Колин Фалконър
Анастасия (35)

Анастасия

Животът е честен. Каквото и да казват хората, той винаги дава избор.

Можеш да умреш от глад или да станеш проститутка — това е избор. Можеш да се върнеш към този живот или да се ожениш за напълно непознат и да зависиш от неговата милост и търпение — още един избор. Можеш да го напуснеш, за да последваш друг мъж, да заложиш на шанса на любовта, а можеш да останеш и да рискуваш да откриеш не само своята самоличност, но и една съдба.

Направих избора си. Но не бях подготвена за разочарованието, което стисна душата ми като в железен юмрук, докато наблюдавах как моят висок красив американец вдига яката си, за да се предпази от декемврийския дъжд, и излиза завинаги от живота ми.

Къщата беше почти оголена. Не бяха останали мебели, светли правоъгълници по стените сочеха местата, където преди висяха картини. Голи подове във всички стаи. В къщата беше студено, миризма на гнило и влага се надигаше откъм мазето. Липсваше дори кхмерската глава — последната антика от Шанхай. Сигурно е била доста ценна.

Когато влязох, камериерката изтича надолу по стълбите. Беше с палто и шапка, по лицето й се стичаха сълзи.

Повиках я стреснато:

— Илза?

Но тя само подхвърли, без да се спира:

— Отивам си, ваше височество.

И изчезна.

Илза беше последната ни прислужничка. Явно си отиваше, защото й беше казано, че няма с какво да й се плати. Дом без прислуга. Няма кой да поеме палтото ми или да ми донесе чаша горещ шоколад. Огледах се. В камината не гореше огън, защото нямаше пари за въглища или дърва. А дори да се бяха намерили, сега нямаше кой да го разпали.

Изведнъж се почувствах безпомощна. Колко бързо се приспособяваме към привилегиите. В Шанхай ядях на улицата и се смятах за щастливка, ако си осигуря легло за през нощта. Сега ми ставаше криво, че няма кой да ми донесе чаша топло питие.

Намерих Андрей горе в спалнята. Гледаше през прозореца към мръсната мъгла навън, забулила боровата горичка. Стискаше бутилка водка.

Беше невероятно пиян и непоносим.

— Къде беше? — изгъргори той.

— Мислех, че си в Бад Райхенхал.

— Питам, ти къде беше?

Плашеше ме. Не бях съблякла палтото си и погледнах към вратата.

— Пихме кафе с Наталия.

— Лъжеш — изломоти той.

Не намерих какво да отговоря.

— Да не си прехапа езика? — беше подигравателният му коментар.

— Ходих… в зоологическата градина.

— Сама?

— Не съм длъжна да ти казвам с кого съм била. Ти не си ми господар.

— Напротив. Без мен ще умреш от студ на улицата.

Говореше сериозно. Брачното ни свидетелство беше у него. Изобщо не го бях виждала. Ако го нямаше Андрей, щях да се върна там, откъдето бях започнала — без документи, без пари и без подслон.

Имаше право — наистина беше мой господар.

— Била си с оня американец — изръмжа той.

Зашлеви ми силен шамар. Ударът беше ужасен, нанесен с брутална мъжка сила. Главата ми забръмча.

Знаех какво ще последва, затова се обърнах и избягах. Той тръгна да ме гони, но беше пиян и това го забави. Чух го да вика подире ми, но вече бях излязла навън и тичах с всички сили.

Вечерта превръщаше дъжда в лед, суграшицата в сняг. Видях някаква купчина парцали под железопътния мост, заприлича ми на труп. Може би някой от мъжете, на които бях дала пари. Ледени висулки се спускаха от напречните греди на моста, релсите бяха покрити с тънка ледена корица.

Виждах как дъхът ми се кълби на бели облачета в студения въздух, докато се изкачвах по стълбището към апартамента на Наталия. Облегнах се на вратата и почуках.

Отвори ми, навлечена с няколко палта едно над друго, забулила лицето си с шал. Не можеше да си позволи да отоплява апартамента дори посред зима. Под очите имаше тъмни сенки. Беше болна.

— Ти? — възкликна смаяно.

— Може ли да вляза?

Дръпна се от вратата. Днес нямаше усмивки и „ваше височество“. Загледа ме, застанала до вратата. На ръцете имаше ръкавици и се потеше дори в тази ледена стая.

— Не си добре — казах. — Трябва ти лекар.

— Кой може да си позволи лекар? — И ме изгледа от глава до пети. — Какво правиш тук?

— Нямаше къде да отида.

Бях готова да й разкажа всичко за Андрей. Трябваше да го кажа на някого.

— Изхвърлил те е. Знаех, че така ще стане.

Отново ми се стори, че гледам отстрани собствения си живот. Наталия знаеше нещо, което аз не знаех, но на всяка цена исках да науча.

— Тя няма да се срещне с теб. Той каза ли ти?

Наталия отпускаше с наслаждение лошата новина. Парче по парче. Олга беше изпълнила поръчението си, но императрицата майка отказала да потвърди преценката на племенницата си. Или може би Олга беше променила мнението си по пътя между Берлин и Копенхаген. Каквато и да беше истината, играта на Андрей се беше провалила.

