Колин Фалконър
Анастасия (38)

Майкъл

Събудих се в ярката кенсингтънска утрин. Далечното слънце прогонваше мъглата. Чух тропот на конски копита от каруцата на млекаря, дрънкането на стъклените бутилки, които оставяше пред вратата. Долових шум откъм кухнята и за момент ми се стори — кой знае защо, — че Анастасия прави закуска за нас. Откъде ли пък ми хрумна? Моята принцеса не знаеше дори как се връзва престилка.

Облякох един халат — след толкова месеца миришеше на молци — и отидох в кухнята, привлечен от миризмата на пържен бекон. Някой приготвяше една от ония английски закуски, при които всичко се мята в тигана и се пържи в мас и масло.

Беше Анджела.

Анджела — Анджи за близките — беше сестрата на Себастиян Бомон. Приятно девойче, както се изразяваха в Англия. На всяко друго място бих очаквал да я намеря, само не и в кухнята. В тигана видях бъркани яйца — вероятно първоначалният замисъл е бил яйца на очи, — бекон и пържен хляб. Тя изгледа укоризнено копринения халат и разрешената ми коса по такъв начин, сякаш бях дете, което трябва да наставляваш и да мъмриш.

— Събуди се вече, а?

— Как влезе? — запитах по-скоро учудено.

— Нали ми остави ключ — отвърна и аз си спомних, че точно преди да замина за Берлин, я бях помолил да наглежда апартамента ми.

Най-естествено беше да помоля тъкмо нея, защото беше прекарала много нощи тук и знаеше кое къде е. Спомних си какви мъгляви обещания й бях дал — че след като се върна от Германия, можем да подновим връзката си. Като повечето мъже и аз вървях към брака подобно на слепец, който се блъска в мебелите в непозната стая.

— Себ ми каза, че си идваш — каза тя.

Най-вероятно я беше помолил да разбере какво всъщност става.

Мазнината в тигана пръсна, тя изпищя и отскочи. Взех бъркалката от ръката й и се заех със закуската. Пърженият хляб вече прегаряше.

— Как беше в Берлин? — попита тя, сваляйки престилката в очакване да я целуна.

Нещо, което избягвах по обясними причини.

— Чудесно.

Анджела ме прегърна и ме близна по ухото. Помнеше, че това ми харесва. Аз се опитах да се съсредоточа върху яйцата.

— Ами целувчица? — измърка.

— Трябва да ти кажа нещо.

Много късно. Тя стоеше на вратата, облечена в една от огромните ми ризи, които беше намерила в гардероба, и така късо подстригана, че приличаше на момче. Анджела навярно се усъмни, че може да съм станал обратен. Но когато Анастасия помръдна леко, гърдите и ханшът й се очертаха под ризата и това накара изражението ни Анджела да се промени.

— Коя е тя?

— Моя приятелка от Берлин — отвърнах. — Анастасия Романова. Анна, това е Анджела Бомон.

Анджела не изчака да продължа с обясненията. Хвърли престилката на пода, мина покрай новата ми съквартирантка, взе палтото и шапката си от дивана и изхвръкна, затръшвайки вратата зад гърба си.

След миг вратата се отвори, тя хвърли вътре резервните ключове и я хлопна повторно.

— Какво става? — запита Анастасия.

— Мисли, че сме спали заедно.

— Така беше.

— Отдавна.

— Играеш си с думите.

Май й беше смешно.

Дръпнах тигана от огъня и го оставих на мивката, за да изстине.

— Коя е тя?

— Приятелка.

— Съжалявам.

Седнах и потърсих цигарите си. Пакетът беше празен. Анджела беше изпушила последната.

Анастасия огледа апартамента. Две спални, кухня и дневна, никак не приличаше на огромната вила, в която я държеше Банишевски в Берлин. Изглеждаше като изгубено момче, както седеше тук, облечена в огромната ми риза. И ужасно бледа.

