Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Anastasia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2013)
Разпознаване и корекция
Tais (2014)

Издание:

Колин Фалконър. Анастасия

Американска. Първо издание

Редактор: Олга Герова

ИК „Бард“, София, 2004

ISBN: 954-585-571-1

История

  1. — Добавяне

Майкъл

Понякога лежиш в тъмното и тъкмо да заспиш, чуваш комар да бръмчи в стаята. Твърде си уморен, за да светнеш лампата и да го търсиш, но жуженето не ти позволява да заспиш и те кара да се въртиш в леглото. В моя случай комарът беше пощенската картичка, която ми показа Маки — тя прогонваше не съня ми, а спокойствието на мисълта ми.

Руски книжарници никнеха като гъби из целия град. Отидох в една от тях и си купих точно такава картичка, каквато Маки ми беше показал. Върнах се с нея у дома и часове наред я гледах и скришом сравнявах момичето най-вдясно на снимката с моята Анастасия Романова, като криех картичката в една книга, за да не разбере тя какво правя.

Приликата беше несъмнена, но момичето на снимката беше пухкаво, добре хранено, живяло живота на глезена принцеса. Докато моята Анастасия беше гладувала по улиците и беше работила като проститутка за китайски гангстери. Това сигурно променя човека не само емоционално, но и физически. Сравненията ставаха ненадеждни.

Моята Анастасия не претендираше да е нещо друго, освен онова, което беше — бежанка без никакъв спомен за миналото. Ако някой трябваше да разгадае мистерията, сигурно трябваше да съм аз.

Нужно е да отбележа, че белоемигрантите не представляваха нещо изключително в Шанхай. Бяха част от тъканта на живота, също като китайците. Живееха и в най-богатите, и в най-бедните райони. Бяха навсякъде и никъде.

След революцията щастливците с банкови сметки избягаха в Европа. Останалите прекосиха Сибир, за да се доберат до Владивосток. След като болшевиките го превзеха през 1920 година, те се установиха в Харбин, а някои успяха да стигнат до „договорните пристанища“ Тиендзин и Шанхай.

Срещаха се из целия град, но особено по авеню „Жофр“ във Френския квартал — повечето от тях безработни, навъртащи се около кафенетата в очакване да им се усмихне късметът. Нямаше улица във Френския квартал, където да няма поне един руски ресторант. Дори табелите бяха написани на кирилица. Вървиш по улицата, аромат на топъл хляб и сладкиши долита от заведения като „Диди“, от кафенетата се чуват оживени гласове, говорещи на руски, които спорят и обсъждат политиката, цигулково тремоло се изплъзва от някой отворен прозорец. Много обичаха музиката тези руснаци. Тя беше всичко за тях. Можеше да обеднеят до крайност, да живеят в някаква влажна дупка, но пианото или виолончелото щеше да е последното, което биха отнесли заложната къща.

Анастасия никога не бе изявила желание да посети, което и да било от тези места. Питам се какво ли би станало с нея, с нас двамата, ако я бях държал настрана от Банишевски. Може би нищо. Лека-полека щеше да полудее, затворена в онази стаичка с изглед към Бунд.

За да се случи нещо в живота ти, трябва да рискуваш животът, истинският живот означава риск, нали?

Знаех, че този ден ще намеря Банишевски в кафене „Златната мечка“. За разлика от други претенденти, мотаещи се из улиците във Френския квартал, той наистина беше от приближените на царя. Живееше в шикозна квартира с изглед към Бунд, а бежанците се отнасяха към него като към особа със синя кръв.

Онзи ден заведох Анастасия там, защото исках да видя какво ще направи Банишевски, когато я зърне. Исках да се уверя, че отвръща очи, без да погледне втори път към нея, исках реакцията му да потвърди, че тя е чисто и просто поредната нещастна руска емигрантка. Исках да я погледне отвисоко, както гледаше всички останали.

Ами ако беше постъпил така? Какво щях да сторя аз? Щях ли да се излекувам от натрапчивата си мисъл? Да й кажа да си събира партакешите и да се маха? Ако се вгледам без предубеждение в мотивите си, трябва да призная, че изобщо не съм сигурен как щях да постъпя, ако тайната на Анастасия не беше разгадана така лесно.

