Колин Фалконър
Анастасия (6)

„Като се обръщам назад, предполагам, че не е имала избор. Най-напред Олга — наследницата, после Татяна — красивата, и Мария — умната. Навярно още от момента, в който е проходила, е решила, че трябва да стане лошата. Нямаше друг начин да се доказва. Не можеше да прави впечатление с обноски, красота или ум, затова предпочиташе да стряска хората.“

Воронин стоеше на прага и гледаше.

Анастасия, облякла една от военните ризи на брат си в защитен цвят, държеше празна бутилка водка, която беше намерила в градината. Трите й сестри седяха на леглото, Мария се кискаше, закрила уста с ръка.

Анастасия залитна, хващайки се за масата, за да запази равновесие.

— Народният подкомитет на работническия подподкомитет на Върховния съвет на Урал се посъветва с манифеста на другаря Ленин и сега ви дава позволение, гражданко Татяна Романова, да си сложите захар в чая.

Татяна направи изискан реверанс.

— Искам прозорецът да се отвори! — извика Мария.

— Мислиш, че можеш да потискаш работниците с отворени прозорци и чист въздух! — Анастасия отпи наужким от празната бутилка и се олюля. — Я да вървят по дяволите!

Момичетата се закискаха — шегата беше доста солена. Но тогава Анастасия се обърна и всички видяха, че Воронин ги гледа.

Пълно мълчание.

Пазачът се изпъчи и им обърна гръб.

— Я вървете по дяволите! — избъбри под нос и се опита да не се разсмее.

След време омразата се изгубва, реши Воронин. Като монета, изпаднала от пробития джоб. Търсиш я и не я намираш. Лесно беше да мразиш някого, когото не познаваш. Лесно му беше да мрази царя, преди да се срещне лице в лице с него. Точно там беше мъчнотията.

Но как да мразиш един мъж и семейството му, когато всеки ден ги виждаш отблизо, когато се сблъскваш с тяхната безпомощност? Как да мразиш Николай Кървавия, чудовището от Санкт Петербург, когато той всеки ден си говори с теб за времето и изнася болния си син на ръце в градината, за да подиша момчето чист въздух и да се порадва на слънцето? Как да се плаши от тази прикована на легло стара жена, която, казват, била самата императрица?

Беше трудно, всъщност невъзможно да не ги съжаляваш по човешки. Доста по-лесно беше да ненавижда Авдеев. В края на краищата тиранията като че ли беше по-присъщи на него, отколкото на тях. Кой отказваше на безпомощните млади момичета и на измъченото от болестта момченце няколко яйца и малко мляко за закуска, когато в града можеха да се намерят в изобилие? Що за човек би накарал да му се молят за отварянето на един прозорец в такива задушни дни?

„И какво ме засяга това мене — замисли се Воронин. — Може да съм прост човек, да съм бил фабричен работник през целия си живот, но ми се струва, че като измъчваме това семейство, не поправяме никоя от злините, от които всички в Русия сме се напатили предостатъчно.“

Чувстваше се омърсен от това.

Сети се за трите си дъщери. Биха се засрамили, ако го видеха сега.

Това ли е семейството, което ги учеха да мразят, от което ги учеха да се страхуват? Всеки ден тези хора правеха това, което и всички останали — на закуска пиеха черен чай и ядяха черен хляб, грижеха се един за друг, когато са болни, бъбреха и се смееха.

Излизаше, че в цялата тази работа Авдеев е чудовището.

Всъщност нямаше да го е грижа, ако избягат. Дори му се искаше да го направят. Ако ги видеше сега да излизат през тази врата и Авдеев му заповядаше да ги застреля в гърба, какво ли щеше да направи? Май че знаеше какво.

Щеше да гръмне Авдеев.

