Колин Фалконър
Анастасия (4)

„Малката Анастасия. Ръцете й непрестанно бяха в движение, усукваха на възел краищата на кърпичката, тя седеше, пъхнала единия крак зад другия, и все се въртеше, а умът й не спираше да работи, за да не би някой да й отнеме дължимото внимание, като измисли преди нея някоя шега или лудория. Не беше красива в класическия смисъл на думата, както например Татяна, но блестящите сини очи и живото й изражение я правеха наистина магнетична.“

Беше девет часът. След края на поредната вечеря с чай и черен хляб всички седяха в Жълтата стая, както сега наричаха спалнята на родителите си. Татяна и Александра се редуваха да им четат Библията — Книгата на пророка Амос. Татяна трябваше да повишава глас, за да надвика пиянския рев на войниците, който долиташе от долния етаж.

Анастасия позна песента: „Вий жертва паднахте в неравна борба“. Някой свиреше мелодията на пианото в трапезарията. Безобразно.

Толкова скучаеше, че чак й се виеше свят. Олга и Мария изглеждаха увлечени в четивото. Тя се опита да им подражава, но мисълта й непрестанно се отклоняваше и все се улавяше, че мисли за съвсем други неща.

Долу бяха подхванали друга песен — „Край на стария режим“, и момичето започна да си я тананика тихо.

Не след дълго чу, че пияната дружина се качва по стълбите. Татяна продължи упорито да чете от Книгата на Амос, макар да знаеше, че сигурно ще ги прекъснат. Само Анастасия в очакване вдигна очи към вратата.

В стаята нахлу Авдеев. Разбира се, пиян. Беше докарал няколко от своите приятели, фабричните работници. И те като него воняха до един на евтина водка.

— Ето го — изграчи Авдеев. — Николай Кървавия!

Другите се стълпиха до вратата и ги зяпнаха — все едно царят и семейството му бяха животни в зоопарк.

Николай се изправи с блеснал поглед:

— Какво означава това?

— Приятелите ми много искаха да ви видят, гражданино Романов. Вече можете да седнете.

Говореше му като на обикновен слуга — без съмнение, за да се докара пред компанията.

Николай, царствено скръстил ръце на гърба, пристъпи към него. Внезапно спря и се вгледа в един от небръснатите селяни до вратата.

— Какво е това? — попита, посочвайки с пръст ризата на мъжа.

Човекът беше облечен по най-странния начин, който Анастасия някога беше виждала: селски панталони от груб плат, стегнати с изтъркан кожен колан, и една от официалните ризи на баща й, с личния му монограм. Невъобразимо смешна гледка, но мъжът беше или твърде пиян, или твърде глупав, за да го проумее.

— Тази риза е моя — каза Николай. Обърна се към друг от тълпата, нагласен в добре скроена дебела куртка. — Това също. — Потупа предницата на дрехата, сякаш търсеше оръжие. Пъхна ръка в джоба й и извади шишенце парфюм с надпис: „С височайше одобрение“. Бутна го под носа на Авдеев. — Вие крадете от нас.

— Ленин сложи край на частната собственост. Сега всичко е на народа.

— Прекрасно. Тогава може би ще ни бъде позволено да хапнем няколко руски яйца за закуска. Те принадлежат на всички, в края на краищата.

Авдеев разбра, че Николай го оборва със собствените му думи, и то пред подчинените му. Изду гърди.

— Не можете да ми казвате какво да правя. Тук аз заповядвам.

— Което никога не забравяте да ми напомняте. Значи поемате пълната отговорност да предадете притежанията на Русия в ръцете на вашите лични приятели, така ли?

Авдеев не отговори и Николай му обърна гръб.

— Ще направя подробен доклад до вашите началници. Сега може би ще ни оставите на спокойствие. Вече стана късно.

Авдеев се олюля.

— Я вървете по дяволите всички вие! — изграчи той и излезе, затръшвайки вратата след себе си.

На малкия сигурно му е много трудно, помисли Анастасия. Бяха преместили леглото му в Жълтата стая. Тя не можеше да си представи да лежи там цял ден, само в компанията на мама и Седнев, момчето от кухнята. Достатъчно мъчение беше, че са затворници в тази къща. Но малкият Алексей беше прекарал по-голямата част от живота си по този начин.

Хемофилията означаваше, че дори най-малкото одраскване или натъртване на коляното или на лакътя ще му причинят невъобразима болка, която с дните ще се засилва и ще трае дори седмици наред. Доктор Боткин се бе опитал да й обясни. Каза, че понеже кървенето не спира, кръвта се събира вътре в ставата и натискът постепенно я изкривява.