Той се казваше граф Андрей Сергеевич Банишевски и допреди абдикацията на царя през 1917 година беше един от приближените му хора. Разбира се, по онова време всеки втори руснак претендираше, че е бил или най-близкият военен съветник на царя, или член на кръжока за бродерия на царицата. Но в случая с Банишевски това беше извън всякакво съмнение. Бях виждал знаменитата снимка, направена в Кобург през 1894 година на годежа на царя с Александра. На тази снимка Банишевски седеше в задната част на групата зад Виктория и Уелския принц. Имаше го и на друга много известна снимка от Могильов през 1916 година заедно с царя и великата княгиня Татяна. Беше генерал в царската армия, макар че подвизите му на бойното поле не бяха особено много. По-скоро обичаше униформите, също като царя.

Нарочно купих на Анастасия бяла рокля до глезените, като тези, с които бяха облечени великите княгини на снимката. Накарах я да я облече и дори взех назаем перлена огърлица от една бивша приятелка.

Когато влязохме, Банишевски и антуражът му седяха на една ъглова маса и спореха за политика. Това беше единствената тема за разговори сред изгнаниците. Всеки ден предъвкваха миналото като куче, което гризе стар кокал, отегчено и предпазливо, без да имат с какво друго да си запълват времето. Ако царят бил направил това и това, ако царицата била постъпила така и така… следващия път нещата щели да бъдат съвсем различни.

Следващия път. Те живееха за следващия път.

Наближаваше обяд, кафенето беше потънало в задушливия дим на силните руски цигари. Белоемигрантите в костюми, с игли на вратовръзките и повяхнала елегантност ярко контрастираха с овехтялата мебелировка, окуцелите столове и избледнелите литографии на царски особи по стените.

Настаних Анастасия на една маса. Невръстно китайско ваксаджийче обикаляше сред масите. Беше болно от проказа и едната страна на лицето му изглеждаше като направена от стопен восък. Дадох му няколко монети и го накарах да лъсне обувките ми. Направих го по-скоро заради него.

— Защо ме доведе тук? — запита тя.

— Никога ли не си идвала?

Поклати отрицателно глава. Зачаках да видя дали ще вземе руския вестник от масата, но тя дори не го погледна. В действителност единственият път, когато я бях чул да говори на руски, беше онази нощ, когато ходеше насън… ако наистина беше имала сомнамбулен пристъп.

Взря се в овехтелите снимки по стените, потръпвайки като заек, застигнат от лъча на фенерче.

Разтревожих се.

— Добре ли си?

— Тук не ми харесва — каза тя.

Погледнах към масата на Банишевски. Той се взираше в нас със странно изражение — намръщен, сякаш се опитваше да си спомни нещо, ала не беше само това… Но какво още? Страх. Сякаш беше видял призрак. Накрая стана и се приближи.

Аз също станах. Той протегна ръка и направи малък поклон. Представи се:

— Граф Андрей Сергеевич Банишевски.

— Майкъл Шеридан. Срещали сме се на вечеря в американското посолство. — Разбрах, че не може да си спомни. Стисна ми ръката, без да ме гледа. Взираше се в Анастасия. — Това е госпожица Анастасия Романова.

Изгледа ме така, сякаш смяташе, че се шегувам. Пое протегнатата й ръка, поклони се над нея и тракна токове.

— Срещали ли сме се? — бяха думите му към нея.

— Не, струва ми се — отвърна тя.

Взря се в нея малко по-продължително, отколкото допускаше доброто възпитание. Тя се изчерви и извърна глава.

— Съжалявам. Сигурно съм се заблудил.

Насочи отново вниманието си към мен, като че ли с неохота, и ме изгледа над дългия си аристократичен нос, сякаш бях един от подчинените му войници на парадния плац. В края на краищата, бях само някакъв си американец. От негова гледна точка не притежавах никаква култура, никакво възпитание, а моите предци бяха революционери.

Познавах го по-скоро от слуховете за него. Падал си по кокаина и имал ненаситен сексуален апетит. Беше висок и кльощав, с женствени устни и ръце на концертиращ пианист. Оредялата отпред коса създаваше впечатлението, че челото му заема по-голямата част от главата, от лицето му не слизаше един невъобразимо презрителен израз, сякаш току-що беше отхапал нещо неприятно. Годините му бяха доста над четиридесет, а украшенията — повече, отколкото би подхождало на мъж. Никъде не мръдваше без абаносовия си бастун с дръжка от слонова кост, на който се подпираше дори когато седеше.

— Трябва да ме извините — обърна се той към мен. — Лицето на младата дама ми е много познато. Мисля, че някога сме се срещали.

— На кого ви напомня?

Той не беше свикнал с колониалната ми безцеремонност и вместо да отговори, си позволи да се направи на объркан.

