Колин Фалконър
Анастасия (56)

Анастасия

Софи се измъкна от леглото точно преди обяд и сега появи в трапезарията с бледосин копринен пеньоар с китайски дракон, избродиран на гърба. Носеше се като призрак, димейки с цигарата, пъхната в дългото цигаре от слонова кост. Под очите имаше тъмни кръгове. Сякаш беше започнала да се разпада, отчаяно увила се в изпокъсан боен флаг.

— Къде беше снощи? В „Морганс“? В „Котън Клъб“?

Чух злоба и завист да съскат в гласа ми. Мразех я, че се забавлява толкова хубаво, докато аз се правя на примерна съпруга.

Тя духна дълга струя дим.

— Господ знае къде съм била. Всичко ми се губи, скъпа.

— Феликс знае ли?

— Само ако ти си му казала.

Защо толкова мразех Софи? Защото тя се забавляваше; защото нямаше петгодишна дъщеря; защото не беше омъжена за Феликс.

— Знаеш ли кого видях? — подхвърли тя, докато си сипваше сухо мартини.

В дванадесет часа на обяд, за Бога!

— Кого?

Пак някоя клюка за склонния към кръвосмешения малък наш приятелски кръг.

— Майкъл Шеридан.

Светотатство беше да чуя Софи да изрича името му. Знаех, че на Майкъл никога няма да му липсва женска компания, но като си го представих с нея, не можах да го понеса. Неразумно може би, но точно така се почувствах.

Исках да й издера очите. Но се направих, че си чета списанието.

— Разбирам с какво те е привлякъл — каза тя.

— Наистина ли?

— Никой мъж никога не ме е целувал така.

Усетих как ноктите ми се забиват в дланите.

— Но едно не мога да разбера — продължи тя. — Защо си го напуснала?

— Какво ти каза за мен?

— Не много. Той е силен, мълчалив. Но те видях как го гледаше онзи ден на игрището, личеше си, че има нещо помежду ви.

— Стой далеч от него, Софи.

Думите сами излязоха от устата ми. Не можах да се въздържа.

— Това пък какво беше?

— Той не е за теб.

— Напротив, мисля, че добре си подхождаме.

— Просто стой далеч от него!

Софи ме изгледа, както тя си знаеше. Беше й ужасно забавно. Какво страхотно чувство — да имаш нещо, което ненавистната ти снаха тайно иска за себе си.

— Напротив. Привличането е чисто физическо. Той е истински мъж… ако разбираш какво искам да кажа. И абсолютно животно в леглото.

Бях шокирана. Софи обикновено не се изразяваше по такъв безцеремонен начин у дома.

— Нямам нищо против скъпия Феликс, разбира се, той ми е брат и много го обичам. Но сигурно е не по-добър от умряла риба в сравнение с Майкъл. Или си имаш някакви тайни, които не искаш да споделиш с мен?

— Мръсен език имаш.

— Така каза и Майкъл. Но с доста по-голямо одобрение.

Искаше ми се да я ударя, а може би и на нея й се искаше.

Отпечатъкът от ръката ми нямаше да изпъква така, както нейният върху моята бледа славянска кожа, но щеше да бъде чудесен боен белег, с който да парадира пред майка си. И щеше да означава, че е спечелила.

А Майкъл наистина ми липсваше. Не осъзнавах какво съм имала, докато не го отхвърлих, а после трябваше да мине цяла година, докато окончателно го разбера. Никога не съм се смятала за страстна; задоволявах се да бъда пресметлива. Не знаех кога съм се променила. Бях изгубила студенината, с която можех да оцелея.

Когато си го представих в леглото със Софи, я намразих, мразех и него. Не можех да понеса тази картина. Може би бях пожертвала твърде много заради Анастасия.

Софи замислено захапа нокътя си.

— Харесвам ръцете му. Има големи ръце.

— За Бога, Софи.

— Просто подреждам парчетата. Няма кого да обвиниш, освен себе си.

— Ревнуваш Феликс от мен.

— Не ревнувам, скъпа. Мисля, че си просто една използвачка. Винаги си го използвала, а и чувствата ти към Майкъл само го доказват, нали?

Няма по-болезнено нещо от истината. Колкото и да отричах, знаех, че е права. И да я ударя, и да я пребия до смърт, както ми се искаше — все едно, нямаше да променя нищо.

Но я ударих. Тъкмо това искаше тя в края на краищата, а и аз се почувствах по-добре. Иначе цялата нощ изобщо нямаше да мигна. Софи ме изгледа кръвнишки и изхвръкна от стаята. Знаех, че съм постъпила като абсолютна глупачка. Но си изкарах болката, която изпитвах.