Колин Фалконър
Анастасия (17)

Майкъл

Англичаните и техните клубове.

„Шанхай Клъб“ на Бунд се гордееше с най-дългия бар на света. Цели тридесет метра от единия до другия край. Можеш да застанеш с джин и тоник в ръка и да гледаш към шанхайските докове и бордеи с мисълта, че си почти над всички, а това англичаните умеят като никой друг.

Или светилището на конните надбягвания „Шанхай Рейс Клъб“ — никакви жени, никакви китайци, благодаря, трябва някой постоянен член да те представи на комитета, пред който да пълзиш на колене и да молиш да приемат встъпителната ти вноска. На хиподрума си имаха часовникова кула, известна с името „Голямата Бърти“. Такива са си англичаните — наричат разни предмети с галени имена, сякаш са хора, а към хората се отнасят като към предмети и ги държат на разстояние, дори да ги познават от години.

Другата велика институция в Шанхай беше „Бритиш Клъб“: шестдесет и пет акра английска градина на Бъбливг Уел Роуд, собствена бална зала, тенискортове и плувен басейн.

Тъкмо там си бях уредил среща с Маки.

Винаги съм го харесвал. Беше шотландец, може би затова мразеше англичаните повече от мен, макар че много умело го прикриваше. Освен когато не беше гаврътнал повечко чаши джин. Беше лекар, работеше в американската болница, но имаше любовница китайка. Това го причисляваше към низшите слоеве, защото никой бял в Шанхай не знаеше как да се отнася към него — дали да го уважава, защото е лекар, или да го презира, защото се е сдушил с местните.

С него винаги се разбирахме прекрасно — винаги единни в презрението си към общия враг.

Бях го помолил да прегледа Анастасия — дали приключението в реката не й се е отразило зле. Впрочем, така казах и на нея. Но в действителност исках да разбера нещо повече. Надявах се Маки да ми подскаже коя е тя и защо се е опитала да се самоубие.

Той ми поръча един джин и прибра очилата си за четене в джоба.

— Възхитителна жена — беше първата му оценка.

Не казах нищо. Не беше необходимо. Съзнавах, че отчасти ми завижда, отчасти ме съжалява. Всеки би могъл да ми каже, че от връзката с проститутка белоемигрантка няма да произлезе нищо добро.

— Прегледа ли я?

— Физически изглежда добре. Има някои анатомични особености. Например палецът на десния й крак е силно извит навътре — на медицински език се нарича халукс валгус. В нейния случай е толкова изявено, че сигурно е по рождение. Има малък бял белег на дясната плешка.

— Но как ти се стори? — Като го видях, че се чуди, добавих — Умствено.

— Нямам опит в психиатрията — отвърна Маки.

И запали лулата си. Смърдеше ужасно, един Господ знае с какъв тютюн я тъпчеше от малката тенекиена кутийка. Казваше, че бил „Плейърс“, но я беше зареждал вече толкова много пъти, че можеше да е пълна с каквото и да било.

— Мислиш ли, че е побъркана?

— Не, мисля, че ти си побъркан — отговори той и ме изгледа в очите.

Беше прав, естествено. Какъв стремеж към самоунищожение би подтикнал един мъж към подобна жена? Тя беше проститутка и вероятно дори малко откачена. Но не можех да устоя на нейната невероятна, крехка красота. По дяволите, знаех, че постъпвам глупаво. Но ако исках да си живея лесно и без проблеми, щях просто да си остана у дома в Ню Йорк.

— Казва, че не помнела нищо отпреди Харбин — осведомих го аз.

Той се заигра с лулата си. Дръпна два-три пъти от нея и тя изгасна. Струва ми се, че по-скоро му харесваше да я пълни и да я разпалва, отколкото да я пуши.

— Така твърди тя. Възможно е.

— Сигурно в Русия е преживяла нещо ужасно.

— Всеки в Русия е преживявал ужасни неща. Подозирам, че може да има и физическа причина за сегашното й състояние, наред с емоционалната.

— Нали каза, че физически била добре?

Ръката му се вдигна към слепоочието.

— Тя има белег, точно тук, и вдлъбнатина на черепа, която може да е резултат от удар с тъп предмет. Има и белег зад дясното ухо — твърде вероятно да е одраскване от куршум.

— Мислиш, че това е причината?

— Нямам представа, просто изказвам хипотеза, Майкъл. Невъзможно е да се установи. Както ти казах, нямам опит нито в психиатрията, нито в неврологията.

