Колин Фалконър
Анастасия (7)

„Анастасия имаше руса коса с червеникав оттенък, дълга, вълниста и мека. И такива красиви сини очи, като на баща й. Ледено сини. Вих дала всичко на света, за да имам такива очи. И веждите й. Тънки и светли, почти сключени. Но не, не беше красива. Човек не би могъл да мисли за нея по този начин. Нали разбирате, беше толкова дебела, истинско кюфтенце.“

Лятната утрин беше прекрасна, с хладен, кристален въздух. Може би днес нямаше да припадат от горещина.

Никакви признаци за промяна, ако се изключи, че вместо Авдеев със замътения поглед и дъха, вонящ на алкохол, пред тях се представи тъмнокос мъж в черно кожено яке, придружен от отряд чекисти. Николай стана и ги изгледа с предпазливостта на човек, стоял достатъчно дълго пред прага на смъртта, за да подозира, че всяко отклонение от рутината представлява потенциална опасност.

— Гражданино Романов — изрече непознатият, — аз съм доктор Яков Юровски. Назначен съм за командващ тук.

Имаше тъмни мустаци и черна козя брадичка. Придружаващите го мъже бяха облечени в униформата на болшевишката тайна полиция.

— Къде е Авдеев? — запита Николай.

— Другарят Авдеев беше сменен.

— Разбирам.

Анастасия видя как баща й му подава ръка. Юровски я погледна с отвращение, без да извади ръце от джобовете на черното кожено яке.

Поклати глава.

— Не желая да се ръкувам с вас.

Двамата си размениха погледи, изпълнени с недоумение.

Юровски продължи:

— Получи се рапорт за запои и разпуснато поведение. Уралският съвет няма да погледне снизходително на това.

— Изглежда, досега е бил твърде снизходителен.

Юровски не обърна внимание на думите му. Огледа стаята. Анастасия усети как погледът му я докосва. Ефектът беше смразяващ. В очите му нямаше нищо. Бяха празни.

— Получиха се рапорти за кражби — допълни Юровски.

— Когато пристигнахме, иззеха повечето ни вещи и не ни ги върнаха — потвърди баща й.

— Всичко ще ви бъде върнато — каза Юровски. — Ще претърсим навсякъде и ще направим списък. Така ще сложим край на безобразията.

Майка й и баща й се спогледаха.

— Същото казваше и пияницата, който се разпореждаше тук преди вас, след като открадна парфюмите ми и ризите на мъжа ми — произнесе ядосано и натъртено Александра.

Николай се показа по-примирително настроен.

— Разбира се, ще сътрудничим с каквото можем.

Юровски тракна токовете на черните кожени ботуши и излезе.

Настъпи мълчание. Всички погледнаха към Николай.

— Търси лекарствата — каза той.

„Лекарствата“. Кодовата дума за скъпоценностите, които бяха донесли от Царское село.

Александра притисна Библията до гърдите си.

— Господ ще ни даде сила да преодолеем тези изпитания.

— Надявам се — въздъхна Николай. — Последното изобщо не ми се нрави.

Пристигането на Юровски внесе известно подобрение в положението им. Новите им пазачи бяха латвийци. По-надути от местните милиционери, но по-дисциплинирани и не чак толкова отчаяни пияници. Заминаването на Гришкин сложи край и на дребнавите заяждания по пътя към тоалетните.

А иначе дните им минаваха по същия неумолимо еднообразен начин. Намираха развлечение и теми за разговор само в дребните неразположения и капризите на времето. Седемнадесетият рожден ден на Анастасия дойде и отмина без никаква тържественост.

Всички бяха станали едно — от царя до готвача. Обстоятелствата ги бяха превърнали в голямо, единно семейство. След вечеря доктор Боткин седеше с майка й и баща й, разговаряха, играеха на карти, а през деня забавляваше Александра и малкия, докато другите се разхождаха в градината. Круп помагаше да изнасят царевича в градината, а в кухнята Харитонов показваше на момичетата как се замесва тесто и как се пече хляб. От Демидова се научиха да кърпят чорапи и бельо. Когато докторът получи силен пристъп на колики, Александра седеше до леглото му и цели пет дни се грижи всеотдайно за него.

Но призракът на Юровски тегнеше неотвратимо над всички.

Майка й лежеше в леглото си. Още откакто четирите момичета пристигнаха през април, тя почти не беше излизала от стаята. Освен когато Боткин се разболя. Ден след ден лежеше, подпряла глава с няколко възглавници, със затворени очи, за да смекчи непреставащото мигренозно главоболие, докато Татяна и Олга й четяха от Библията или от „Житието на свети Серафим“.

