Колин Фалконър
Анастасия (24)

Анастасия

Събудих се изведнъж. Майкъл беше в стаята и отваряше капаците на прозорците. Отвори прозореца и в стаята нахлу шумът от улицата, виковете на кулитата, дрънченето на трамваите по Нанкин Роуд. Той започна да хвърля разни дрехи в един олющен кафяв куфар.

— Какво правиш?

— Изнасяш се — отвърна той.

— Защо?

— А според теб защо?

Не знаех, но нямах право да възразя. Той се беше държал добре с мен, хранеше ме, даваше ми подслон, купуваше ми дрехи и не искаше нищо в замяна. Явно се беше уморил от мен и искаше да се махна от живота му.

Бях като лист, подмятан от вятъра, временно паднал на земята, но когато вятърът смени посоката си, трябваше да поема заедно с него. Не ми пукаше.

Станах, свалих нощницата и потърсих какво да облека. Майкъл гледаше голото ми тяло и разбрах, че ме иска; неговото желание беше последното ми отмъщение заради това, че ме изхвърля. Сега, когато трябваше да си тръгна, осъзнах, че искам да остана, искам да живея в тази стая завинаги, без да се налага да се връщам обратно в света.

Той ми подхвърли някакви дрехи.

— Обличай се.

— Нямам къде да ида, Майкъл.

— Твоят приятел Банишевски ще се погрижи за теб.

— Граф Андрей Сергеевич ли?

— Това изненадва ли те?

— Искаш да отида при него?

— Разбира се, че искам — каза той и щракна ключалките на куфара.

Все едно се затвори врата. Изведнъж разбрах, че той ще ми липсва.

— Бъди готова след десет минути — чух гласа му. — Банишевски ще дойде да те вземе. Аз отивам на работа.

Това беше раздялата ни.

Преместването при Андрей не ми се стори толкова странно, колкото си въобразявах. Имах чувството, че се връщам у дома.

Той имаше къща на улица „Кардинал Мерсие“ — виличка в стил Тюдор, както сам каза. На прозорците — изящни решетки, по леглата — чаршафи от ирландски лен с извезани монограми, банята беше застлана с плочки в черно и бяло. Всяка сутрин един слуга донасяше новия брой на местния руски вестник, прясно изгладен с ютия.

Нямаше нужда да ме учи как да използвам приборите на масата — не знаех откъде са ми известни тези неща, също както не знаех къде съм учила английски и френски — и Андрей изпадна във възторг, когато разбра, че мога да свиря Моцарт и Шопен на белия роял в салона.

Още същия следобед ме заведе в „Мадам Гарне“ — най-скъпия магазин за дрехи в Шанхай, за да ми накупи въздушно леки, тънки рокли от френска коприна, ръчно бродирано бельо. Хареса ми как продавачите подтичват насам-натам, защото съм с Андрей. И открих, също както с приборите и пианото, че много лесно ми се удава да бъда деспотична.

Знаех, че ме наблюдава, че следи всеки мой жест и всяка дума като детектив, който подозира нещо, чакайки аз да се издам по някакъв начин. Бях нервна, разбира се, но само защото не знаех какво иска от мен и нямах представа как да се държа.

Предположих, че ще иска да спя с него, но когато се върнахме вечерта в дома му, едно момче ме заведе до спалнята ми в другия край на къщата. През цялото време дотогава бях спала с мъже за по няколко долара, но сега имах чисто нов живот и бях свободна.

Защото Андрей смяташе, че съм някаква важна личност. Само да ми беше казал за коя ме мисли.

Албумите със снимки бяха подвързани с мека зелена кожа и миришеха на прах. Черно-бели фотографии, умело налепени, парад на един отминал живот. Той ги остави пред мен й зачака… какво ли? Вероятно знак, че съм познала нещо, разсеяно подбрана снимка може би, нерешителен спомен, изплувал на повърхността.

Познах някои от хората на снимките, но картички с образа на царя и семейството му се продаваха във всяко руско кафене и ресторант във Френския квартал, това се беше превърнало в истинска индустрия. За емигрантите в Шанхай те бяха станали нещо като икони.

Той мълчеше, само обръщаше страниците, чакайки аз да кажа или да направя нещо. Усещах как ставам все по-нервна. Исках да му доставя удоволствие. Ако сега ме изхвърли, къде ще отида?

Опитах се да се съсредоточа.

Него го имаше на много от снимките. Коментираше, сякаш между другото: ето тук съм с царя на стълбите на Кремъл; тук вървя зад царя и семейството му в Петерхоф, ето, виж дъщерите на царя, с бели рокли и черни чорапи; ето тук придружавам великите княгини и танцуваме с тях на царската яхта „Щандарт“ на именния ден на царицата майка през 1912; ето тук през войната обядваме с царя и други офицери в щаба на руската армия.

Почтително посочваше с пръст всяка снимка, докато разказваше, сякаш очертаваше контурите на познато лице, докосваше грубата вълна на нечия униформа, топлотата на нечия ръка. Лицето му бе загубило обичайната си студенина и когато вдигна очи към мен, разбрах, че търси да види същата носталгия и на моето лице. Но аз не чувствах нищо и знаех, че съм го разочаровала.

Продължи да обръща страниците, рецитирайки до безкрай имената на велики князе и княгини, на графове и графини. Познаваше ги всички, без никакво съмнение, разказваше за роднинските им връзки с царя и помежду им. И докато през прозореца нахлуваха подвикванията на кулитата и бученето на корабите, плаващи по реката, той извикваше един забравен свят, изваждайки го от сенките, и аз усетих как започвам да го съжалявам.

