Колин Фалконър
Анастасия (49)

Анастасия

Когато се събудих, апартаментът беше студен. Запалих една свещ и изтичах боса до банята. Нямах монети за електрометъра.

Бързо се измих и се облякох, треперейки на студения под. Облякох същата рокля, която бях носила и вчера. Обух вълнените чорапи, закрепих ги с ластични жартиери и се погледнах в огледалото. Тази сутрин не изглеждах като принцеса. Сложих си новата шапка, която Феликс ми беше купил. Не трябваше да я приемам. Не беше редно.

На вратата се почука. Знаех кой е. Изтичах към прозореца, погледнах на улицата, видях файтона да чака. Феликс.

Огледах стаята — догорели свещи, чинийки, мокри чорапи, висящи пред студената камина, ледена сива стая, лъхаща на отчаяние и мизерия. И толкова очевидно мъжка. Жена, която живее сама, не би държала празни бутилки от уиски и бренди по лавиците. Шапката на Майкъл висеше на закачалката до вратата.

Феликс отново почука.

Поех дълбоко дъх, придадох си достойнство, каквото не усещах, и отворих вратата.

— Анастасия — рече той. Стоеше на прага, с палто от камилска вълна, и пръстите му нервно играеха със сивите велурени ръкавици. Плаха усмивка. — Знам, че е неочаквано. Трябваше да те видя. Не можах да спя снощи. Прости ми.

Отстъпих, за да влезе. Видях госпожа Стантън да наднича към нас от апартамента си на долния етаж. Всеки момент щеше да изкрещи: „Уличница“.

Феликс застана по средата на стаята и се заоглежда, сякаш виждаше последиците от опустошително земетресение. На лицето му прочетох едновременно съжаление и потрес. Но каза само две думи:

— Студено е.

— Тъкмо се готвех да тръгвам за работа.

— Знам. Съжалявам.

— Каза, че не си могъл да спиш.

Видях го да поглежда към шапката на Майкъл. Но не каза нищо.

— Мислех за нас.

— За нас?

— Ние с мама трябва да се връщаме скоро в Ню Йорк. Може би следващата седмица.

Облекчена ли трябваше да се чувствам или отчаяна? Всъщност, не знаех.

— Искам да дойдеш с мен в Ню Йорк.

И тогава, точно в този миг видях как животът ми се раздвоява като вила. Поколебах се. Проследих, доколкото можах, двете разклонения, видях капаните, перспективите и замръзнах, не знаейки какво да кажа и какво да направя. Част от мен държеше на Майкъл. Малката Анастасия, моята Анастасия ме молеше да тръгна с Феликс.

— Но ти почти не ме познаваш — казах аз.

— Напротив, винаги съм те познавал. Още от дете. Последните десет години не съм мислил за нищо друго.

— Но в света има толкова много жени, Феликс. Те ще ти подхождат много повече от мен.

Той поклати глава.

— Няма такава жена.

Взе ръката ми. Изглеждаше като малка, бледа, безжизнена птица в неговата длан. Чух се да казвам:

— Не мога.

— Заради Майкъл ли?

Това ме потресе. Помислих: „Разбира се, някой в кантората се е разклюкарствал.“ Или може би Феликс си е поставил за цел да узнае всичко за мен. Никой не забогатява, ако не знае къде да търси нужните сведения.

— Знаеш за Майкъл?

— Обичаш ли този мъж?

Тъкмо щях да измърморя: „Да, мисля, че го обичам“, но спрях навреме. В този момент имах шанса да отхвърля старата Анастасия, да се освободя завинаги от нея. Лесно беше да се каже. Пред мен стоеше мъж с достатъчно пари, които да откупят рожденото ми право. Думите засядаха в гърлото ми. Ако останех с Майкъл, светът може би никога нямаше да ме нарече Анастасия и никога нямаше да открия рожденото си право или съдбата си.

Спомням си, че си помислих: „Защо да отхвърлиш всичко, за което си мечтала, заради един мъж, който може да не те потърси вече, заради мъж, който не може да даде подходящ дом за вашето дете? Какво правиш?“

— Майкъл беше много добър с мен.

С тези няколко думи окончателно го предадох.

— По-точно?