Запитах се какво ли може да представлява един живот без минало. Закотвен в настоящето, което ни казва кои сме. Всеки мой ден от последните десет години бе прекаран в напъни да отвратя и разочаровам баща си. Продължавах да го правя, въпреки че той беше на десет хиляди мили от мен, чак в Ню Йорк. Глупост на глупостите, но аз съм си такъв — конфликти като този определяха същността ми.

Той допи уискито и отново започна да се занимава с лулата си.

— Ама и ти си едно щуро копеле — беше заключението му.

— Защо?

— В Шанхай жени колкото искаш. Защо да си навличаш неприятности точно с тази?

— Не знам.

Повиках келнера китаец и поръчах още две питиета.

— Прати ми сметката си, Маки.

— Заведението черпи.

Свих рамене. Знаех, че ще каже така.

— Тя е просто поредната бар дама със синя кръв — чух гласа му сред облака зловонен дим.

— Да, знам — отговорих, но изобщо не бях убеден.

Анастасия Романова не приличаше на никоя от жените, които познавах до момента — доказателствата бяха достатъчно убедителни. И след като ми беше станало ясно, че е различна, щях да я направя различна, независимо от действителното състояние на нещата.

Трябва да разберете какво означава да си белоемигрантка в Шанхай през 20-те години на двадесетия век.

След революцията международните квартали в Харбин бяха наводнени от бежанци. Хора без родина, без паспорти, те отначало предизвикваха всеобщо съчувствие. Бяха бели като нас и някои европейци дори бяха склонни да им помагат. Повечето бежанци бяха от заможните слоеве — предприемачи, бивши армейски офицери и университетски преподаватели, миналото и образованието им не бяха много по-различни от нашите. Някои си намериха работа като шофьори, пазачи или телохранители, други преподаваха езици или езда. Но в края на краищата никой не им съчувстваше кой знае колко и когато започнаха да теглят рикши или невъзпитано да умират от глад насред улицата, общественото мнение се обърна срещу тях.

А когато руските момичета в нощните клубове започнаха да спят с обикновени китайци, британският банкер, отпиващ от джина си в „Шанхай Клъб“, и американската матрона, похапваща сандвичи в градината на покрива на „Карлтън“, възнегодуваха. Едно беше да спиш с рускиня — и много от нас го правеха. Но да се възползва и китаец, беше съвсем друго — това размиваше границите на привилегиите. Колонията престана да ги смята за бели рускини — започнаха да ги третират като бели китайки.

Така че да станеш покровител на белогвардейска курва, не беше просто гаф. Постъпвайки така, аз се подигравах на цялата чуждестранна колония.

Представи си. Потна мусонна вечер. Прибират се в познатата, непретенциозна лудница на китайската си квартира — икономката вика на слугата, на двора писукат пилета, пойни птички чуруликат в бамбуковите си кафези. Качваш се по стълбите, влизат в апартамента си и чуваш адажио от Бах. Ослушваш се за стърженето на грамофонната игла, но вместо това виждаш една жена да седи с гръб към теб пред старото пиано, което си получил заедно с другите стари мебели, влизащи в наема.

Как реагираш?

Застанах, омагьосан, и заслушах. Анастасия седеше с изпънат гръб, дългите бели пръсти се движеха прецизно над пожълтелите клавиши от слонова кост. Пианото имаше нужда от акордиране, звукът беше тенекиен и плосък, но бях разтърсен не от музиката, а от върховната съсредоточеност на изражението й. Не гледаше клавишите, взираше се в стената с неподвижно, застинало лице.

Усетих по гърба ми да пролазват ледени тръпки.

Първият порив на дъжда изтропа по покрива като шепа яростно запратени медни гвоздеи и Анастасия престана да свири. Обърна се и ме видя да я гледам втренчено. Странната, призрачна светлина на бурята правеше лицето й да изглежда неестествено бяло.

— Прибрал си се — каза тя.

— Ти знаеш да свириш?

— Да.

Бързо стана и се отдалечи от пианото, сякаш беше сомнамбул и някой я беше изненадал извън леглото й. Изтри ръце в роклята си, сякаш ги усещаше изцапани.

— Свириш чудесно. Къде си се учила?

Болезнена усмивка.

— Не си спомням.

Прокарах пръсти по ръба на пианото.

— Мисля, че от години никой не е свирил на това старо пиано.

Изглеждаше гузна, че съм я заварил да свири. Моят безнадежден случай, моята бар дама, твърде много препатила в живота, само на… на колко години е всъщност? Двадесет, двадесет и една? В края на краищата, беше романтичка. Романтичка, която харесва Бах.

