Колин Фалконър
Анастасия (25)

Анастасия

Аз съм бял лист хартия, недокоснат от писалка, топка глина, готова да бъде оформена от грънчаря, история, очакваща да бъде написана. Аз съм негово творение, платното, на което беше нарисувал своите спомени и надежди;, но той не изпитва никакви чувства към мен, абсолютно никакви. Аз съм история без начало. Копнея за собствен архив, копнея за любов.

Оценена съм като украшение, но не вдъхвам желание. В Шанхай беше достатъчно да си съблека дрехите. В Берлин няма какво да продам — само минало, откраднато от чужди спомени.

Питам се защо ли изобщо той се люби с мен. Понякога подмята, че било добре да имаме деца, но децата са плод на любов и страст, а в нашия съвместен живот няма нито едното, нито другото. Понякога ме отвежда в леглото и ме целува отчаяно и страстно, като актьор, представящ безумно влюбен любовник. Но в действителност той е много лош актьор.

След това се отдръпва от мен, облича копринения си халат, запалва цигара и отива в спалнята си. Аз оставам да лежа в леглото, разочарована не от него, а от живота си.

Защото знам, че би могло да бъде различно. Виждах понякога влюбените двойки в Берлин да вървят ръка за ръка по Унтер ден Линден или да се прегръщат късно вечер във входовете, или да си шепнат в кафенетата по Курфюрстендам. И макар лицата и дрехите им да са различни, разпознавам влюбените по това, че са се изключили от света. Двамата са сами, дори сред тълпите на Фридрихщрасе. И аз им завиждам.

Притежават нещо, което не може да се намери в баровете на Шанхай или по Хаусщрасе, независимо колко пари имаш в джоба. Самотата им е чужда. Не лъжат в леглото късно нощем, както правя аз, гледайки как снегът се трупа по перваза, усещайки се толкова далече от земята и всички хора на нея, както луната в нощното небе.

Бих искала един ден да бъда жената, чакаща нетърпеливо своя любим в кафенето. От този ден ще започне моята история.

От мига, когато дойдох в Берлин, започнах да научавам разни неща за себе си. Трябваше да науча собственото си минало. Ако наистина това беше моето минало.

Излязох от Шанхай като бар дама; пристигнах в Берлин като велика княгиня. Така ме представяше той навсякъде и всички ме посрещаха с благоговение или недоверие. Нямаше и не можеше да има средно положение. Навярно щяха да ме сметнат за измамница, ако не беше Андрей. Всички познаваха Андрей Банишевски; щом той мислеше, че аз съм онази Анастасия Романова, повечето бяха готови да сдържат насмешката си, особено пред мен.

Нямаше единна руска емиграция; имаше стотици, хиляди емигранти. Бяха си създали отделни котерии в зависимост от политическите си пристрастия, а те бяха повече, отколкото човек би могъл да преброи. Андрей скоро намери собствен кръг от последователи, които вярваха в реставрацията на династията Романови, вярваха и че аз съм единствената оцеляла от семейството на Николай. Според мен той се надяваше, че моето присъствие ще подкрепи каузата му. Но ако целеше това, сигурно беше разочарован от слабата подкрепа, която намери в Берлин. Още не знам дали наистина вярваше, че съм Анастасия, или ме използваше за собствени цели. Но едно ще му призная: никога не се предаваше.

Руската общност в Берлин беше общество, преобърнато наопаки. Руските велики князе караха таксита, докато техните слуги, които допреди десет години бяха хвърляли въглища в търбусите на локомотивите, сега седяха на задната седалка и спореха за някакви анархистки принципи и комунистически манифести. Графове работеха като портиери в хотели и чинно поздравяваха бившите фабрични работници, аташирани към новото болшевишко посолство в Берлин.

Например чиновникът на рецепцията в нашия хотел беше фелдмаршал от царската армия.

Берлин представляваше сборище на умопобъркани и никой не очакваше градът в скоро време да си възвърне здравия разум. Нима Анастасия Романова, велика княгиня на цяла Русия, все още означаваше толкова много в този смахнат свят?

Понякога Андрей ме водеше в ресторант „Алаверди“ на Курфюрстендам. Макар че собствениците на ресторанта бяха монархисти, имаше една маса в ъгъла, запазена специално за съветски функционери. Карл Радек, личният пратеник на Ленин, често идваше там. Някои казваха, че го правел, защото шашлиците били най-добрите в Цял Берлин. Подозирах обаче, че истинската причина е, за да бъде обслужван от бивши велики князе.