По едно време чух гласа й:

— Причиних ти много неприятности.

От тези думи дъхът ми секна. Набиха ме заради нея в Шанхай, после станах съучастник в убийство в Берлин. А беше ли убийство? Не искала да убива съпруга си — поне така ми каза. Беше го ударила, за да се защити, както твърдеше, но освен нейните думи нямах никакви други доказателства. Една студена сянка лежеше помежду ни. Когато я целунах снощи, се запитах колко ли силно всъщност го е ударила.

Но засега бяхме на сигурно място. Тук германската полиция нямаше как да ни открие, а и нищо не ме свързваше с нея. Можех да се върна в Берлин, в Ройтерс. Стига да искам.

— Какво ще правим? — попита Анастасия, сякаш прочела мислите ми.

— Можеш да останеш тук засега.

— Ами приятелката ти?

— Не мисля, че има достатъчно място за трима ни.

Шегата падна в тишината като счупена чаша.

— Анджела е мой проблем, не твой — продължих след малко.

Огледах се какво да прибавя към закуската. Имаше кафе, едва ли беше прясно, но никакво мляко и никаква захар. Е, открих малко на дъното на една купичка, но не беше по-мека от вулканична скала.

— Трябваше да ме оставиш да скоча от моста — поде тя. — Сега съм не само без отечество, а и убийца на това отгоре.

— Никой няма да го потърси.

— Приятелите му ще го потърсят.

— Той нямаше приятели, около него се въртяха само използвачи.

— Не заслужаваше да умре.

— И много други хора не заслужават, но все пак умират.

Тя се разплака. Успешна тактика. Заобиколих масата и я прегърнах. Както човек би погалил наранена птица — страх ме беше, че ако я стисна по-силно, ще я счупя. Под ризата усещах тялото й. Само кожа и кости. Залюлях я нежно, започнах да й говоря, че всичко ще бъде наред, и се запитах как съм успял да се подредя така, защото нямаше никакво съмнение, че съм влюбен в нея, както не ми се беше случвало с никоя друга жена. У нея имаше всичко, което някога съм искал — красота, тайнственост, интелигентност, а най-хубавото бе, че беше невероятно далечна, изобщо не можех да стигна до нея.

 

 

Себастиян не пожела да се срещнем в редакцията. Избра един бар наблизо, на Флийт Стрийт. За да пресека улицата, с риск за живота си започнах да снова между автобуси и таксита. Един шофьор ми свирна нервно с клаксона си, докато две блестящи млади създания пищяха възторжено на задната седалка с развети шалове. Отнесох и друго сърдито подвикване от един мотоциклетист, отправил се към Ковънт Гардън, с опасно балансиращи кашони с моркови и домати, закрепени над предното колело.

Не успях да пресека, без да настъпя и една конска фъшкия.

В бара беше мрачно и горещо. Мътната жълта светлина на аплиците се отразяваше в махагоновата ламперия. Прозорците, които гледаха към улицата, имаха цвета на изсъхнал жълтък. Гъстият тютюнев дим предпазваше клиентите от хапещата английска зима.

Намерих Себастиян в ъгловото сепаре.

— Пътищата са ужасни — отбеляза той, поглеждайки към обувките ми. — Градът вече не е място за коне. Ще бъде много по-чисто, когато по улиците почнат да се движат само автомобили.

Поръчах две бири, а той се направи, че чете първата страница на „Таймс“, който лежеше отворен на масата до шапката му. Ленин беше умрял. Светът беше потънал в траур.

Поговорихме за последните новини, за времето, за движението по пътищата, докато в един момент не се възцари онова напрегнато мълчание, което се мъчехме да избегнем с празните си приказки. Без съмнение, бях го разочаровал, и то много. Най-напред професионално в Берлин, после и лично, заради Анджела.

Себастиян започна пръв.

— Та какво си направил ти със сестричката ми?

— Дълга история.

— Предупреждавах я за теб. Но тя сама си е виновна. Казах й, че не може да ти се вярва.