Забелязах, че на пианото няма нотни листове.

— Свириш наизуст — констатирах изумено.

Тя разтърси глава, озадачена като мен. Бурята се усилваше, мракът се сгъстяваше заплашително, дъждът се стичаше от водостоците и падаше като плътна стена върху калдъръма на двора.

Защо ме изненадваше музикалната й дарба? Която и да беше, личеше си от пръв поглед, че е получила добро образование. Говореше свободно английски, въпреки че изразяваше някои неща по особен начин. Във всички случаи, струва ми се, произхождаше от заможните класи, може би от някой голям руски град. Но у нея имаше и нещо друго, нещо в маниерите й — особена надменност, породена от парите и от това, че има кой да върви след теб, за да събира мръсните ти дрехи, да ти носи закуската и вечер да ти оправя леглото. Запитах се дали в Русия не е имала някаква титла, благородно семейство, роднини.

— Защо не посвириш още малко? — помолих я.

— Вече не ми се свири.

Седна на перваза и се загледа в хаотичния трафик по Нанкин Роуд. Трамваите плуваха в мътен поток, дълбок цяла педя, кулитата теглеха с усилие рикшите си, навеждайки виновно глави, когато клиентите им подвикваха да побързат, за да се отърват по-скоро от дъжда.

Жълтата светлина на лампата открояваше в остър релеф всяка черта на лицето й. Тъгата й беше неописуемо красива. Това ме накара да я пожелая още по-силно. Успях само да изрека задавено:

— Не бях сигурен, че ще те заваря.

— Къде да отида? — възрази тя.

— Не знам.

— Казах ти. Сега носиш отговорност за мен.

— Ти си моя — казах неуверено.

— Да. Твоя съм.

Но, разбира се, това беше лъжа.

Бунд представляваше дълга седем мили крайбрежна улица на юг от притока Сучоу, образец на западняшко великолепие и средоточие на опиума. Беше застроена с банки, хотели, клубове, излагащи на показ фасадите си от бронз и гранит — компанията „Джардин“, големият азиатски магнат „Норт Чайна Дейли Нюз“; масивната сграда на „Хонконг енд Шанхай Банк“, която тогава още не беше довършена. Всички те се извисяваха към горещото сиво небе, с куполи и колони, напомнящи за Лондон и Париж. И статуите на огромен брой почтени англичани, със строг и добродетелен изглед — простено беше да сметнете, че Британската империя е изградена благодарение на религията, а не на затъпяващите наркотици. На пожълтелите снимки, които пазя от онова време, всичко това изглеждаше невъзможно романтично и привлекателно. Но излезете ли оттам, подушвате истинския Китай.

Бунд сякаш съществуваше от столетия насам, но в действителност беше рожба само на няколко кратки години. Този вековечен изглед беше чиста илюзия — руските емигранти го знаеха най-добре.

„Шанхай Клъб“ беше разположен в най-горната част на Бунд със своите заплашителни и сякаш вечни огромни куполи. След като влезете, минавате под ужасно високи гранитни колони и попадате в едно огромно, екливо фоайе от бял и черен мрамор, по стълбище от бял сицилиански мрамор стигате до библиотеката, читалнята, билярдната зала и трапезарията.

Ако сте член на клуба, там можете да закусвате ориз с риба по индийски или бекон и яйца, докато погледът ви се рее над река Хуанпу към бедняшките съборетини на другия бряг, които отдалече винаги изглеждат по-привлекателни. През зимата келнери китайци в бели сака сервират димяща овесена каша с препечени филийки и оксфордски мармалад. Сутрешният ти вестник пристига на масата прясно изгладен.

Тази вечер през мусонния сезон на 1921 година моят приятел Маки ме представи в знаменития клуб. Качихме се горе в бара, чиито стени бяха облицовани с дъбова ламперия. Далечният му край завиваше наляво, вървейки донякъде успоредно на Бунд. Оттам човек можеше да излезе на балкона и да наблюдава джонките по реката. Банковите директори обикновено запазваха тази предпочитана част от бара за себе си.

Маки поръча два джина и се опитахме да си намерим местенце някъде на бара. Няколко банкери, негови приятели, ни повикаха и ние отидохме при тях. Познавах единия — Крайтън. Когато се смееше, цвилеше като кон, а розовите бузи му придаваха странно младежки вид въпреки бързо опадащата редичка руса коса.

