Колин Фалконър
Анастасия (72)

Майкъл

Прозорецът ми гледаше към сивите керемиди на китайските покриви с извитите им стрехи. Сезонът на тайфуните беше започнал и барабаненето на дъжда заглушаваше тракането на китайско сметало откъм магазина отсреща на улицата. Сиви потоци вода се лееха от улуците. Чувах сирените на параходите, закотвени близо до Бунд.

Погледах за малко дъжда, после тръгнах да бродя из стаите като единствен пазител на скъпите за мен спомени. Само аз можех да кажа кои обекти са ценни, кои са за показ, кои трябва да останат да събират прах в някой тъмен килер под стълбите. Заедно с призраците обикалях и частния си музей — извивката на гърдите й, внезапната й усмивка, момента, когато се разхождахме из Хайд Парк, гледайки развеселени как патиците се клатушкат по пътечката към езерцето, нощта, когато се любихме и свършихме заедно.

Вървях сам в късната нощ из ехтящите музейни зали, взирайки се във всяко малко съкровище, пронизвайки с поглед всеки нюанс на мъката като опитен критик и изтънчен познавач на болката. Накрая стигнах до най-ценния си експонат, поставен под стъклен похлупак — погледа, който ми отправи онази вечер в нощния клуб, когато я открих за първи път. Съвършена симетрия, всички жени в една, прилепнала рокля и тайнствена усмивка с кървавочервено червило. Гледах я и се възхищавах на начина, по който влезе в живота ми, полюлявайки хълбоци, с отпуснати ръце, далечна и чувствена.

Какво беше останало от всичко това? Няколко черно-бели снимки от Пикадили Съркъс и площад „Белгрейвия“, налепени в стар албум.

Колкото до другите, така и не разбрах какво стана с Биърд. Той пострада много от срива на фондовия пазар през есента и се бил върнал в Европа. А може би в Южна Америка? Не чух нищо повече за него.

Моят старец понесе няколко сериозни удара, но още се държеше, както Джей Пи Морган и останалите. Богатството им се беше стопило наполовина само за една нощ, но щяха да задължат разкошните къщи, колите и прислугата. Старите пари винаги триумфираха над новите.

Феликс беше от онези, които нямаха късмет, от парвенютата, ударени най-силно от срива. Седмица след като заминах от Ню Йорк, чух, че си уредил близка среща с паважа. Отворил работа на пожарникарите и по-голямата част от него отишла в каналите, вместо в ковчега. Горкият.

Маки напипа няколко писма, писани от една от братовчедките на царя, и ми ги даде. Как се е докопал до тях, така и не ми стана ясно.

„О, Анастасия! Олга и Татяна бяха толкова сдържани, имаха чувство за отговорност. Високи, представителни, истински красавици, гордост за царския дом. А Мария, нежно и весело дете, винаги усмихната. Докато Анастасия си беше малко дяволче. Изобщо не приличаше на сестрите си. Винаги си е била малко пълничка, но като взе да расте, стана същинска дебелана. И такъв срам за всички ни!“

Не ми изглеждаше като моята Анастасия.

„Анастасия беше малко дяволче. Никой не успя да я научи на дисциплина. Нейната майка прекарваше цялото си време в молитви и в седене при малкия — така наричаше Алексей, — и в уединение с оня луд свещеник. Децата просто бяха оставени да правят каквото си искат. Анастасия беше същинска дивачка. Ако не станеше нейното, започваше да рита, да драска и да скубе. Капчица добрата нямаше у това момиче. Според мен светът е по-добър без нея.“

Моята Анастасия не беше дъщерята на царя, сигурен съм. Но това вече няма значение. Най-накрая се освободих от нея — която и да е тя. Свободен съм, макар че непрекъснато мисля за нея.

Всеки мечтае да срещне принцесата от приказките в живота си. Е, аз имах своята. Не знам дали е било хубаво или лошо. Вие ще кажете.