— Благодаря.

— Кой знае защо смяташе, че ще се омъжи за теб. Казах й да не се вманиачава, но младите момичета изобщо не слушат по-големите си братя.

— Оценявам препоръката.

— Е, бях прав, нали?

Според мен, това нямаше нищо общо. Ако не беше Анастасия, може би щях да се оставя да ме убедят да постъпя както се очаква. Но може би точно заради това бях тръгнал да търся моята принцеса. Анастасия винаги щеше да бъде там, в някое ъгълче на мисълта ми, щеше да чака да тръгна да я търся и да я намеря.

— Кое е онова момиче?

— Не е каквото си мислиш.

— Не съм Анджела, не ми пука дали си спал с нея. Просто питам.

Ставаше отегчителен. Естествено, че му пукаше, за Бога! Анджела му е сестра все пак. Всеки англичанин бди за честта си по своя сдържан и рязък маниер, също както всеки сицилианец или турчин. И отмъщението му — когато дойдеше — щеше да бъде цивилизовано. Но сега ставаше въпрос за моята работа, а не за оная ми работа.

Както и да е, дължах му обяснение.

— Помниш ли рускинята в Шанхай? Анастасия Романова?

Той ме изгледа недоверчиво.

— Същото онова момиче?

Кимнах. Той се усмихна. Или може би ме изгледа със съжаление…

— Търсил си я.

— Беше съвпадение.

— Разбира се.

Допи чашата си и отиде на бара да вземе още две. Така щеше да има малко време да смели информацията. Когато се върна, попита:

— А какво стана с руснака? Банишевски, нали така се казваше?

Сигурен съм, че знаеше отговора. Сандерсън му беше изпратил подробна телеграма за събитията. Себастиян ме загледа втренчено, сякаш ме предизвикваше да излъжа, за да я защитя.

Но аз казах само:

— Той умря.

— Умря?

— Трагично.

Не настоя повече, само попита:

— А тя защо е тук с теб?

— Няма никакви пари.

Вдигнатата му вежда беше достатъчно красноречива присъда над моето безнадеждно поведение.

— Надявам се, че си струва.

По онова време добре възпитаните англичани прибягваха до този израз, за да се осведомят дали сексът е на висота.

Той отпи от бирата, наблюдавайки ме над ръба на чашата, и ми зададе друг очевиден въпрос:

— Как я доведе в Англия?

— Успях да й намеря документи.

— Така ли? Сигурно е било скъпо. — Продължаваше да ме гледа над чашата си. — Жалко, че така избърза да напуснеш Берлин. Кореспонденциите ти бяха страшно хубави. Дори онази за австриеца — как му беше името? — Хитлер. Изрових я след мюнхенските събития.

— Няма да се върна.

— Заради едно момиче?

Стори ми се, че не повярва.

Не отговорих.

— Не знам дали тук имам някаква работа като за теб.

— Себ, аз съм добър журналист. Каквото и да…

— Ти унижи сестра ми, а сега идваш да пълзиш в краката ми и да ме молиш за друга работа. Ако не се върнеш в Берлин, кой ще те наеме?

— Каквото върша, го върша добре.

— За жени ли говорим или за кореспонденции? — май си го заслужавах. — Щом нямаш пари, не си ли мислил да се върнеш в семейното огнище и да водиш живот, с какъвто всички се надяваме да свикнем?

— Говориш за баща ми?

— Какво по-очевидно?

— По-скоро ще тръгна да прося по улиците.

— И дотам може да се стигне.

Той допи бирата и облече палтото си. Помислих, че съм чул окончателната си присъда, но Себ не бързаше да си тръгне. Може би съм му се сторил достатъчно разкаян.

— Ще видя какво мога да направя — извърна се той към мен.

— Благодаря, Себ.

— Това момиче… онова, което мислеше, че…

Кимнах.

— Още ли мислиш така?

Свих рамене.