Като повечето от тази порода и Крайтън се мислеше за нещо повече от другите, защото се е родил в Англия, а последния път, когато го срещнах, беше подметнал няколко ехидни забележки за Америка и американците, на които предпочетох да не обръщам внимание заради Маки. И той не го харесваше, но Крайтън беше женен за сестра му и затова го търпеше.

Несвързаните приказки за крикет сякаш нямаха край. Изведнъж, без никакво предупреждение Крайтън се обърна към мен и каза:

— Чух, че сте си намерили някаква руска принцеса.

Не му отговорих. Всъщност, това не беше въпрос. Но като уловка ми се стори примитивно. За съжаление той взе мълчанието ми за насърчение.

— На всеки ъгъл се натъкваш на тях. Снощи спах с царицата. Талбот казва, че бил спал с царя. Нали го знаете какъв е Талбот.

Другите се разсмяха.

— Не вреди, стига да не ги пускаш в дома си — обърна се Крайтън към останалите. — Повечето произхождат от кръвосмесителни бракове. Като уелсците. Интересуват се само от парите ти и вонят като порове.

Вече започваше да търси евтини ефекти. Само Маки не се засмя. И аз.

— Това притеснява ли ви? — запитах го.

— Кое да ме притеснява, момче?

— Че се правите на глупак.

Усмивката, която ми отправи, придаде невероятно злобен израз на физиономията му. Поредната ожесточена душа. Само Господ знае как стигат до това състояние.

— Добре се чука, нали?

Нахвърлих се върху него — знаеше си, че ще го направя. Но приятелите му ни разтърваха и се заеха да ни успокояват. В крайна сметка той поклати глава и ми се усмихна едва-едва, от което се почувствах като някакъв буен хлапак. Извиних се и си тръгнах, запазвайки известно достойнство, преди да ме изхвърлят.

Но се бях държал като глупак, без никакво съмнение. Едно беше да спиш с руска принцеса, но съвсем друго — да я държиш в апартамента си и публично да защитаваш честта й. С подобно поведение човек моментално изпадаше в низшите прослойки. Губех по два параграфа — бях американец и държах „бяла китайка“ в жилището си. Все едно, че бях влязъл в „Карлтън“ с прасе под мишница.

Господи, какви нещастници са тия англичани. Мислят, че са хванали Господ за шлифера и че са седели на един чин с Исус Христос.

Да се мислиш за влюбен — има ли нещо по-лошо? Исках това момиче повече от всичко на света — защото не можех да я имам и защото тя изобщо не се интересуваше от мен. Желаех я, защото беше красива, далечна и тайнствена. Въплъщаваше всички мистерии на другия пол.

Една нощ я чух да говори с някого. Не можах да различа думите, пречеше ми дъждът, който барабанеше по покрива. Станах от леглото. Тя седеше на прозореца, беше отворила капаците и дъждът валеше вътре в стаята. Взираше се надолу, към двора, и когато влязох, не отмести очи.

Говореше по телефона.

Бодна ме ревност — значи Анастасия има любовник. Първият ми порив беше да изтръгна слушалката от ръката й, да се развикам, да направя сцена. Това не е ли моят апартамент, моят телефон, не ми ли дължи елементарна почтеност заради всичко, което направих? Но нещо ме накара да бъда предпазлив. Наблюдавах я и усещах как множество малки косъмчета на тила ми настръхват.

Силуетът й се очертаваше на фона на бурното нощно небе, осветяван от светкавиците, които проблясваха далеч над морето.

Напрегнах се да чуя какво казва. Тогава разбрах, че говори на руски.

Тя изведнъж пусна слушалката, без да я остави на вилката, и се върна в леглото. Вдигнах слушалката. Разбира се, чух сигнал „свободно“. Затворих телефона и излязох.

Не я попитах за този инцидент и той не се повтори. Така и не можах да разбера, не можах да открия кой е бил на другия край на линията в три часа сутринта.

Съмнявам се дали изобщо е имало някой.

„Норт Чайна Дейли Нюз“, основан през 1854 година, беше най-големият британски вестник в Шанхай. И най-престижният. Някои хора смятаха, че е единственият, който си струва да четат.

Работещите в „Чайна Прес“ постоянно бяхме по-малко от необходимото — същото не можеше да се каже и за финансите ни, — но пък и по-голямата част от другите всекидневници бяха в същото окаяно положение. Така че ние, журналистите от малките издания, си бяхме създали нещо като братство и си изготвяхме собствено разписание, работейки като екип, вместо поотделно. Всяка сутрин се събирахме в „Бродуей Клъб“ — един бар близо до хотел „Астор“, за да си разпределим задачите за деня. Един правеше съдебните репортажи, друг поемаше централното полицейско управление, трети се насочваха към новопристигналите кораби, останалите отразяваха основните спортни събития. В края на всеки ден на: писвахме материалите си в няколко екземпляра с индиго и оставяхме копията в клуба за колегите.