Понякога първоначалното нараняване биваше толкова дребно, че дори малкият не го забелязваше. Просто някоя сутрин се събуждаха от виковете му: „Мамо, не мога да ходя.“ Тези думи плашеха Анастасия, защото предвещаваха започването на нескончаемо пъшкане, което се преливаше във викове на невъобразима болка. Вече не можеше да си спомни колко пъти го беше чувала да крещи от спалнята си: „Мамо, мамо, помогни ми! Направи нещо, моля те!“ Но нито доктор Боткин, нито някой друг можеше да облекчи страданията. По силите им бе единствено да налагат ледени компреси и да се молят на милостивия Бог, който изобщо не беше милостив към момчето.

Напрежението от болестта на Алексей накара косата на майка й да побелее. Така казваше баща й. Тя вече съвсем приличаше на стара жена, помисли Анастасия. Изглеждаше много по-възрастна от съпруга си.

Но безкрайният кръговрат на страданията уморяваше най-вече невръстния царевич. Той често говореше колко иска да бъде като другите момчета. Мечтаеше си да се беше родил на мястото на Седнев — момчето от кухнята, щом това означаваше, че ще може да си играе в снега. През последната година беше станал съвсем безразсъден, сякаш подканваше болестта да направи най-лошото, на което е способна, вместо да се махне от него. Точно преди заминаването от Тоболск беше се спуснал по една направена от слугите пързалка, с която обикновено се забавляваха сестрите му.

Разбира се, това безразсъдство го превърна в стопроцентов инвалид. Ужасен епизод, от който едва напоследък беше започнал да се възстановява.

Когато невъобразимите болки започнеха да го мъчат нощем, майка им ставаше, за да се погрижи за него. И тук, както и в Царское село, тя не говореше за друго, освен за сина си. Сутрин, когато се събираха за закуска, се усмихваше и казваше: „Малкият спа добре тази нощ.“ Тогава денят ставаше с един лъч по-светъл. Но друг път разговорите на закуска се въртяха само около едно — колко малко е спал малкият през нощта и колко страдания е понесъл. Дните на живота му се измерваха със силата на болката и с обиколката на подутите му стави. По някой път го изнасяха в градината, настанен в инвалидна количка, но най-често лежеше на леглото с коляно, обвито в пластир, който Боткин му беше приготвил.

Разбира се, на Анастасия й беше жал за малкия, но състраданието й се изпаряваше, изчерпвано от безкрайния кръговрат от малки победи и изстрадани поражения. Тя не можеше да му се посвети, както правеха Татяна и Олга. През деня те седяха с брат си, за да го развличат, четяха му, играеха на карти с него. Истински светици, разбира се. Някой ден, хрумна й горчивата мисъл, сигурно ще ги види изрисувани на икони.

Но тях ги нямаше, нямаше никого в деня, когато малкият предизвика смъртта на Климент. Всички бяха в градината, за да се спасят от горещината в стаите. Алексей седеше на леглото си, подпрян с възглавници, и гледаше към единия от пазачите — Воронин. Мъжът се бе настанил на стол в коридора, намръщен и неспокоен. От време на време вдигаше очи към царевича, сякаш виждаше чужда коза, която много му се искаше да заколи и да изяде.

Алексей беше наредил играчките пред себе си и мрачно се ровеше в колода карти. Очите му се премрежваха от скука. Улови погледа на Воронин и се втренчи в него. Пазачът също се загледа в момчето.

Алексей взе коричка черен хляб от чинията със закуска, хвърли я към войника и му подвикна:

— Ей, ти!

Мускулите по челюстта на Воронин заиграха.

— Искам шоколад.

Воронин скочи и табуретката се катурна на пода. Климент, който дремеше в ъгъла, се събуди и също се изправи, обезпокоен и озадачен.

— Не ме ли чу? — продължи царевичът. — Не стой тук и не ме зяпай като вол.

— Не можете да ми говорите така — отвърна Воронин.

— Ти не знаеш ли с кого говориш?

— Сега всички сме другари — каза Воронин. — Като искаш шоколад, сам си намери.

Климент се приближи към леглото на Алексей:

— Какво има, ваше височество?

Момчето насочи бледия си пръст към Воронин.

— Той ме обиди.

Климент се обърна към пазача.

— Излез оттук.

— Тоя сакат момчурляк не може да ми говори така.

Климент пристъпи към него и пръстът на Воронин докосна предпазителя на пушката.

— Излизай — заповяда Климент.

Воронин не проумяваше как тия хора още си въобразяват, че могат да му нареждат. Но можеше да спре телохранителя само ако го застреля, а това не му беше никак трудно. Пък и все още никого не беше застрелял и не знаеше как ще се почувства, ако го направи точно сега.

— Ще докладвам на другаря Авдеев — извика Воронин, хуквайки надолу по стълбите.

— Хайде да те видим, дебел селяк такъв — подвикна след него Климент.

Алексей се изсмя.

На следващия ден другарят Воронин се върна на поста си пред Жълтата стая. Червеногвардейците на Авдеев отведоха Климент Нагорни. Повече никой не чу нищо за него.