Изглеждаше толкова остаряла. Млечнобялата светлина от прозорците подчертаваше всяка бръчка по лицето й. Косата й беше почти изцяло побеляла, макар да бяха връстници с царя.

Боледуваше непрекъснато — още откакто Анастасия я помнеше — или от нерви, или от сърцебиене. Двамата с малкия страдаха еднакво силно.

Но днес майка й обяви:

— Мисля, че тази сутрин ще изляза за малко в градината.

Анастасия прехапа устни и се запита как ли ще се отрази на самата нея това драматично решение.

— Искам да поседиш малко със слънчицето, докато аз съм навън.

Слънчицето. Най-новото измислено от нея ласкаво обръщение към Алексей. Значи така — молеха я да пожертва минутите си в градината.

— Защо да не останат Олга или Татяна? — запита тя. — На тях им харесва.

Недоволно изражение засенчи лицето на майка й. Тя снижи глас, за да не я чуе Алексей.

— Кога за последен път си седяла при малкия?

Анастасия знаеше, че майка й е права — тя прекарваше почти цялото си време с него. Но Алексей получава прекалено много внимание, помисли си. Може би ако не беше тази хемофилия, щяха повече да обръщат внимание и на нея.

Без съмнение, майка й искаше да я накаже, задето не е такава благочестива и предана сестра като Татяна и Олга. Анастасия продължи да седи нацупена, докато баща й и доктор Боткин помагаха на Александра да стане от леглото и тръгнаха заедно с нея по коридора.

Погледна към малкото квадратче синьо небе и парченцата от покриви — единственото, което се виждаше от външния свят.

Отново насочи вниманието си към Алексей. Вчера се беше изкъпал за пръв път след пристигането от Тоболск. Влязъл и излязъл от ваната без чужда помощ — както съобщи майка й, — толкова горд, сякаш е предвождал истинска кавалерийска атака.

Беше облечен, както обикновено, в селски панталони и войнишка риза без якичка, каквато носеше и баща й. Бяха сами. Майка им, Татяна и Олга бяха излезли. Пред него имаше поднос с колода карти и няколко играчки — фигурки на войничета. Той отвори една кутийка и изсипа съдържанието й — конци, монети, гвоздеи и запушалки, каквито обичаше да събира.

Би трябвало да ми е жал за него, помисли Анастасия. В края на краищата, седи затворен тук ден и нощ. Но не можеше да мисли за друго, освен за слънчевите лъчи, за градината и как тази малка почивка й е отнета.

— Иска ми се да бях умрял — изрече брат й. Занимаваше се съсредоточено с предметите от кутийката. Нищо в изражението или поведението му не показваше, че току-що е проговорил.

Анастасия седеше на стола до леглото и го наблюдаваше как събира няколко пирона на купчинка, а после ги връща в кутията един по един.

— Досега трябваше да съм умрял — продължи той. — Но от това мама щеше много да се натъжи.

— Не бива да говориш така.

Брат й вдигна очи към нея и за миг на Анастасия й се стори, че среща погледа на старец.

— Лесно ти е да го кажеш, Стася. Не си болна от хемофилия.

Нямаше какво да му отговори.

— Какво би направила — попита момчето, — ако можеше да вършиш всичко, което поискаш?

Анастасия сви рамене. Това му мрачно настроение я караше да се чувства неудобно.

Алексей отмести поглед от нея към малкото парченце небе в рамката на единствения отворен прозорец.

— Много ми се иска да стана войник.

Малкият. Да стане войник.

— На мен ми харесва да съм велика княгиня — произнесе тя. — Не искам да бъда нищо друго.

Но той не я слушаше. Очите му бяха приковани в прозореца. Бледи и празни. Също като небето.

 

 

Татяна се събуди посред нощ, тихо се измъкна от леглото и се отправи към тоалетната. Двама латвийци седяха на столове в края на коридора. Тя усети погледите им, но се опита да не им обръща внимание.

Някаква сянка се промъкна зад нея, невидима и нечута, потна ръка запуши устата й. Стражите наскачаха от столовете, силни ръце стиснаха нейните и понесоха дърпащото се тяло към другия край на къщата. Някой напъха парцал в устата й и тримата мъже я бутнаха на пода.

Трима плебеи и една велика княгиня. Такава възможност не биваше да се изпуска. На колко мъже се е падало да чукат царска особа?