— В Берлин. След като съпругът ми почина, нямаше къде да отида, нито към кого да се обърна.

В погледа му видях неодобрение. Една изпаднала принцеса не постъпва по този начин.

— Къде е той сега?

— Журналист е. Много пътува.

Феликс ми се усмихна замечтано.

— Само да можеше да си спомниш обещанията, които някога си дадохме.

Аз го погледнах право в лицето и се запитах дали изобщо съм обещавала някога нещо. Дали не ми говори така само за да ме накара да мисля като него?

— Няма да се откажа от теб — продължи той.

— Трябва да помисля.

— Искам да се омъжиш за мен — бяха следващите му думи. — Ще се омъжиш за мен и ще заминем заедно за Ню Йорк. Няма да приема „не“ за отговор. Не и след толкова време.

Омъжи се за него, подтикваше ме един вътрешен глас. Омъжи се за него и когато детето се роди, той ще разбере, че не е негово, но тогава вече ще бъде много късно. Така правят оцеляващите.

Ти си оцеляла, Анастасия. Ако не друго, оцеляла си.

Повторих:

— Трябва да помисля — и се извърнах.

— Винаги съм те обичал — каза той. — Винаги.

Не го чух кога си е тръгнал, просто усетих мекото щракване на ключалката, когато вратата се затвори зад гърба му.

Гледах от прозореца как се качва във файтона, който го чакаше долу на улицата. Поведох война със себе си, но когато обявих примирие, знаех какъв ще бъде отговорът ми.

Тази вечер Феликс ме заведе в „Савой“ — паниран морски език, пай от платика, палачинки, полети с коняк „Гран Марние“. Поръча бутилка „Кортон Шарлеман“. След това се разходихме по Виктория Бабанкмънт. Светлините на газовите фенери покрай реката изглеждаха като наниз от перли.

Феликс ми разказа как е живял след революцията.

— Спомням си деня, когато баща ми каза, че трябва да заминем. Всеки ден имаше размирици по улиците, веднъж някакъв човек умря на стълбите пред дома ни. Войниците го бяха застреляли. Сигурно сме имали късмет, поне се измъкнахме живи. Имахме роднини в Ню Йорк и пристигнахме там в деня, когато болшевиките взеха властта в Русия. Баща ми и чичо ми направиха фирма, куриерска фирма на Уолстрийт, във финансовото сърце на Ню Йорк. Започнаха само с двама служители, сега са над две хиляди. Когато баща ми почина, получих пет хиляди долара. Вложих ги в компанията, до цент, започнах да купувам ценни книжа. Сега имам десет пъти повече.

Загледах се в реката. Колко странен може да бъде животът. Богатият става по-богат, както се пееше в песента. За оцелелите светът се беше завъртял на сто и осемдесет градуса само в разстояние на пет години.

— Какво ще правиш? — запита той.

Не отговорих. Взирах се в мъглата, която се носеше над реката. Чух как Биг Бен отмерва времето.

— Това, което ти се е случило, е ужасно. Трябва да се борим, за да признаят правата ти.

— Ние?

— Трябват ти пари, трябват ти приятели с много възможности. Затова имаш нужда от мен.

Лицето на Майкъл започна да се разтапя в мъглата.

— Имам известно влияние в руската общност в Ню Йорк. Имам и пари, за да плащам на адвокати. Можем да представим твоите претенции пред германските съдилища. Знам как да го постигна.

— Забравяш, че тамошната полиция ме търси.

— Парите ще се погрижат за всичко — успокои ме той.

Искаше ми се да му повярвам.

Приближи се още по-плътно към мен и взе ръцете ми в своите.

— Трябва да ти призная нещо. Когато бях на тринадесет години и си играехме, аз се влюбих в теб. Тогава не можех да кажа нищо, защото бях само синът на лекаря, а ти беше велика княгиня.

— Сега съм секретарка в адвокатска кантора, а ти си милионер. Така се получава.

Знаех, че ако обърна лице към него, той ще ме целуне и договорът ще бъде запечатан. Но се колебаех, взирах се в иглата на вратовръзката му. Диамант. Емблема на онзи друг свят на богатство и привилегии, който беше мое рождено право. Но все пак, кълна се в душата си, колебаех се.

