Колин Фалконър
Анастасия (52)

Анастасия

Събуди ме будилникът — един от новите, масово произвеждани часовници, който можеш да си купиш от всеки универсален магазин във всеки град в Съединените щати. Тогава беше модно човек да използва такива приспособления, вместо да го будят прислужници. Дори циферблатът му беше светещ — за да виждаш колко е часът и посред нощ. След войната светът изглеждаше много по-различно.

Прислужницата ми беше приготвила ваната. След банята се облякох и отидох в трапезарията, където вече поднасяха закуската. Заварих госпожа Рифкин да пие сутрешното си кафе. Софи — сестрата на Феликс — още не беше станала. Изглежда, щяхме да й видим очите чак след обяд.

Феликс беше вече в кантората си. Всеки ден излизаше точно след разсъмване и се връщаше около седем-осем часа вечерта. Сега живеехме в апартамент на Пето авеню, един от най-модните адреси в Ню Йорк — единадесет стаи, обзаведени в най-новия стил ар деко. Освен че издържаше нас тримата, Феликс плащаше на трима прислужници, които живееха в апартамента, както и на шивачка, перачка и шофьор за колата — черна „Испано Суиса“. Беше сдържал обещанието си да ми осигури живот, на какъвто бях свикнала. Чий живот, понякога се питах. Но чийто и да беше, несъмнено не изпитвах никакви затруднения.

Измърморих едно „добро утро“ към госпожа Рифкин и седнах на масата. Една от прислужниците ми наля кафе. Дори тук, в нашето убежище, се чуваше шумът от движението по Пето авеню, нахлуващ през отворените прозорци на терасата.

Взех „Ню Йорк Таймс“ и заобръщах страниците, търсейки нещо интересно. Недостиг на храни в Русия. Беше петата година от новата икономическа политика на Сталин, но производството на храни трябваше да догони равнището отпреди войната — от времето, когато царят още беше на трона. Толкова по въпроса за изхранването на масите. Много лесно беше да обвиняват Николай за всичко лошо в Русия. Бяха: постигнали каквото искат — революция и кръвопролития, — но бедните все още нямаха какво да ядат.

Растящите цени на акциите окупираха цялата първа страница. Почти нямаше човек в Ню Йорк, който да не играе на борсата, и „Таймс“ пишеше всеки ден по нещо за тази нова мания. Една почтена майка на семейство от Парк Авеню се оплакваше, че готвачката я напуснала, защото не се съгласила да й инсталира личен автоматичен телеграф в кухнята; една заможна вдовица от Куинс се жалваше, че шофьорът й идва на работа едва след като затворят борсата. Дори шивачката на семейство Рифкин една сутрин учуди Феликс, като го запита дали смята, че последното сътресение на борсата е краят на раздутите цени на акциите или просто техническа пренастройка. Работа на прислугата ли беше да разбира от такива неща…

Същинска лудост, обхванала целия град, цялата страна. Кината и театрите искаха да инсталират във фоайетата си автоматични телеграфни апарати за посетителите.

Феликс, разбира се, беше един от големите играчи. Собствената му търговска къща не можеше да се сравнява с мощните компании като тази на Джей Пи Морган, но беше пуснал на пазара около пет милиона долара и успехът му беше показателен за растящата борсова търговия на Уолстрийт.

Обърнах страницата — Англия има ново лейбъристко правителство начело с Рамзи Макдоналд, Лев Троцки ги помолил да му дадат убежище. В Париж Америка, Великобритания и Франция бяха ратифицирали плана „Юнг“, който щеше да позволи на германците да изплащат военните си репарации чак до 1988 година. Това ми припомни времето, когато живях в Берлин като графиня Банишевска — как хората мряха от студ по градинките и пиеха кафе от печена ряпа. Можеха да бъдат сигурни, че ще го правят още цели шестдесет години.

Една обява привлече вниманието ми. Познато лице, един от приятелите на Феликс, италиански граф, възхваляваше току-що емитирани нови акции, обяснявайки, че дават сигурност на именията му край Милано. На другата страница една френска аристократка заявяваше, че ще поднася само еди-коя си марка джинджифилова бира на своите приятели брокери. Джинджифилова бира! Никой от познатите ми брокери нямаше да се побърка дотолкова, че да предлага безалкохолни напитки на гостите си. Забраната важеше само за бедните.

Пари. Всичко се въртеше около парите. Запитах се какво ли би станало, ако някога изляза пред съда и докажа на всички, че съм великата княгиня на цяла Русия. Щяха ли да ме залеят с предложения да рекламирам сапуни и цигари?

— Какво ще правиш днес? — запита госпожа Рифкин.

— Имам среща на кафе със семейство Метревели в единадесет.

— Може да дойда с теб.

За миг очите ни се срещнаха. Предстоеше още един дълъг, изтощителен ден. Нямахме какво да правим. Най-важното решение беше кои обувки с коя рокля да съчетаем. След срещата с Метревели щяхме да обядваме в „Уолдорф Астория“ или „Риц“, в три часа щяхме да посетим една частна изложба, за четири беше определена срещата с настоятелството на приюта „Света Екатерина“ и с това приключваше поредният ни ден на трескава дейност. След това се връщахме у дома за коктейла, на който бяхме поканили неколцина души, и за вечерята с един съпруг, син и брат, който почти винаги биваше изтощен и не мислеше за друго, освен за работата си.

Моят живот на принцеса.

Завиждах на Феликс, той имаше къде да ходи и ако не отидеше, отсъствието му щеше да се забележи. Докато аз бях тук, хваната в капан в моя замък стил ар деко, влачейки скуката на съществуванието си през поредица от безкрайни бляскави дни.