— Сигурно си се побъркал, приятелю. Всички са мъртви. Болшевиките ги разстреляха до един. Сензация ли си тръгнал да търсиш? Това ли е тя за теб? Поредната история? Или говорим за пари и слава?

— Нищо подобно.

— Какво ще правиш с нея? Тук никой не се интересува от Романови.

— Не става дума за Романови.

Той въздъхна.

— Какво да кажа на Анджела?

— Нищо. Аз ще й обясня.

— Бъди внимателен, приятелю. Горкото момиче те обичаше.

Точно това е проблемът. Не можех да обичам жена, която ми отвръща с любов. Беше много просто.

Взех метрото до Хайгейт, а после такси, за да стигна до къщата. Доктор Бърнард Сейнт Джон Бомон живееше в Хайгейт в мрачна готическа къща с куличка с назъбени стени и прозорци със зелени стъкла. Всичко беше оградено с висока стена, която държеше надалече и обирджиите, и слънцето.

Веднага се усещаше колко е тихо. В Кенсингтън винаги беше шумно от движението по улиците и виковете на амбулантните търговци, но тук се чуваше как вятърът свисти сред голите клони на дъбовете и брястовете.

Анджела живееше с баща си. Безметежно съществуване на безгрижни хора — на нея това й харесваше. Беше потресаващо разглезена, нямаше нищо против баща й да я издържа, докато нощем се мотае из клубовете в Сохо и Мейфеър, а денем си отспива. Разхвърляше навсякъде из къщата обвивки от шоколади, които слугите трябваше да събират. От нея можеше да излезе съвършена принцеса.

Позвъних. Отвътре се чуваше дрезгавият звук на грамофона. Анджела се е събудила! Часът още не беше единадесет.

Една слугиня ме поведе към дневната. Беше тъмна, плашеща и претенциозна като цялата къща. По стените висяха картини в позлатени рамки — британски войници с червени куртки и обилна лицева растителност избиваха зулуси и сикхи, прусаци и французи. Над цялата стая господстваше огромна махагонова маса, отрупана с книги в кожени подвързии. Анджела се изтягаше на един фотьойл, до нея лежеше отворена „От тази страна на рая“ от Франсис Скот Фицджералд. „Одисей“ се търкаляше на пода, сякаш четеше и него. В онези дни през Ламанша вървеше оживена контрабанда на Джеймс Джойс и Д. Х. Лоурънс. Порнография за заможните и начетените.

Анджела спусна крака, който беше преметнала над другия, и нареди на прислужницата да донесе кана с чай. В камината горяха въглища. Аз застанах пред огъня да си стопля ръцете.

— Дължа ти обяснение — бяха първите ми думи.

Но обяснението беше закъсняло. Това беше една съвсем друга Анджела, неприличаща на онази, която бях изненадал в кухнята си. Тази беше надменна, дистанцирана и изпълнена с горчивина.

— Не ми дължиш нищо.

— Анджи, ти беше последният човек, който съм очаквал…

— Съвсем очевидно беше.

— Не съм спал с нея. Просто я подслоних. Тя няма къде да отиде.

— И искаш да ти повярвам, че само си поделяте храната и квартирата? — Сложи цигара в едно цигаре от слонова кост и я запали. — Не е характерно за теб. Винаги съм смятала, че си много гостоприемен. Прекалено гостоприемен. И коя е тази Анастасия Романова, скъпи?

— Руска бежанка.

— Сега пък прибираш безпризорни. Предполагам, че не ти се налага особено да се стараеш, ако жертвата се окаже благодарна.

— Изобщо не е така.

— Тогава ми кажи как е всъщност. Нямам търпение да го чуя.

Скръсти ръце и ми хвърли унищожителен поглед.

— Не съм имал намерение да те нараня — изрекох примирително.

Прозвуча ми невероятно жалко.

— Сигурна съм, че не си имал такова намерение. Искал си да се любиш с друга жена и да ти се размине. Мога да го разбера.