В повечето случаи тази комбинация биваше успешна. Но веднъж едно от момчетата реши да прекара следобеда с любовницата си, вместо да посети футболния мач между „Ланкашър Фюзилиъс“ и отбора на местната полиция, както се бяхме уговорили. В края на деня написа статия как полицейският отбор спечелил мача с 4:2 и разказа историята с цели двеста думи. Резултатът в действителност беше 7:1 за ланкашърци, но всички шанхайски всекидневници, с изключение на „Норт Чайна Дейли Нюз“ съобщиха, че полицаите са победили, и „Дейли Нюз“ си спечели лоша репутация от този инцидент като единствен вестник в цялата колония, който е съобщил различен резултат.

Понеже бях американец, ми беше все едно кой е спечелил мача и тъй като резултатът не се отразяваше зле върху репутацията на Съединените щати, а и никой от тези вестници не се списваше на китайски, шефът ми също не се разтревожи. Та ако трябва да ви обяснявам, това просто показва, че щом достатъчно много хора повярват в нещо, легендата се превръща в истина.

Питайте Анастасия.

Бях си уговорил среща с Маки в „Рейс Клъб“ да пийнем по едно. Седяхме в кафенето. Помня, че клубът беше огромен, в кафенето имаше голямо тухлено огнище, а стените бяха облицовани с тъмно тиково дърво. Говореха, че някъде на територията на клуба имало игрище за боулинг и турска баня. Във фоайето можеше да се види огромно мраморно стълбище, предназначено обаче изключително за членовете от мъжки пол. За жените имаше друго стълбище, за да не могат тези толкова почтени английски джентълмени да зяпат под полите им, докато се качват нагоре.

Типично шанхайска обстановка, от която зъбите ми започваха да скриптят. Джентълмени в ратанови фотьойли пушат пури и говорят за пари. Никъде нито следа от жена. Изглеждаше приятно, но се чувстваше прикривано напрежение. Тези мъже ми напомняха на гангстерите, които бях виждал в Ню Йорк. Прехвърляш магнатите от кафенето на „Рейс Клъб“ в някой бар в Долен Ийст Сайд и са си съвсем на мястото. Лицата им изглеждаха по същия начин. Безизразни и корави като камък.

— Виждал ли това? — обърна се Маки към мен.

Беше една от сувенирните картички, които туристите си купуват, за да пратят поздрави на семействата си в Оксфорд или Чикаго. Когато я обърнах, за да видя снимката, разбрах, че е по-различна. На нея беше отпечатан портрет на семейство. Веднага го познах, защото все още целият свят не преставаше да се взира в съдбата на тези хора през последните три години. Последният руски цар Николай с царицата и петте им деца — известна снимка, една от последните, направени преди революцията.

— Всеки ден продават стотици такива в руския квартал — добави Маки.

Запитах се защо ли ми разправя това.

— Погледни момичето най-вдясно — поясни той. — Това е Анастасия, най-малката дъщеря.

Видях едно пълничко девойче с дълга руса коса и важно изражение. Моментално ми се стори, че съзирам познати черти, но това беше толкова нелепо, че се разсмях.

— Казват, че имала яркосини очи — продължи Маки.

— Много хора имат яркосини очи.

— Статистиката твърди — измърмори той, — че не са чак толкова много.

— Ти си се побъркал.

— Просто мисля, че ужасно прилича на нея. Според теб не е ли така?

— Не, едва ли.

Той вдигна въпросително вежди.

— Едва ли?!

Бутнах картичката към него.

— Невъзможно е.

— Съгласен съм. Невъзможно е. Но има забележителна прилика.

— Болшевиките ги избиха до един.

— Въпреки всичко вървят някакви слухове.

Слуховете бяха, че една от дъщерите на Романови е избягала от Урал през 1918 година и точно преди белогвардейците да влязат в Екатеринбург, болшевиките са предприели големи претърсвания в района, обискирали са всички влакове, влизащи и излизащи от града, за да търсят една млада жена. Но същевременно се носеха и други невероятни слухове. Например, че царят бил застрелян, но семейството му оцеляло и живеело в изгнание в Пекин. Други разправяха, че били видели царя да се разхожда по Риджънт Стрийт в Лондон. Трети видели цялото семейство на почивка на френската Ривиера.