Усетих, че се олюлявам. Но същевременно бях облекчена. Най-накрая всичко свърши.

— Сега и двете сме в една лодка — каза Наталия и в гласа й се усети истинска злоба. — Вече не сме високопоставени и могъщи.

— Наталия, аз…

— Какво ще правиш? Вече не можеш да живееш в оная хубава вила. Ще бъдеш като всички нас. И по-зле. — Наведе се към мен и усетих непоносимо противния й горещ дъх. — Няма работа, нали знаеш. Всички опитвахме.

— Мислех, че си ми приятелка.

— А аз мислех, че си великата княгиня.

Избута ме обратно в коридора и затръшна вратата.

Вратата се люлееше на пантите си. Парчета стъкло се търкаляха по пода в преддверието — останки от бутилката водка, разбита в стената. Една от завесите в гостната висеше накриво.

Не изпитвах страх. Бях решила, че този непоносим човек повече няма да ме тормози.

Качих се горе. Беше тъмно и в спалнята беше студено. Приближих се към масичката до прозореца и светнах лампата.

— Значи се върна — чух гласа на Андрей.

Обърнах се. Той седеше в креслото с облегалка за главата, стиснал в дясната си ръка бутилка неизстудено френско шампанско. Сякаш празнуваше нещо. Устните му бяха мокри и изговаряше думите завалено; беше по-пиян, отколкото някога го бях виждала.

Отвратителен човек. Имах повече достойнство, докато бях момиче от нощен бар, отколкото сега като съпруга на този мъж. Само заради някакви обещания, дадени с половин уста.

— Чу ли новината? — изфъфли той. — Оная дърта крава от Дания е казала, че си измамница. Толкова от любящата те бабушка.

— Никога не съм твърдяла, че съм Анастасия. Това беше твоята история. Ти твърдеше, че съм.

— Ако беше направила каквото ти казах, можехме да убедим оная дърта кучка. Сега всичко свърши.

— Каквото и да бях направила, нямаше да има значение. Всички те искат Анастасия да е мъртва. И просто няма да ги убедим, каквото и да сторим.

Той се опита да се надигне от креслото.

— Малка неблагодарница такава.

— Отвращаваш ме.

Това го възпря. Никога преди не бях му говорила по този начин и за момент го видях да се олюлява на ръба на самосъжалението.

— Нали разбираш, всичко свърши. Парите. Продадох всичко, за да те издържам, а ти с какво ми се отблагодаряваш?

— Правеше го за себе си, не за мен.

— Може да ме наемат за портиер в „Егел“. — На третия път успя да се измъкне от креслото и се обърна към мен. — Ваше височество.

Поклони се подигравателно, докато го изричаше, заваляйки думите.

Пристъпи несигурно, блъсна се в стената и се насочи към кабинета си. Запитах се какво да правя сега, къде да отида. Ясно беше, че не мога да остана тук. Сетих се за Майкъл. Майкъл, който веднъж ме беше спасил; Майкъл, който фактически ме спаси два пъти, ако броим и ония гангстери в Шанхай; Майкъл, който тайнствено се появи в Берлин в поредния критичен момент от живота ми. Майкъл — единственият ми приятел в целия свят.

Андрей стоеше на прага на кабинета си. Държеше пистолет в едната ръка и шепа патрони в другата. Изпусна (няколко на килима, докато се опитваше да зареди старинното оръжие.

— Какво правиш?

— Има само един почтен начин да излезем от това — каза той и както ми се стори, имаше предвид и двама ни.

Успя да зареди два патрона в патронника и затвори. Вече вдигаше оръжието към мен, когато аз го нападнах с бутилката шампанско.

Но бях закъсняла. Видях черното око на дулото и чух някакъв много далечен глас да пищи: „Татко!“ Той натисна спусъка, чу се щракване, когато ударникът улучи празното гнездо. Замахнах напосоки с бутилката и го улучих в слепоочието. Той падна и тилът му се удари в ръба на камината.

Бутилката не се беше счупила и това ме учуди. Сигурно бях го ударила с основата й. Вдигнах я отново над главата си, готова да отбия атаката му, когато се изправи и ме нападне. Но той не помръдна.

Револверът беше паднал на пода до краката му. Ритнах го към ъгъла.

Той лежеше с полуотворени очи. Локвата тъмна кръв по паркета се разрастваше. Неконтролируеми спазми разтърсваха цялото му тяло.

Разбрах какво съм направила. Пуснах бутилката и изтичах към вратата, но спрях и се върнах в спалнята. Не знаех какво да правя.

Вцепених се. Беше нещастен случай, не бях искала да го нараня, поне не и да го убия. Но щеше ли някой да ми повярва?

Какво да правя?

Измъкнах от чантата визитката на Майкъл с телефона на берлинското бюро на Ройтерс. Набрах и задишах бавно, опитвайки се да се овладея.

Когато чух глас в слушалката, се изненадах от спокойствието си.

— Ало — казах. — Обажда се графиня Анастасия Николаевна Банишевска. Бих искала да говоря с Майкъл Шеридан. Моля, кажете му, че е спешно.