Колин Фалконър
Анастасия (41)

Анастасия

Настъпваше краят на един студен, загубен сезон, който беше започнал много отдавна в Берлин. Беше ми омръзнало да гледам унилия зимен пейзаж. Копнеех за пролет, слънце и надежда.

Майкъл се връщаше уморен от работата си, уморен — подозирам — и от мен. Къде беше Анастасия сега, когато той имаше нужда от нея? Беше я заменил с една секретарка на адвокат, беше разменил романтиката на шанхайските и берлинските барове с тази противна кенсингтънска улица и нейните газови фенери, и мириса на влага, вплетен в мъглата и вледеняващата суграшица.

Една нощ го улових, че ме гледа от креслото си до камината, и разбрах какво си мисли: „Какво направих аз с нас двамата?“

Сега имаше възможност да прогони призраците и да им даде вечен покой. Подозирах, че се страхува какво ли може да открие в Свердловск. Нямаше друг избор, трябваше да иде, аз го разбирах. Но ако се върнеше без своята руска принцеса, какво щеше да стане с нас двамата?

Гледах го как спи. Беше пъхнал ръце под тила си, гърдите му се вдигаха и спускаха, дишаше равномерно. Утре сутрин щеше да замине за Русия — митичното място от моите фантазии; сивият призрачен свят, който ме беше родил, но за който не си спомнях нищо. Той отиваше там, където аз не можех — като хирург, който изследва собственото ми сърце или утроба. Страх ме беше да си помисля какво ли може да открие.

Страхувах се и от това, че ме оставя тук. Всъщност нямаше защо да се плаша. Имах пари, щяха да ми стигнат, докато него го няма, макар и да не бяха много, имах и покрив над главата. Но щях да бъда сама, а мисълта за самотата ме плаши. От онази нощ на моста преди три години винаги беше имало мъж, който да бди над мен.

Питах се какво ли ще правя с тази свобода.

Майкъл заминаваше със сутрешния влак за Дувър. Не обеща нищо, а и аз нищо не очаквах. Все още живеехме ден за ден. Не можех да говоря за вчерашния ден, а Майкъл никога не говореше за утрешния. Но бъдещето беше нещо, което вече не можех да извадя от мислите си. Не можех да го пренебрегвам, както не ми бе възможно да пренебрегна болезнената чувствителност на гърдите си, която нямаше нищо общо с нашето любене. Питах се дали да му кажа за подозренията си.

Не, нямаше.

Бях решила, че Майкъл е предопределен за момичетата от нощните клубове. Спасяваше принцеси от мътните води на китайските реки и в крайна сметка щеше да си отиде. Ако му дадях този дар на постоянството, щеше да ме намрази заради това, бях сигурна.

Нека да спи.

Може би утре, преди да замине, ще му го кажа. Ако иска тази дискредитирана принцеса, ще го разбера по погледа в очите му. Ако не, пак ще го разбера и ще си отида, преди да се е върнал.

Ще чакам до сутринта и тогава ще му кажа.