Анастасия седеше в сянката на един люляков храст, вдишвайки аромата на орловите нокти, които се катереха по стената. Беше останала за малко сама. Татяна и Мария се разхождаха с баща им, Олга беше вътре с малкия и майката, защото и двамата бяха много зле и днес не можеха да излязат навън. Олга беше такава светица, отказваше се от излизането в градината, за да им чете. Безценните минутки в градината минаваха толкова бързо; мисълта, че трябва пак да се върне отново в душната като пещ къща, беше непоносима.

Една сянка закри слънцето. Тя вдигна глава. Беше старият пазач Воронин, онзи, който я беше видял да се подиграва на Авдеев.

Цигара висеше на долната му устна и мърдаше, докато той говореше. Странен човек, с огромни тъжни очи и големи сиви мустаци, които го правеха да прилича на морж.

— Горещ ден, гражданко Анастасия — каза Воронин.

Тя не му обърна внимание. Нямаше да вземе да разговаря с фабрични работници я, дори и да носят пушки. Все още беше всерусийска велика княгиня и не беше го забравила. Макар че него явно не го беше грижа за титлата й.

Пазачът се озърна някак уплашено. Бръкна в джоба си и й поднесе стиснатата си шепа.

— Бързо — изшептя, — взимай ги.

Тя протегна ръце. Три яйца. Загледа ги смаяна, после се учуди на себе си. Сети се за великденските яйца, които Фаберже беше изработил за майка й. Златни яйца, инкрустирани със скъпоценни камъни. Тези, които Воронин й даде, й направиха много по-голямо впечатление, отколкото всичко, което кралският бижутер бе изработил за майка й. Какво се беше случило с нея, че сега цени нещо толкова обикновено — някакви си яйца?

— Не стой така! — изсъска Воронин. — Прибери ги, скрий ги в джоба! Авдеев ще нареди да ме разстрелят, ако ни види.

Анастасия се подчини. Вдигна очи към Воронин, но слънцето грееше точно зад него и тя виждаше само очертанията на главата му.

Изрече само една дума:

— Благодаря.

Странните звуци заседнаха в гърлото й.

— Трябва да си ги поделите — напомни той ненужно и се отдалечи.

Мрачното тиктакане на часовника над камината.

Денят полека наближаваше към края си. Татяна четеше на малкия; Боткин и Олга играеха бридж с мама и татко. Анастасия се опита да се съсредоточи в книгата, която държеше, но усещаше как през прозореца нахлува горещ въздух и копнееше, непоносимо копнееше да излезе навън.

— Някой ден ще се махнем ли оттук, татко? — попита тя.

— Съюзниците ни не са далече, маленкая — каза той. Маленкая. Отдавна не я беше наричал така. — Не знаем какво ще стане с нас утре.

Това беше най-лошото — да не знаеш. Бяха напълно изолирани от външния свят, не знаеха дали войната върви добре или зле за тях. Един ден разбраха, че имало демонстрация на градския площад — дочуха изстрели, последвани от викове и писъци. Авдеев съобщи, че местните анархисти вдигнали бунт, затова трябвало да бъдат готови всеки момент да се евакуират. Но не се наложи.

— Никой ли няма да дойде да ни спаси? — обади се Олга.

Анастасия видя как доктор Боткин и баща й се спогледаха. Вероятно се разбраха без думи, защото изведнъж докторът изрече:

— Шура каза ли ви нещо, преди да слезе от влака?

Шура беше галеното име на бавачката София Карловна.

Анастасия се запита защо ли им задава такъв въпрос. Олга погледна към останалите за потвърждение, после поклати глава.

— Имаше план — продължи Боткин. — Щом освободят Шура, тя трябваше да каже на белите къде сме. Но ние сме тук вече повече от два месеца и никой не се е свързал с нас. Възможно е да са я убили.

— Или да ни е предала — вметна Александра.

Настъпи дълго мълчание.

— Тя никога не би сторила това — възрази Татяна.

Никой друг не продума.

— Не и Шура — повтори Татяна.