Колин Фалконър
Анастасия (3)

„О, Анастасия! Олга и Татяна бяха толкова сдържани, имаха чувство за отговорност. Високи, представителни, щяха да станат истински красавици, гордост за царския дом. А и Мария, нежно и весело дете, винаги усмихната. Докато Анастасия си беше малко дяволче. Изобщо не приличаше на сестрите си! Винаги си е била малко пълничка, но като взе да расте, стана същинска дебелана. И такъв срам за всички ни!“

Започнаха да ги измъчват чрез скука.

Както беше казал Николай, къщата някога принадлежала на един делови човек, Николай Ипатиев. Преди пристигането на царското семейство местният болшевишки работнически съвет му дал двадесет и четири часа да се изнесе, а след това реквизирал къщата за свои цели и я преименувал — в духа на тромавия, но страшен речник, превърнал се в запазена марка на болшевиките — на „Дом със специално предназначение“.

Семейството беше настанено на горния етаж, а пазачите — непосредствено под тях. На царя и царицата дадоха предната ъглова спалня — с две легла, диван, етажерка и един-единствен гардероб за дрехите на най-богатото императорско семейство в света.

След като прекараха първата нощ на пода, Анастасия и сестрите й, получили от пазачите си походни легла, се настаниха в стая, съседна на спалнята на родителите им, където спяха заедно с Алексей. Прислужницата на Александра — Анна Демидова — получи малка стаичка в дъното на къщата, доктор Боткин беше настанен в салона, а икономът Алексей Круп и готвачът Харитонов спяха на дървени нарове в преддверието. По всяко време пред вратите им патрулираха по няколко пазачи.

Присъствието на пазачите обаче ги притесняваше далеч по-малко от това, че нямаха с какво да се занимават. Ставаха всяка сутрин около девет часа, в десет закусваха с неизменния черен хляб и неподсладен черен чай. Казваха си молитвите, след това Александра четеше от Евангелието. После им позволяваха за половин час да се разходят в градината и ги връщаха обратно да се развличат с карти или четене до времето за обяд — един часа. Понякога следобед им разрешаваха да излязат на слънце за още половин час. Вечерята беше в пет часа, чай пиеха в седем. След това Николай им четеше пак от Библията, най-вече любимите му пасажи от Книгата на Йов. Последна беше леката втора вечеря в девет часа, после настъпваше време за сън. Всеки Божи ден минаваше по този дразнещо неизменен начин.

Два дни след пристигането на децата падна последният зимен сняг, но лятото дойде почти веднага, без никакъв пролетен шепот. Един следобед гръмотевична буря развихри светкавици по небето, дъждът бързо изпълни улуците и започна да се лее като плътна завеса от водосточните тръби. На следващия ден въздухът беше като топъл петмез, а само след седмица градът започна да пъшка под похлупак от смазваща жега.

В Сибир или се пържиш, или замръзваш.

Каменната къща бързо се загря и понеже Авдеев не позволяваше да отварят прозорците, стаите станаха непоносимо горещи. Миризмите, идващи от кухнята, където Харитонов беше решил лично да пече хляб, висяха във въздуха, а допълнителната горещина от фурната още повече влошаваше положението. Всички копнееха за кратката почивка, когато им беше позволено да се разхождат в градината, макар че дори там беше непоносимо топло, но вместо да правят гимнастика, Анастасия и сестрите й седяха в сянката на храстите в пълно телесно и душевно изтощение.

Николай се опита да заобиколи заповедта на Авдеев относно прозорците. Някога един от най-властните хора на света, сега той трябваше цели две седмици да се моли да бъде отворен един прозорец в собствената му спалня. Най-накрая шест души от местния съвет дойдоха една сутрин в къщата, за да инспектират стаята и да решат кой прозорец може да се отвори. Явно тези хора не бяха способни сами да вземат решение на място и в следващите дни ги посетиха още официални лица, поединично или на двойки, за да разгледат мълчаливо спалнята, обследвайки прозорците, сякаш бяха куриозна архитектурна загадка.

В крайна сметка, след като минаха първите три седмици на юни, двама войници влязоха и без да кажат дума, отвориха единия прозорец. Цялото семейство се стълпи пред него да подиша свеж въздух. Дори най-лекият ветрец беше приветстван с възклицания, каквито би предизвикало посещението на някой чуждестранен принц.

Някога баща й беше командвал армии от милиони войници, но Анастасия се питаше дали някоя от неговите победи му е била толкова сладка, колкото този извоюван прозорец.

Тоалетните бяха в дъното на коридора.

Пред тях седеше въоръжен войник, поставил пушката на коленете си. Това беше войникът от влака — онзи, когото Анастасия беше дразнила заради заекването му. Откакто го беше видяла за последен път, на носа му се беше появила пришка и човек не можеше да не се загледа в нея и да не се почуди откъде се е взел този пурпурен гноен нарастък, застрашително увиснал над мустаците с цвят на жълтък.

Когато момичето се приближи, той се ухили зловещо.

— Къде отивате, д-д-д-другарко? — запита войникът.

Анастасия погледна към тоалетната. Вратата беше махната.