Представи си любовно гнездо,

дето розите нощем ухаят…

Откъм гостната долиташе стържещият звук от грамофона на Софи. Младата ни принцеса се изтягаше в един шезлонг със студен компрес на челото, възстановявайки се от поредния нощен рейд из баровете с контрабанден алкохол. Горката Софи с пребледнялата физиономия страдаше толкова храбро.

В стаята влетя Рейчъл, следвана от бавачката си Маги. Рейчъл пищеше, защото главата на куклата й се отчупила. Беше от ония нови модни играчки, които можеха да казват „мама“, когато дръпнеш един конец, прикрепен на гърба им. Имаше пластмасово лице, не порцеланово, и продавачът в „Мейси“ беше казал, че е нечуплива, но попадне ли в ръцете на малко дете, нищо не остава нечупливо.

— Рейчъл, скъпа, не плачи, ти си добро момиче — изстена Софи. — Леля Софи много я боли главата.

Вдигнах Рейчъл и кимнах на Маги, която взе да се извинява, че ме безпокои. Отнесох моето ангелче в кухнята и изпратих Маги да потърси лепило, да видим дали не можем сами да поправим играчката.

След като успокоих Рейчъл, се залових с куклата. Най-накрая да свърша нещо полезно. Докато работех, мислех за онова, което в семейство Рифкин се споменаваше като делото. Странно, но не можех да си спомня точно кога започна всичко и вече се питах дали има някакво значение. Ако някой съдия постановеше, че аз съм Анастасия, това наистина, ли щеше да ме задоволи? Анастасия щеше ли да промени начина, по който се чувствах?

Наистина не бях сигурна, че знам отговора на този въпрос.

Императрицата майка беше починала миналата година и сега дъщерите й живееха в Уиндзор под закрилата на крал Джордж. Семейство Романови прекарваха заточението си по маниера на дългогодишните съпрузи — едни в Берлин, други във Франция, трети в Ню Йорк, все по-побелели и все позабравящи за Николай и Санкт Петербург. В Русия Сталин не показваше никакви признаци, че ще изпусне властта, въпреки повсеместния глад и изолацията, на която останалият свят подлагаше страната му.

Анастасия, изглежда, вече не означаваше нищо за никого.

Феликс обаче все още искаше да я открие. Беше наел един адвокат, някой си Мартин Лактър, за да подаде иск в германския съд, с цел да установи самоличността ми и да проправи пътя на претенциите на династията Романови. Пътят щеше да бъде дълъг и труден, защото аз не бях единствената. Жената, която Феликс наричаше „полската селянка“ — Анна Андерсен, — живееше сега в Лонг Айлънд и също си беше наела адвокат.

Феликс ме изпрати при един свой приятел психиатър и аз прекарах много следобеди на една кушетка в Горен Ийст Сайд. Той ми каза, че съм потиснала спомените си, защото са били твърде болезнени. За да му се харесам, взех да му разказвам фантазии, вдъхновени от чужди спомени, сценарии, съставени въз основа на снимки и случки, чути от хора, които бях срещнала в Берлин.

Психиатърът уведоми Феликс, че постигаме реален напредък, и сред руската колония се пръсна слух, че докторът щял да свидетелства в съда, че аз наистина Съм Анастасия Романова.

Единственият човек, който не беше убеден в това, бях аз.

Феликс ме заведе при друг свой приятел психиатър, който правеше експерименти с хипноза. Той ме въведе в състояние на транс, за да се зарови в онова, което нарече мой „подсъзнателен ум“, и да извади спомените, заключени там. И твърдеше, че бил постигнал напредък, но беше шарлатанин. Само аз го знаех. На тези доктори Анастасия им трябваше повече, отколкото на мен.

По молба на Лактър Феликс ме вкара в болницата „Синай“ за пълно физическо изследване. Резултатите бяха насърчителни. Винаги се бях притеснявала от краката си. Палецът на десния ми крак беше изкривен в ставата и се образуваше много грозно кокалче. Лекарите имаха клинично име за това — халукс валгус, и явно то беше една от физическите особености на дъщерите на царя, както някога ми беше казал Андрей.

Откриха малък бял белег на плешката ми от изгорена с ток брадавица, точно на мястото, където се знаеше, че Анастасия е имала подобен рожден белег. И нещо още по-значимо, както твърдяха Феликс и Лактър — лекарите откриха резка, дълга два сантиметра, зад дясното ми ухо, което според единодушното им мнение можеше да бъде причинено от прехвърчал куршум. Триъгълният белег на дясното ми стъпало съвпадаше напълно с напречното сечение на руски щик.

Направиха ми рентгенови снимки на главата, които разкриха, че съм претърпяла тежка фрактура в дясната слепоочна зона на черепа. Лекарите казаха на Феликс, че подобни рани могат да дадат като резултат онова, което те наричаха травматична психогенна амнезия. Това означаваше, че би могло да има реална физическа причина за загубата на паметта ми, наред с емоционалната. Увреждането на кората в областта на дясното слепоочие, както казаха, би могло да доведе до голяма загуба на паметта.

Съпругът ми и неговият адвокат изпаднаха в екстаз от тези разкрития. Но аз, странно защо, бях престанала да се интересувам от това. Знаех само едно — че ми е омръзнало да съм госпожа Феликс Рифкин. Сега бях принцеса във всичко, освен по име, и пътят пред мен изглеждаше монотонен, криволичещ и изпълнен с лукс. Но и по-скучен, и по-лишен от любов, отколкото бих искала да си призная.