Колин Фалконър
Анастасия (61)

Анастасия

Долен Ийст Сайд. Улиците наоколо гъмжаха от евреи, италианци и поляци, обичайната клиентела бяха моряци и босяци, дошли в града с последните си няколко долара с надежда да намерят работа. И разбира се, проститутки, които наемаха стаи за по един час.

Собственикът — така и не му научих името — беше стар поляк с миши очички, вмирисан на вкиснала пот. Дръпнах го настрана и му обясних какво искам. Макар да ми се струваше, че по принцип няма да има възражения, видях го, че се притесни да не би това да докара лоша репутация на заведението му. Клиентите идваха тук, защото можеха да правят каквото си искат без никакви проблеми, а това, което му предлагах, си беше проблем.

Поиска сума, която да компенсира всяка претърпяна от бизнеса му щета, и макар че я свалих почти наполовина, все пак оставаше малко по-голяма, отколкото ми позволяваха средствата, защото освен на него трябваше да платя и на един фотограф на свободна практика. Надявах се резултатът да си струва труда.

Не беше един от най-славните моменти в живота ми.

Собственикът ми каза номера на стаята и по кое време идва Голдфинч. Наех фотограф, който беше работил за вестниците на Хърст и знаеше как да дебне обектите си. Казваше се Джими Колинс, палеше цигарите една от друга, имаше мек Ирландски акцент, усмивка на гладен вълк и се отдаваше на работата си със садистично удоволствие.

Улиците на Долен Ийст Сайд бяха горещи като турска баня. Излязохме от таксито и потънахме в хотела. Фоайето беше мрачно като пещера. Собственикът изпълзя отнякъде, даде ми един ключ, върна се в малкия си кабинет зад рецепцията и се заключи вътре.

Качихме се на третия етаж. На стълбата беше постлана разнищена пътека, тапетите висяха на ивици, сякаш някой нарочно ги е драл. Миришеше на влага — комбинация между хоросан и ненадеждна нюйоркска канализация. Чух писъци от една стая. Истински, престорени… кой знае.

Голдфинч беше в стая триста и осем. Долепих ухо до вратата и се ослушах. Вътре не си губеха времето. Дадох знай на Колинс, поех си дълбоко дъх, пъхнах ключа в ключалката, рязко отключих и отстъпих назад.

Чух писък на момиче, блеснаха три светкавици, докато Колинс снимаше. Когато свърши, се отдалечи тичешком, без да каже нито дума.

Останах неподвижен за миг, после влязох и затворих вратата.

Жените са прекрасни по бельо, поне така мисля аз. Мъжете обаче са смешни. Колкото до момичетата като онова, с което Голдфинч беше в стаята — заради душата си предпочетох да гледам на другата страна.

Нямах представа какво правеха, когато Колинс ги засне, не исках и да знам. Голдфинч беше по бельо — фланелка, бели къси гащи и чорапи и търсеше панталоните си по пода. На момичето, изглежда, изобщо не му пукаше — седеше на леглото по бяла фланелка и с изключително отегчено изражение, сякаш това не й се случваше за първи път.

Време беше да атакувам.

Огледах се къде да седна. Видях жалко легло с посивели чаршафи, стар шкаф с една увиснала на пантите врата, мръсна завеса, която скриваше пожарния изход, и един-единствен стол, където Голдфинч беше струпал останалите си дрехи.

Сметох ги на пода и седнах.

— Кой сте вие, по дяволите? — изфъфли той с британски акцент.

— Няма значение кой съм.

Погледнах към момичето. То дъвчеше дъвка и като че ли никога не я вадеше от устата си. Не изглеждаше на повече от дванадесет години, плоскогърдо и ужасяващо слабо. Педофилията не беше рядко явление — и тогава, както и сега.

Голдфинч беше успял да се напъха в панталоните си. Не, грешка, крачолът не беше който трябва. Заподскача, опитвайки се да се измъкне. Мъж без панталони е мъж без достойнство. Не беше в позиция да се пазари.

— Трябва ли годеницата ви да стои тук, докато говорим, господин Голдфинч? — обърнах се нехайно към него.

— Откъде знаете, по дяволите, кой съм?

Ако не друго, поне умееше да ругае. Беше висок, нямаше вид на хищник — оредяваща русолява коса и пепеляви мустаци. Здрава конструкция, тяло, гъсто обрасло с червеникави косъмчета, от които лично на мен ми се догади. Заприлича ми на морков.

На третия опит успя да закопчае панталоните. Изгледа ме яростно, разкъсван между наложителната нужда да открие къде му е ризата и непреодолимото желание да ме изрита оттук.

— Аз имам снимки, а вие имате жена и две малки дъщери. Като съберете двете неща, се получава експлозивна смес. Да поговорим ли как да ги държим разделени?

Той откри ризата си на пода и я стисна на топка в юмрука си. Нервно свиваше и разпускаше пръстите на другата си ръка. Май смяташе да излезе от ситуацията, като употреби насилие.

— Ако стане нещо с мен, тези снимки ще бъдат отпечатани във всички вестници. Вашият работодател господин Биърд никак няма да бъде очарован от подобно нещо. Затова не си и помисляйте да ми се нахвърляте.

Той рухна — внезапно и покъртително. Ръката му затрепери, лицето му се сгърчи. Отпусна се на колене и зарови лице в ризата си.

— О, Господи! Господи! Господи!

В такива моменти мъжете често се връщат към религията.

Погледнах към момичето. Не показваше признаци случилото се да я е трогнало поне малко.

Лицето на Голдфинч беше мокро и той взе да го бърше с ризата си.

— Знаех си, че ще стане така — пророни той едва чуто.

— Момичето трябва ли да стои тук?

— Няма страшно, тя не говори английски — вдигна очи към мен той.

Досега никой не ме бе гледал с толкова омраза. Без съмнение му се искате да ме усмърти.

Наведох се напред и подпрях лакти на коленете си.

— Трябва да ми помогнете, господин Голдфинч — произнесох бавно и отчетливо. — Ако го направите, ще видим как да уредим тази работа.