— Не е така.

— Кога се запозна с нея?

— Преди няколко години, когато бях в Шанхай.

— Колко екзотично. Далече сте стигнали двамата. Сигурно сте омачкали доста чаршафи оттогава.

Анджела имаше способността да проявява невероятна грубост. Вулгарността и сочният акцент от графствата край Лондон представляваха убийствена комбинация.

— Изглежда като пуберче от мъжки пансион. Да не сменяш резбата?

Не отговорих нищо. Не можех да й обясня по какъв начин съм я измъкнал от Берлин, но Анджела имаше удивителната способност да забива ножа до кокала.

— Тайнствена работа. Да не е убила някого?

Нещо в лицето ми явно ме беше издало. Но каквото и да беше видяла, то й направи силно впечатление. За миг ми се стори, че се предава.

— Е, не мога да се състезавам с нея.

— Никой не го иска.

Прислужницата се върна с чая. Сребърен сервиз. Понечи да го налее в чашите, но Анджела й нареди да излезе и сама се зае със сервирането. Малко ръчен труд. Смел опит за разчупване на класовите бариери.

— И колко време ще остане? — запита, подавайки ми чашката с тъмнокафяв цейлонски чай.

— Не знам.

Тя взе чашата си, но ръката й трепна. Остави я, за да не се издаде.

— Себастиян ти е ужасно обиден.

Каква ли беше истинската причина да дойда тук? Да изгладя нещата между мен и Анджела, защото наистина съжалявам, че съм наранил чувствата й, или просто защото се тревожа дали ще си намеря нова работа?

— Ти я обичаш, Майкъл. Нали?

— Не знам какво изпитвам.

— Чета го по лицето ти. Очевидно е.

— Не съм спал с нея — избъбрих и се почувствах ужасно унизен, защото си беше чистата истина.

Точно това наистина разгневи Анджела — а не фактът, че я бях предал по друг, по-елементарен начин.

— И какво е моето положение в момента? — сопна се тя. — Сега вече никой няма да се ожени за мен.

— Хайде де, недей така.

— Искам да кажа, че те обичах — изрече тя с неочаквано нежен глас. — Къде ще намеря друг мъж, с когото да си пасваме?

Беше болезнено да я чуя да казва нещо такова. Стига да беше истина.

— Не знаех, че се чувстваш така — измърморих виновно.

— Щеше ли да има някакво значение?

— Знаеш, че много те ценя, Анджи.

Тя затвори очи.

— Но не е същото, нали?

— Не е, струва ми се.

— О, Майкъл, ти си толкова мил човек. Но тя ще ти разбие сърцето, нали знаеш. А аз ще гледам отстрани и ще ръкопляскам.

Кимнах. Знаех, че е права.

— Себ ми каза всичко за нея. Защо, за Бога, си се влюбил в такава жена? Какво може да иска от теб една аристократка?

— Благодаря.

— Ти наистина си се побъркал по нея, нали? Горкичкият ми.

— Няма защо да ме съжаляваш.

— О, не се притеснявай, не те съжалявам.

Беше истина, разбира се. Знаех, че сърцето ми щеше да бъде разбито. Тя беше жена, а жените винаги са прави за тези неща.

След Берлин, където цената на един хляб беше стигнала два милиарда марки, Лондон ми се видя като рай. Но и Англия беше изпаднала в дълбока криза. Младото поколение се беше опълчило против викторианското минало, Голямата война беше разклатила икономическите устои на страната. Бяха минали повече от пет години, а мъже в униформи със защитен цвят още просеха по улиците, накачили военните медали по гърдите си, с обърната на паважа фуражка, с един празен ръкав или крачол, а пред тях табелка, надписана с тебешир: „Пострадал в Голямата война, с жена и пет деца“.

