женен, с две дъщери — на дванадесет и на десет години. Жена му се казва Маргарет. Роден е в Кройдън, в Лондон, през 1891, започнал работа в Банк ъф Ингланд, след като завършил гимназията „Гилдфорд“ през 1909, а когато Биърд станал директор на банката през 1926, го взел за личен помощник. След като Биърд напуснал миналата година, Голдфинч дошъл с него в Ню Йорк и му помогнал да открие кантора и да започне търговия с облигации и ценни книжа. Не се стига трудно до такива факти. Но не е толкова известно, че след като дошъл в Ню Йорк, Голдфинч започнал да плаща за непълнолетни проститутки, някои от които даже на единадесет-дванадесет години.

— Господи! Откъде научи това?

— Интересувам се от всичко, което става на Уолстрийт.

— Но откъде разбра?

— Не си издавам източниците. Ти издаваш ли твоите?

— Все пак си брокер, не си от тайната полиция.

— Помоли ме да ти намеря сведения, значи си сигурен, че мога да го направя. Не очаквам да раздаваш присъди за морала на този и онзи.

Бих отбой. Бях шокиран.

— Биърд знае ли за това?

— Представа нямам. Ако знае, е глупак, защото незаменими хора не съществуват.

— Но щом ти можеш да изровиш такива сведения, той също би могъл.

— Не е за всяка уста лъжица. Има един човек на Уолстрийт, осигурява специални услуги за елитни клиенти. Проститутки — мъже или жени, — кокаин, алкохол, момичета, момчета. Изкарва много пари от това. Печели доста и от мен, затова от време на време му искам услуги. Като тази.

— Печели пари от теб?

Той ме изгледа отвратен, когато осъзна какво си мисля.

— Гледам, никой в кантората ми да не прави нещо, за което да не съм информиран. Много внимавам. А Биърд не внимава чак толкова.

Сега разбрах защо е толкова развълнуван. Явно нарушаваше някакъв уолстрийтски кодекс на честта, изнасяйки тайни от частния си бизнес пред вестникар. Още по-зле, защото вестникарят беше негов син.

— Как да го намеря?

Той изду бузи. Никога не бях виждал стареца ядосан, но сега май щях да присъствам на такъв спектакъл.

— Ами ако не получиш това, което искаш? Ще унищожиш ли живота на този човек?

— Угризенията на съвестта не са в твой стил.

— Хич не ми пука за Голдфинч. Искам да знам какъв син съм възпитал.

Замълчах.

Той въздъхна.

— Един хотел в Долен Ийст Сайд, казва се „Юниън“. Не знам кога ходи там и колко често. Само това мога ти кажа. Дори не знам защо го правя. С такава информация можеш да изкараш повече, отколкото за цяла година с твоята долнопробна работа.

— Благодаря — едва изрекох аз.

Думата засядаше като недосдъвкан залък. Дотук с фукните ми. Бях казал, че нямам нужда от него, бях тръгнал по собствения си път, за да докажа, че съм независим, но старият знаеше, че рано или късно ще се върна и ще го моля за услуга. Ама че гаден град.

— И какво ще правиш?

— Ще го стисна — казах, — да видя колко сок ще пусне.

Старият се усмихна тържествуващо.

— Странно, разбираш ли, през всичките тия години, както знаеш, не одобрявах заниманията ти, но си мислех — ясно, той си има гордост, опитва се да прави нещата посвоему. Уважавах това. Но знаеш ли, не си много по-различен от мен.

— Търся истината.

— Няма такова понятие. — Той извади джобния си часовник. — Това беше. Имам да правя пари. А на теб ти предстои да спасяваш света от нечестивия.

Тръгнахме към стълбите. Той държеше ръката ми с два пръста точно над лакътя. Наведе се към ухото ми.

— Нахакан си. Джеймс би могъл много да научи от теб.

Усмихна се, като ме видя колко съм смаян, и се запъти към кабинета си — да поработи преди да се върне на борсата един час преди затварянето на пазара.

Хотел „Юниън“ не беше заведение, което привлича клиенти като тези, които отсядаха в „Риц“ или „Уолдорф Астория“. Представляваше шестетажна сграда от тъмнокафяв камък, притисната между претъпканите евтини блокове.