— Ще дойдеш ли в Ню Йорк с мен? — прошепна той.

Сирената на една баржа отекна над Темза. Заслушах се в плисъка на водата о кея, опитвайки се да събера мислите си. Искаше ми се Майкъл да е тук и да се противопостави.

 

 

Трябваше ли да кажа на Феликс за бебето? Стоях там, притиснала глава до гърдите му, оставяйки течението да ме отнесе — глезената малка велика княгиня от Царское село, която все избираше лесния път.

— Омъжи се за мен — прошепна той.

— Познаваме се едва от няколко седмици.

— Знам за теб повече, отколкото ти самата. Знам за прищевките и капризите ти, знам как си дърпала косата на братовчедка си, когато те е ядосвала, и как си подлагала крак на слугите, когато ти е било скучно. Знам, че не си внимавала в час, и знам, че имаш брадавица на дясната плешка.

— Вече нямам, махната е — спомних си малкия бял белег на рамото си.

— Знам, че светът ти е причинил зло и че ненужно си страдала. Знам, че по рождение си велика княгиня и единствено парите и влиянието ще ти възвърнат мястото, което ти се полага в този свят. Имам властта да ти дам тези неща, и бих искал да ги получиш, дори ако не ме желаеш. Знам, че винаги ще бъдеш единствената жена, която ще обичам.

И ето — избирах между съдбата и Майкъл, моя красив Майкъл. Между завръщането към царското достойнство и живота в удобна анонимност. Можех да бъда щастлива с Майкъл, помислих си аз, но щастието нямаше да е достатъчно. Дълбоко в душата си знаех, че съм предопределена за нещо по-добро от щастието.

Няма съвпадения, както ми бе казвал Майкъл. Съдбата, а не шансът бе довел Феликс тук и тази вечер аз бих могла да възстановя живота си такъв, какъвто трябваше да бъде.

Бях вършила много противни неща в живота си, бях се отделяла от себе си и се бях наблюдавала как го правя. Бях обръщала сляп взор към същността си, както се прави с отдавнашен скъп, но нечестен приятел. Затова се опитах да не си представям думата „предателство“, вдигайки лице, за да му позволя да ме целуне. И когато той отново ме помоли да се омъжа за него, навярно съм казала „да“.

На следващата сутрин се събудих в стаята на Феликс в Мейфеър. Тежкото му тяло лежеше в леглото до мен, огромно като планина. Снощи се бяхме любили като двама случайно срещнали се непознати. Напомняше ми нощите в Шанхай с поредния безименен клиент. Бяхме направили трансакция — нещо материално срещу обещание за друго материално.

Облякох тежкия брокатен пеньоар, който беше оставил до леглото край мен, и застанах до прозореца, загледана в бавно пробуждащия се град. Дочух звънеца на продавача на кифли.

Утро — чудесно време за упреци. Как можах да причиня това на Майкъл? Когато се върнах към живота, който помнех, разбрах, че той навсякъде е бил до мен. В нощта в Шанхай, когато се бях предала на черното отчаяние; в Берлин, когато се бях обадила от апартамента на Андрей, полудяла от ужас, че ще отида в затвора. И двата пъти той беше дошъл да ме спаси. Как можах сега да го предам?

Но все пак, възразих, какво съм за него, освен бреме в живота? Като всеки друг, и Майкъл ме искаше само защото беше възможно аз да съм Анастасия. Престанех ли да бъда тайна за него, той щеше да загуби интереса си и щях да започна да му преча. А и сигурно не искаше да остане вечно в Лондон. В амбициите му нямаше място за съпруга и дете, поне в това бях сигурна. Щеше да има и други жени след мен, както беше имал много други, преди да се появя. Щеше да бъде щастлив без мен. Може би дори щеше да почувства облекчение, когато разбере, че съм си отишла.

Опитах се да си представя лицето му — какъв израз би придобило, ако му съобщя, че нося детето му. Но колкото и да се опитвах, не можех да се почувствам щастлива. Усещах само тревога. Някога, в бъдеще би могъл да ме обвини, че съм опропастила живота му.

Трябваше да бъде свободен, за да следва собствените си мечти, както аз трябваше да бъде свободна, за да следвам моите.

Добре — направих го. Самоубедих се.