— Не съм ви никаква д-д-д-другарка — каза тя със сгорещени от гняв бузи. — Казвам се Анастасия Николаевна Романова и искам да остана сама.

Войникът сдържа гнева си, правейки комична театрална гримаса.

— Защо, какво ще правите там вътре, д-д-д-другарко?

Анастасия отново погледна към тоалетната, а след това пак към войника. Усети желание да срита този глупак в кокалчетата. Почуди се дали би могла да сдържи още малко напъните на пикочния си мехур, докато сменят пазача довечера, но реши, че не може. Мъжът явно искаше да й отмъсти за закачките или може би това мъчение беше още едно от дребните заяждания на Авдеев.

— Какво има, д-д-д-другарко?

О, я го виж, даже й се хили. Тя сви рамене. Това унижение нямаше никакво значение. Влезе тихо в тоалетната.

Някой беше надраскал неприлична рисунка на стената. Майка й с диамантената императорска диадема, с разтворени крака и Разпутин между тях, готов да… Тя ахна и закри уста с ръка.

Погледна през рамо и видя пазача да й намига. Явно му беше много забавно. Нищо в живота й дотук не я беше подготвило за този момент. Беше живяла като затворничка в Тоболск и в Царское село, но там поне се отнасяха с уважение към тях. Тук бяха безпомощни, изоставени на произвола на хора, които се държаха като животни. Никога не беше усещала такъв страх.

Как можеха да им причиняват това?

Пазачът не преставаше да я зяпа. Тя не го погледна, опита се да си представи, че го няма. Вдигна пола, колкото можа по-скромно, и смъкна бельото си, без да позволи на това прасе да види нещо от тялото й. Седна на чинията и зачака струята да потече.

— Какво има, д-д-д-другарко? Дървената седалка не е т-т т-толкова хубава като златната, дето си й свикнала.

Ужасно й се пикаеше. Но не можеше да пусне и капка, а мехурът й сякаш щеше да се пръсне.

Пазачът наклони глава.

— Може би в-в-великите к-к-княгини не п-п-п-пикаят като другите — подхвърли той.

— Моля ви, обърнете си главата — рече Анастасия.

— Защо? Ти н-н-н-нищо не правиш.

Не можеше, докато той я гледа. Чу го да се хили. Беше спечелил. Най-накрая тя усети как урината потича. Когато свърши, осъзна, че не може да се избърше, без той да погледне под полата й. Затова изхвръкна от нужника, мина покрай него като фурия и чак до самия край на коридора чуваше гръмогласния му кикот.

Научи, че войникът се казва Гришкин. Изобщо не бил войник, а фабричен работник, като повечето от хората на Авдеев. Във фабриката за пъпки, предположи Анастасия, ако по лицето му можеше да се гадае с какви таланти разполага. Сега си беше поставил за цел, когато го пратят на пост, да поема дежурството пред тоалетните. Момичетата избягваха да използват тоалетната през деня, особено ако знаеха, че Гришкин ще е там. Николай се оплака на Авдеев, който му отговори по обичайния си начин, сякаш тази молба, отнасяща се до основни нужди, можеше да се сравни с поръчването на печен омар на закуска.

Но Анастасия реши да не го избягва. Така щеше да признае, че е победена, да се подчини. Нямаше да се поддаде на дребнавото му заяждане. Ходеше до тоалетната, когато имаше нужда, и след първия случай дори не му достави удоволствието да погледне към него.

Един ден на стената на коридора се появи рисунка. Анастасия видя неколцина от пазачите, събрани пред нея, да се смеят на висок глас. Гришкин се дотътри и надникна над главите на другите с крива усмивка. Без съмнение, очакваше, че е още една от неприличните им драсканици, че е нарисуван Распутин, как се гаври с някой от семейството на противната велика княгиня.

Но изражението му в миг се промени. Защото това беше карикатура на самия него — с нос, голям колкото подпухналото му тяло и покрит с готови да се пукнат пришки. Бяха го нарисували застанал на стража пред тоалетната, с гъсти облаци мухи, въртящи се около главата му.

Отдолу пишеше: „Намерихме начин да държим мухите настрана от тоалетната през лятото, д-д-д-другарю.“

Гришкин изкриви лице, обърна се и видя Анастасия. Моментално разбра кой го е нарисувал, и то точно тук.

По-късно през деня, когато тя отиде до тоалетната, Гришкин я чакаше.

Момичето не му обърна внимание и влезе вътре. Но почти веднага отстъпи назад и излезе. По стената и по седалката имаше размазани изпражнения. И към досегашните неприлични драсканици се беше прибавила още една — баща й, наведен над маса, и Распутин, застанал зад него в недвусмислена поза.

Тя усети как сълзи се събират в очите й. Не можеше да понася повече това и нямаше да го понася.

Тупна с крак и се озъби на Гришкин.

— Свиня!

Той като че ли ужасно се зарадва на тази проява на неподчинение.

— Какво има, д-д-д-другарко? Не си ли виждала лайна?

— Виждам всеки ден, като минавам покрай теб!

Гришкин престана да се усмихва и я изгледа с каменни очи.

— Горката в-в-велика к-к-княгиня… Сега къде ще ф-ф-ф фърчат мухите?