Един ден бях там заедно с Андрей и останалата тълпа. Поведе се обичайният спор — дали царят е трябвало да се държи по-твърдо с императрицата относно Распутин, дали е било разумно да остави генералите да водят войната… обикновеното предъвкване на историята.

Отегчена, погледнах към масата на болшевиките й видях един мъж да седи там с Радек — беше в униформа, много прилична на селска дреха, ужасно любима на болшевиките. Слаб, с тъмна брада и извънредно черни проницателни очи — най-живите, които някога бях виждала. Разбрах, че не мога да отместя поглед от него. Може би той усети, че го зяпам, защото се заозърта и накрая впи ужасните си очи в мен. Все едно че някой ме плисна със студена вода.

Ето, най-накрая, казах си, някакъв спомен, за миг той пробуди нещо в мен. Стори ми се, че улавям спомена, но сякаш се мъчех да хвана стълбче дим. Всичко изчезна почти мигновено.

Андрей се обърна към мен.

— Добре ли си? Много си бледа.

— Кой е този мъж там?

— Това е Радек.

— Не той, другият.

Андрей сви рамене.

— Не знам, не съм го виждал преди.

Извърна се отново към другите и заобяснява на висок глас, че ако бил имал думата, лично щял да разстреля Распутин.

На следващия ден Андрей се върна от една среща във Върховния съвет на монархистите, седна на креслото си, отвори вестника и ми подхвърли с почти небрежен тон:

— Онзи мъж, когото видя, болшевикът в ресторанта. Казва се Юровски.

Името не ми говореше абсолютно нищо.

Бяхме в Берлин може би от шест месеца, когато разбрах защо на Андрей толкова му е трудно да се люби с мен. Той рядко ме пускаше да излизам сама от къщи, но напоследък ме болеше глава и отидох да се посъветвам с лекар. Може би не ме е чул кога съм се върнала. Влязох в спалнята и го заварих седнал пред тоалетката да си слага от моето червило. Изпищях, помислих, че е някой непознат. Беше облякъл прилепнала червена рокля — онази, която ми беше купил от „Мадам Гарне“, и беше обул червени обувки с висок ток. На главата му се мъдреше разкошна шапка, килната небрежно, под нея се виждаше руса къдрава перука. Ружът на бузите подчертаваше възрастта му.

Вгледахме се смаяно един в друг.

— Андрей — едва изшептях аз.

Той остави червилото и хвърли любовен поглед към отражението си в огледалото на тоалетката.

— Какво правиш, Андрей?

— Какво ти се струва, че правя?

— Защо си облякъл дрехите ми?

— Платил съм ги — каза той, сякаш това беше обяснение само по себе си, и се изправи.

Не знам, може би беше решил да блъфира. Извиси се над мен, кацнал на високите токчета.

— Изглеждаш като някоя проститутка от Курфюрстендам.

— Ти сигурно знаеш по-добре.

— Защо обличаш моите дрехи? — повторих аз.

— Защото искам — отвърна той и ме зашлеви с опакото на дланта си.

Изглежда му хареса, защото ме удари отново. И още два пъти. За мой срам и ужас се свлякох на колене. Тогава той започна да ме рита със собствените ми червени обувки. Свих се на топка, притиснала колене до гърдите си, чух се да пищя, но той продължаваше да ме рита и след малко припаднах.

Когато се свестих, Андрей се беше преоблякъл в собствените си дрехи и изтриваше червилото от устата си с кърпичка с извезан монограм. Изглеждаше много доволен.

— Надявам се, че ще се разберем — подхвърли той.

Какво можех да кажа. Страхът, който беше обладал тялото ми още от първия му удар, ме озадачаваше. Той удряше като жена. Защо бях отстъпила? Надигнах се, не смеех да се изправя, коленете ми още трепереха.

— Коя си ти всъщност? — запита той.

— Тази, която ти ми казваш да бъда.

— Мислиш, че това е игра?

— Не знам. Ако е игра, значи не съм я спечелила.

— Да не си въобразяваш, че съм искал теб? — рече насмешливо.

Порази ме, като го чух от мъж, който изтриваше собственото ми червило от устата си.

— Не съм толкова суетна, че да го допусна.

— Смятам, че искаш парите ми и паспорт — заключи той и излезе.

Вечерните сенки пълзяха по килима, аз лежах свита на пода като куче, което си ближе раните.

Още две години живях с този студен, странен и труден мъж. Две години се правех, че съм онази Анастасия, която и да беше тя. Стоях при него, защото нямаше къде другаде да отида и нямаше коя друга да бъда.