След като свърши с първия албум, взе втори. Държеше ги обвити в мека хартия и затворени в кутии. Когато приключихме, се свечеряваше. Аплиците по стените хвърляха бледа жълта светлина върху масата.

Запитах го:

— Коя от тези жени според вас съм аз?

— Не си ли спомняте нищо?

Поклатих глава.

— Може би сте ме объркали с някоя.

— Може би.

Той се наведе толкова близко, че можех да усетя в дъха му мириса на силни руски цигари.

— Трябва да сте вие.

Косъмчетата по тила ми настръхнаха. Исках да извикам с все сила: „Коя съм аз?“

— Изглежда, сте забравили всичко, с изключение на името си — каза той.

Вгледах се в последната страница на албума. Беше пощенска картичка, купена от някоя книжарница тук, в Шанхай — снимка, направена през 1916, на която бяха дъщерите на последния цар от династия Романови: Олга, Татяна, Мария и Анастасия.

Не бях нито шокирана, нито изненадана, нито поразена. Усещането беше твърде странно, за да го приема сериозно.

— Невъзможно — изрекох.

— Ще ви превърна в нея, независимо дали сте, или не сте тя.

Затвори шумно албума, изправи се и отиде да си легне, а аз останах да седя в тъмното и да се питам какво искаше да каже.

Когато слязох долу на следващата сутрин, той стоеше пред френския прозорец, гледайки как мусонът превръща грижливо окосената поляна в развълнувано езеро. Ръцете му бяха скръстени зад гърба, сякаш правеше проверка на батальон войници.

— Искате ли да ви изведа от Шанхай? — обърна се той към мен.

— Не знам какво искам, освен едно — да разбера коя съм.

Чух се да изричам тези думи и ми прозвуча странно, като фраза на чужд език, която се опитвам да кажа за пръв път. Досега миналото ми не ме беше интересувало особено много.

Той седна. Сякаш се готвеше да поучава някое дете.

— Налага се да отида в Берлин.

— В Берлин ли?

— Там трябва да се учреди временно правителство в изгнание. Естествено, искам да бъда част от него. Не мога да живея вечно тук.

Берлин. Отново като лист, подгонен от вятъра.

— Искам да дойдете с мен.

— Аз не съм великата княгиня Анастасия — отвърнах.

— Вие не знаете коя сте. Откъде знаете коя не сте? — Албумите със снимки още лежаха отворени на масата. Той взе единия и намери пощенската картичка с четирите царски дъщери. — И аз не съм абсолютно сигурен… има огромна прилика, но… видях за последно великите княгини една година преди революцията. Оттогава минаха пет години, възможно е паметта да ми изневерява…

— Мислите, че аз съм това дебеличко момиченце в…

— Това дебеличко момиченце сигурно доста е отслабнало, докато е скитало гладно по улиците в Сибир и Харбин.

— Не виждам прилика.

— Не сте я познавали, както аз.

Опитах се да разбера какво чувствам, но се усещах вцепенена, замръзнала. Сега толкова отчаяно исках да разбера коя съм. Никога не си бях представяла, че това може да бъде толкова тежка, ужасна отговорност. Не му вярвах — човек винаги вижда това, което иска да види. Спомних си какво ми беше казал снощи: ще ви направя тази жена, независимо дали сте, или не сте тя.

— Ако съм била аз, щях да го знам. Щях да си спомням нещо.

— Наистина ли?

Не можех да му отговоря. Беше прав: наистина ли щях да си спомням?

— Трябва да ви взема със себе си в Берлин. Ако съм прав, това ще предизвика истинска сензация.

— А ако не сте?

Той сви рамене.

— Можете да се върнете и да живеете с вашия американски журналист. Това ли искате?

Какво искам ли? Да не се връщам обратно в нощните клубове. Да не съм принудена да танцувам с мъже за чаша студен чай, нито да спя с мъже за пари. Само трябваше да се преструвам, че съм някоя си, а аз го умея много добре. Мога дори да се правя, че ми харесва да се любя с някой мъж, ако той ми плати достатъчно. А щом мога да правя това, значи мога да се преструвам на велика княгиня, ако това е желанието на Андрей.

— Ще ви осигуря паспорт, имам приятели в германското посолство. Но най-напред трябва да сключим брак.

Да сключим брак. Думите бяха изречени с неудоволствие.

— Брак ли?

— Разбира се. Вие какво мислехте?

 

 

Оженихме се в германското посолство. Мъж в тъмен всекидневен костюм прочете церемониалното слово от някакво картонче. Отне ни точно три минути.

Андрей не покани никого. Каза, че не иска приятелите му да ни виждат тук в Шанхай. Подчерта, че това било важно за нашите планове в Берлин, сякаш можех по някакъв начин да се меся в тях.

Вечеряхме в „Астор“ и се върнахме на улица „Кардинал Мерсие“ за сватбената нощ. Беше бездушно съвкупление — бързо и безрадостно като всеки път, когато го правех за пари; след това Андрей облече халата си и се върна в собствената си спалня, без да изрече нито дума.

Изпратих един от неговите слуги в апартамента на Майкъл да му каже, че заминавам. Не получих отговор. След два дни отплавахме от Шанхай с парахода „Кашмир“. Преди да се качим на борда, постоях на кея, взирайки се в сивите бойни кораби, закотвени в реката, в търговските корабчета, запътили се към открито море, бълващи струи черен дим. Чаках го да дойде. До последния момент, когато се качихме на сампана, който щеше да ни откара до „Кашмир“, очаквах да го видя да ми маха от кея.

След два часа, докато слънцето залязваше като мръсна оранжева топка над бордеите на Пудонг, „Кашмир“ отплава по река Хуанпу към морето.

Майкъл не дойде.