В миналото деспотите винаги са побивали на кол главите на враговете си и са ги излагали на градските стени. Като видят хората своите бивши герои как гният и как ги кълват гарваните, няма начин призраците им да се върнат и да тракат кости насам-натам. Вземи обаче да разстреляш царски особи в някакво мазе — моментално отваряш място за самозванци и всевъзможни слухове.

— Изобщо не прилича на нея — възразих аз, макар да виждах несъмнената прилика.

Защо се заинатих? Мисълта, че може да съм подслонил руска принцеса в моя двустаен апартамент във Френския квартал, ми изглеждаше много нелепа. Но една част от мен се чувстваше неудобно, не искаше да привлича любопитството на света към моята Анастасия Романова. Ако човек открие тайнствен предмет в градината си, той иска да го опознае, преди да го предаде на полицията и завинаги да престане да го притежава.

Вероятно съм се чувствал точно така. Исках да я притежавам. Не бях готов, не знаех дали някога изобщо ще бъда готов да я предам на света.

 

 

По-късно един следобед седяхме в дневната на моя апартамент, заслушани в приглушените викове на уличните продавачи по Нанкин Роуд. Анастасия се бе настанила на креслото под прозореца, прибрала крака под себе си, облечена в зеленото копринено кимоно, което й бях купил от пазара.

Станах и излязох на балкона. Само да отвориш прозореца, градът веднага те блъсва с вълна от шум — и денем, и нощем. Дрънчене на велосипедни звънци, мучене на клаксони, остро пищене на нагрятата пара, изпускана от комините на корабчетата по реката. Този адски шум нямаше, край. Никога не преставаше.

През зимата Шанхай ставаше сив — сиви каменни сгради по Бунд, сива мъгла, река Хуанпу като хлъзгава сива панделка, виеща се през града, подобна на мазна змия.

Лампата на масата хвърляше оскъдна светлина в стаята. Виждах как пулсира вената на шията й, тънките косъмчета по горната повърхност на ръцете й, когато ръкавът се дръпнеше от китката.

— Кажи ми какво си спомняш — настоях.

Тя въздъхна.

— Защо миналото да е важно? То е свършило.

— Миналото създава настоящето. То те е довело тук.

Дълга, треперлива въздишка.

— Помниш ли как си дошла в Шанхай? — продължих да настоявам.

— Помня, че в Харбин живеех на улицата. Нямах пари. Някакви мъже, китайци, се погрижиха за мен, купиха ми храна, настаниха ме в хотел. После ми казаха, че трябва да им се отплатя.

— Триадата.

Тя сви рамене. Беше й все едно какво име ще им дам.

— Качиха ме на един кораб за Шанхай с още четири момичета. Накараха ни да подпишем договори. Бяха написани на китайски, но няма значение, нали няма да те замъкнат в съда, ако им избягаш, просто ще ти нарежат лицето с бръснач.

Трафикът на белоемигрантки беше голям бизнес в Шанхай. Понеже беше открит град, там се влизаше без документи. Документи бяха нужни само за излизане, а щом рускините попаднеха в международния квартал, си оставаха там без никаква надежда, че някога ще изплатят парите, които трафикантите твърдяха, че им дължат, задето са ги измъкнали от Харбин. Повечето бар дами бяха станали такива точно по този начин.

— Ами преди Харбин?

Тя поклати отрицателно глава.

— Някога случвало ли ти се е да се събудиш сутринта и да се опитваш да си припомниш какво си сънувал? Сънищата са тук, можеш да ги докоснеш, но колкото и да се опитваш, не можеш да ги върнеш.

За миг се замисли, но когато проговори отново, гласът й беше мек, сякаш сънуваше.

— Спомням си само, че пътувах в някакъв влак, сигурно е било преди Харбин, но когато се замисля повече, ми се струва, че съм си го въобразила…

— Може би семейството ти е било богато.

— За какво ми е да си спомням времето, когато съм била богата и може би щастлива? Сега съм тук и не мога да направя нищо, за да променя нещата. Нали разбираш? Миналото не е утеха. Защо да искам да си го припомня — само за да се измъчвам? А ти защо се интересуваш?

— Може би е важно.

Тя се извърна.

— Не, не е важно.

Не е права, помислих си. Миналото е важно. Някаква част от нея помни, бях сигурен. Ако не е така, защо никога не се усмихва?