— Толкова много имена, толкова много лица. Повечето от тях са мъртви или погребани в миналото. Не исках да бъда груб. — Помислих, че ще си тръгне, но той посочи към стола между нас. — Може ли да седна?

Сега, твърде късно, си пожелах да не го бях направил, да не бях я довеждал тук. Чувствах се като някакво хлапе с тайно съкровище — най-накрая го показвам пред хората, рискувайки някой да си го познае, или чуждото презрение да помъти магическия му блясък.

Банишевски щракна с пръсти и келнерът руснак веднага дотърча. Той заговори бързо на руски и келнерът моментално тръгна да изпълни поръчката. Точно както в старите времена, помислих си.

Седеше до мен, но вниманието му беше насочено изцяло към Анастасия.

— Може ли да попитам откога сте в Шанхай? — обърна се той към нея.

— Струва ми се… малко повече от година.

— Мислех, че познавам всички изгнаници от добри семейства от майката родина. Учуден съм, че досега не съм се запознал с вас.

— Защо мислите, че е от добро семейство? — намесих се аз.

Въпросът ми като че ли го подразни.

— Но тя е от добро семейство, нали?

Анастасия седеше изпъната, сякаш глътнала бастун. Със сигурност не се беше научила да се държи така в онзи мизерен нощен клуб.

— Може ли да запитам откъде сте? — продължи той.

Тя погледна към мен, после пак към него.

— Не си спомня — отговорих вместо нея.

— Не си спомня ли? — Той вдигна въпросително вежда. — Какво искате да кажете?

Започваше да ми лази по нервите.

— Според вас какво искам да кажа?

Келнерът се появи с кафето — онази гъста черна кал, която руснаците предпочитат. Над миниатюрните бели чашки се издигаха струйки пара.

— Нейният лекар смята, че може да има травматична амнезия.

Маки не беше казал нищо подобно. Аз сам го бях открил, след като прочетох учебника, който ми беше дал.

— Горкото момиче — промърмори графът.

Подпря бастуна с дръжка от слонова кост между краката си, за да опре удобно и двете си ръце върху него и да изобрази свръхчовешка замисленост.

Анастасия изглеждаше смутена от вниманието, проявено от графа. Отправи ми отчаян поглед, с който ме молеше за помощ.

— Не помните ли нищо от времето, преди да дойдете в Шанхай? — запита я той на руски.

Когато Анастасия заживя при мен, се опитах да понауча този език. Знанията ми бяха елементарни, по-скоро разбирах, но не можех да говоря.

— Бях в Харбин известно време.

— А как попаднахте в Шанхай?

Вече изобщо не ми обръщаше внимание. Сякаш бях слуга, изпълнил някаква поръчка, който всеки момент ще бъде отпратен. Това започваше да ме вбесява.

Анастасия пак ме погледна, питайки се дали няма да му кажа, че е дошла в Шанхай с договор за проститутка.

— Има празноти в паметта — изломотих на неуверения си руски.

Банишевски ме изгледа остро, може би учуден, че съм разбрал думите му. Неговите приятели и блюдолизци ни зяпаха, явно питайки се какво толкова интересно е намерил в американеца й младата дама с него.

Банишевски поклати глава неуверено.

— Все си мисля, че съм ви виждал и преди. Сигурен съм, че ако имам достатъчно време да помисля и може би да задам някои въпроси, ще мога да запълня някои от празнотите в паметта ви.

Но вместо да задава въпроси, той се впусна в празни приказки.

Анастасия отговаряше едносрично, с изражение на животно, хванато в капан. Слушахме го как бъбри за работата си в руската бежанска колония, за отдавна забравени разговори с царя, какво щяло да стане, ако болшевиките паднат от власт. Мисля, че просто търсеше да предизвика някаква реакция у нея и ако беше така, навярно беше останал ужасно разочарован.

Допихме кафетата и аз станах. Той изглеждаше помръкнал и каза — на нея, — че се надява не след дълго пак да се срещнат. После й прошепна нещо на разговорен руски, което този път не можах да разбера. Анастасия като че ли се стресна, но не отговори.

— Какво ти каза? — попитах, когато излязохме навън.

— Просто ми каза „довиждане“ на руски — отвърна тя.

Но знаех, че ме лъже. По целия път до къщи се питах какво бях направил. Мислех, че тази сутрин в кафене „Златната мечка“ моите съмнения ще отпаднат. Но вместо това те нараснаха.