Колин Фалконър
Анастасия (67)

Майкъл

Отново изплувам от топлите дълбини на някакъв розовеещ, погълнал всичко желатинов свят. Сякаш се събуждам от прекрасен сън и се боря с реалността. Там, на онова друго място, нямаше болка. Вероятно благодарение на лекарствата, които ми даваха.

Но сега полека се изтръгвах от паяжината на сънищата. Виждах сенки в някаква бяла стая. Хора се навеждаха над мен, усещах острия мирис на дезинфектанти от дрехите им. Дадоха да ми пийна вода. Опитах се да си спомня къде съм, как съм се озовал тук.

Сигурно съм се унесъл отново, защото следващото, което видях, беше старият, надвесен над леглото. При вида на палтото от камилска вълна, безупречната побеляла грива и скъпата вратовръзка, помислих, че съм умрял, защото той ми заприлича на Господ или може би по-скоро на сатаната.

Не можех да говоря. Тогава не осъзнавах, но после разбрах, че лекарите са ми зашили устата. Дясното ми око беше подуто и затворено, може би затова не виждах нормално. Морфинът притъпяваше болката, поне за момента. Но нямаше да е все така.

— Кажи ми кой ти причини това? — прошепна той. — Кажи ми кой го направи. Ще го накарам да прокълне майка си, че го е родила.

Това бяха първите нежни думи към мен. Помислих: „Какво да са ми причинили?“ Не можах да си спомня нищо. Не знаех кой съм, нито къде живея. Не си спомнях, че Анастасия е идвала да ме види. Майка ми и брат ми — също. Не ги познах. За разлика от Анастасия, паметта ми се върна след няколко дни, макар че ми трябваше повече време, за да схвана картината изцяло, да разбера какво се случи онзи следобед в пресечката на Бродуей.

Колкото до болката, морфинът ме пазеше от нея и щеше да го прави още няколко дни. Донякъде се пристрастих към опиума. След като си живял ден след ден, затънал в пороци, лошите навици стават по-скоро втора природа, а не избор.

Старият ме посети след няколко дни, когато стана ясно, че няма да мога да участвам в семейното събиране на Лонг Айлънд. Все още ме хранеха със сонда, но поне вече знаех как се казвам.

— Кажи ми кой ти причини това — не преставаше да повтаря той.

Какво можех да му отговоря? Нищо чудно да е Биърд. Сетих се за огромния ирландец с пестници като чукове, който ме беше посетил в дома ми в Гринуич Вилидж. Здравеняк, който преспокойно можеше да размаха и някоя бейзболна бухалка.

Но не можех да бъда сигурен.