Сред младите се наблюдаваше интересно явление — появата на цяло ново поколение жени, отхвърлили ценностите на родителите си и търсещи единствено забавлението. Много от тях произхождаха от висшите класи и даже си имаха обозначение — „девойчетата“. Пушеха много, пиеха много — фиркаха здравата — танцуваха до зори с хилави младежи в клубове като „Силвър Слипър“ и „Ректърс“. Човек ги виждаше да пищят, развели тънки кашмирени шалове по седалките на спортни коли или в кошовете — „кошчета за девойчета“ — на мотоциклети „Триумф“ и „Харли Дейвидсън“.

Бързо променящата се мода отразяваше нагласите им. Модерните момичета се подстригваха късо на бубикопф или завиваха кичурите на ситни къдрички. Бях видял една карикатура в „Пънч“: „Пусни си коса, човече, заприличал си на момиче.“ Камбаноподобните шапки бяха се превърнали едва ли не в униформа, момичетата отмъкваха от гардеробите на братята си вратовръзки, шалове и дори пижами. Изобретяването на изкуствената коприна беше дало възможност на всяко работещо момиче да се сдобие с чорапи в телесен цвят.

Гаджетата им носеха торбести панталони, които се влачеха в калта, и дълги развлечени пуловери. Обличаха се като популярните младежи от висшите слоеве, зализваха си косите назад, с път по средата, мъчеха се да си пускат тънки, четковидни мустаци като Роналд Колман. Всички пушеха — това се смяташе за шик, аксесоар към забавните разговори. Но беше проява на лош вкус цигарите да се държат в кутиите им. Подреждаха ги в сребърни табакери — от едната страна ориенталски тютюн, от другата — серт.

Говореше се само за акции, пари и най-новите видове коктейли. Мюзикхоловете с дългогодишна слава бяха изместени от клубовете, където се свиреше новият диксиленд джаз, и от кината, прожектиращи филми с Чарли Чаплин, Бъстър Кийтън и Рудолфо Валентино. На мода бяха дъвката, саксофоните и грамофонните плочи.

Бях на двадесет и шест и тези хора ме караха да се чувствам стар.

Но по онова време американците бяха нещо невероятно модерно за Лондон и всички ме канеха на събиранията си. Всеки, който се запознаеше с мен, искаше да знае каква е най-новата мода в Ню Йорк и бяха много разочаровани, когато им кажех, че не съм бил там цели четири години.

Не за всички обаче животът представляваше безкрайно забавление. Безработните бяха станали вече два милиона и половина, боси деца бродеха по улиците на Ийст Енд, където бронхитите, шарката и детският паралич вземаха висок данък сред подрастващите.

Британия с нейната вродена класова система и неповторима бедност беше огледално отражение на Русия от 1917 година. Беше нация, узряла за революция, и управляващите класи го съзнаваха. Заможните си шепнеха със страх за болшевиките, в клубовете, кръчмите и чайните всички единодушно твърдяха, че комунистите имат пръст в последната вълна от стачки. Социалната справедливост започна някак неразделно да се свързва с анархията, за всяко зло в държавата хвърляха обвинения върху червените.

Но Русия си оставаше странно модерна. Повяхналата й слава и радикалните й политици излъчваха известно очарование, поне за средната класа. Понякога се питах каква полза би извлякла от това Анастасия. Но тя не можеше да си спомни нищо, така че имаше ли смисъл да я питам?

По алеите на Хайд Парк препускаха ездачки, кацнали на дамски седла, с воалетки на шапките, с придружители в костюми от туид и кавалерийски шпори. Дъбовете сивееха, прилични на скелети, по тревата се виждаха петна недостопен сняг и лед. Но денят беше ясен, макар че жълтото слънце не излъчваше топлина. Седнали на горната платформа на автобуса, ние виждахме целия парк чак до Кенсингтънския дворец.

Сочех различни неща на Анастасия, харесваше ми да се правя на гид. Покрихме коленете си със завивката, за да се предпазим от студа, и аз хванах ръката й. В условията на нашите отношения това беше безнадеждно романтичен жест.

