Колин Фалконър
Анастасия (34)

Майкъл

Германската марка продължи свободното си падане. Продавачите сменяха табелите с цените първо всеки ден, а после — на всеки час. Претъпкана с ваймарски марки количка не стигаше, за да си купиш и един хляб. Любимата песен в нощните клубове беше „Утре идва краят на света“.

В редакцията имаше един нещастник, старият Юрген, който живееше с жена си в малък апартамент близо до зоологическата градина. Работеше като шофьор и преводач, вдигаше телефона, разнасяше съобщения. Двама от синовете му бяха убити във войната, третият беше останал с един крак и не можеше да работи, затова Юрген се смяташе за щастливец, че има някаква работа. Инфлацията беше такава, че трябваше да му плащаме всеки ден. Напълвахме една торба с марки, той я грабваше, изхвръкваше от офиса и отиваше да пазарува — какви да е обувки, чорапи, часовници с кукувици, дори един велосипед втора ръка, всичко, което би могло да има някаква стойност, и по-нататък да може да го размени срещу нещо друго.

Тогава беше над шестдесетгодишен, бивш преподавател по английски в университета. Преди да се пенсионира, успял да скъта сто хиляди марки за старини. След три месеца тази сума не му стигаше дори за трамваен билет.

Селянчета, дошли да търсят работа в големия град, прогонени от глада в родните места, мръзнеха нощем по пейките под мокрите черни дървета на зоологическата градина, а туберкулозните им посестрими проститутки зъзнеха в кривите улички зад близката черква.

Това беше Берлин през зимата на 1923: утре идва краят на света.

Седяхме в кафе „Йости“, свити в палтата си. Леденият дъжд не преставаше да се плиска по паважа. Неколцина нещастници, сгушили глави в яките си, бързаха по улицата, приведени под чадърите.

Топлех ръце, държейки чашката с ерзац кафе.

Неколцината клиенти все още се правеха, че поддържат обществения живот в кафенето, който помнеха от преди войната, като стоически дъвчеха сладкиши, направени от замръзнали картофи, и упорстваха да пушат пури от зелеви листа, киснати в никотин. Горките. Зимата сякаш нямаше край. Декември беше първата спирка от безкрайното пътуване, наречено зима. Дълги дни, които трябваше някак да се запълват и изтрайват. Никъде никакво прилично ядене, никаква спирка, на която да слезеш.

Бях си обещал, че никога вече няма да я потърся. Но един ден тя неочаквано ми се обади и помоли да се срещнем. Трябваше да кажа „не“, исках да го направя. Но не можах.

— Изглеждаш уморена — бяха първите ми думи към нея.

Тя отпи от кафето, намръщи се и добави още две лъжички захар.

— Андрей ми изневерява.

Какво трябваше да кажа? Това ядосваше ли я? Или я нараняваше? Или изпитваше облекчение? Знаех какъв живот води Банишевски — още от Шанхай. Обичаше кокаина, женските дрехи и содомията… може би не непременно в този ред. Така става, когато оставиш хората да се женят за роднини и им осигуриш куп пари и свободно време.

— Мъж или жена? — попитах.

— И двете.

— Съжалявам.

— Защо? Защо съжаляваш? Ти уреди сделката.

— Мислех, че ти давам шанс за по-добър живот.

Втренчихме се един в друг. Тя първа отмести очи. И добави:

— Вероятно си смятал, че го правиш за добро. За двама ни.

Запитах:

— Какво стана с императрицата майка?

Посещението трябваше да бъде тайно, но цял Берлин беше научил само за двадесет и четири часа.

— Нищо не знам. Вече минаха две седмици.

— Всичко ще се уреди.

— Не знам какво ще стане. Той вече привършва парите. Почти нищо не остана у дома. Продава вещите си.

Сега разбрах защо ми се е обадила. Търсеше своя рицар на бял кон.

— Няма нужда да оставаш с него — казах, сякаш някой ми пъхна тези думи в устата.

— Къде да отида?

— Мога да ти помогна.

— Защо ще го правиш?

— Заради миналото.

През цялото време, докато живя в апартамента ми в Шанхай, май нито веднъж не ме беше погледнала в лицето. Очите й винаги блуждаеха из стаята, сякаш търсеше как да се измъкне оттам. За първи път усетих цялата сила на леденосиния й поглед.

— Как ще го направиш? — запита тя и разбрах, че току-що бях пуснал Анастасия да се върне в необременения със сложности мой живот.

— Мога да ти намеря документи. Лесно е. Ще подкупя някой чиновник в съответната служба. В Германия можеш да купиш всичко, стига да знаеш с кого да говориш.

— А после?

Разбърках кафето си. Да, ами после.

— Трябва да се връщам в Англия в края на месеца. Работата ми тук беше временна. Можеш да дойдеш с мен.

Всичко беше лъжа, но звучеше правдоподобно.

Тя поклати глава.

— Защо?

— Мога да се грижа за теб.

Седях и чаках отговора й. Исках я повече, отколкото някога съм искал нещо. На това ли му казваха „да продължиш да си живееш живота“? „Да се освободиш от миналото“?

— Искаш пак да ме спасяваш?

— Да, нещо такова.

Тя се опита да се пошегува.

— Последния път, когато ме спаси, се озовах в Берлин с един мъж, който спи с момчета в женски дрехи.

Естествено. Тя трябваше да чака какво ще каже императрицата майка в Дания, да не компрометира евентуалното известие, което би могло да дойде от Копенхаген. Сега нямаше значение какво прави Банишевски и как се държи с нея. Тя не искаше някой пак да я вади от калната река. Искаше да бъде Анастасия, великата княгиня на цяла Русия.

Допих кафето. Дъждът по Курфюрстендам се обръщаше в суграшица.

— А ако онази луда старица в Дания каже, че не си Анастасия?

— Това ли ще каже?

— Не знам.

— И аз не знам. Но трябва да разбера.

Иронията ме накара да се усмихна. Погледнах часовника си.

— Защо ми се обади?

— Исках да говоря с някого. Ти си единственият ми истински приятел.

Не знам, може би говореше сериозно.

— Трябва да тръгвам.

Тя се пресегна и сложи ръка върху моята.

— Благодаря ти, Майкъл.

— За какво?

— За всичко.

Колко съжаление може да породи едно докосване на ръка. Исках тази история да завърши по-различно. Но сега наистина беше време да свърши.

— Трябва да знаеш нещо — казах. — За парите, които скъпият ти съпруг ми даде. Не бяха за мен.

— Не ми казвай. Болната ти майка е трябвало да се оперира.

— Твоите приятели от клуба искаха компенсация.

— Хиляда долара?

— Хиляда долара, които нямах.

Тя пребледня и това ми достави известно удовлетворение. Сега можех да си изляза и да я оставя да се гърчи над шегата за болната майка, но този път не исках да си мисли, че съм някакъв безчестник — доколкото това имаше някакво значение за човек като мен. Много по-важно беше тя никога да не разбере колко много продължавах да я искам.

— Съжалявам — отрони тя. — Не знаех.

— Не си ме питала — отвърнах.

И с чувството, че най-накрая сме се разплатили, станах и излязох.