Познавах тялото й толкова интимно, колкото един мъж би могъл, но когато усетих пръстите й леко да стискат моите в отговор, това ме развълнува силно, сякаш бе обхванала лицето ми в длани и ме бе целунала страстно по устните. Стори ми се, че това е първият й сърдечен жест към мен.

И ето че пак се почувствах като момче. Отдавна бях отхвърлил задушаващите пелени на невинността си, но в този момент след всичките барове и танцови локали в Берлин и Шанхай допирът на ръката й ми изглеждаше най-еротичното от всички мои преживявания.

По-късно през деня отидохме да храним патиците в Сейнт Джеймс Парк. Усмихвах се на другите двойки — пекари, ухажващи камериерки в студената ярка сутрин. Не бяхме по-различни от тях. След това я заведох в „Лайънс Корнър“. Спомням си какво ми мина през ума: „Пия чай с великата княгиня на цяла Русия.“

Когато се върнахме в кенсингтънския ми апартамент, газовите фенери по улиците вече бяха запалени. Студът хапеше безмилостно. По онова време не беше прието чувствата да се показват публично, но на улицата нямаше жива душа и аз я прегърнах през раменете.

Докато се качвахме по стълбите, чух да се отваря вратата на апартамента на долния етаж. Съседката ми се казваше госпожа Стантън и през осемнадесетте месеца, докато живеех тук, си бяхме разменили едва няколко думи — „добър ден“ и „довиждане“, — както повечето англичани.

Но този следобед тя ни изгледа от площадката си, хвърли отровен поглед към Анастасия, изсъска: „Уличница“ и затвори вратата.

Магията изчезна.

Какво би направил един добър англичанин? Най-вероятно — чаша чай. Но когато влязохме в апартамента, аз отидох до прозореца и запалих цигара. Имам този лош навик, пуша винаги, когато съм нервен или разстроен. Анастасия се зае да разпалва огъня в камината.

— Не знам дали трябва да се притеснявам — обади се тя. — Но жената е права, нали? Това представлявам. От Шанхай насам ме издържат мъже.

— Но все пак не ми се струва справедливо.

— Сигурно съм най-скъпата уличница, когато някога си имал.

— Не говори така за себе си.

Тя се изправи и се приближи към мен. Още беше с палтото, пъхнала юмруци дълбоко в джобовете.

— Можеш да спиш с мен, ако поискаш. Нямам нищо против.

— Един вид да си плащаш, така ли?

Беше нарочно жестоко. Казах го, защото исках тя да има нещо против да спя с нея. Много силно да се възпротиви.

— Щом така виждаш нещата.

— И пак ли трябва да си проверявам портфейла на другата сутрин?

За миг в очите й блеснаха сълзи, но тя се съвзе.

— Е, като знаеш какви момичета довеждаш от пътуванията си, предполагам, че никога не трябва да се отпускаш.

Раменете й потрепериха. На огъня щеше да му трябва доста време, за да затопли апартамента. Помислих си какво ли би било да се топлим един друг с телата си. Но това нямаше да се случи, госпожа Стантън се беше погрижила да стане така и щеше да бъде ужасно доволна, ако разбереше. Още две души, спасени от греха на любовта.

— Не разбирам какво искаш — каза тя.

Анастасия не знаеше, а аз нямаше да й кажа. Това щеше да развали всичко. Ако знаеше, сигурно щеше да го изиграе.

— Веднъж плати, за да спиш с мен. Сега можеш да ме имаш безплатно всеки път, когато поискаш, а се държиш като монах.

Посегнах да я погаля по бузата, но тя се дръпна.

— Не искаш да те докосват, но ще ми позволиш да спя с теб.

— Ти това искаш, нали?

— Не, принцесо, не искам това.

Загледахме се един друг, невероятно объркани. Накрая тя се прибра в спалнята. Остави вратата открехната, но тази нощ аз отново спах на дивана.