Колин Фалконър
Анастасия (32)

Майкъл

Берлин не се различаваше особено много от Шанхай. Във всеки град, в който съм ходил, в обръщение е онзи порок, който отговаря на местните вкусове. В Шанхай беше опиумът, в Ню Йорк — забраненият алкохол, в Берлин — кокаинът. И сексът, разбира се. Именно сексът придаваше пикантния вкус на Берлин. Столицата на Германия се специализираше в подземния секс, в извращенията, които си пробиват път във всеки град, когато парите изгубят стойността си и утрешният ден престане да има значение.

На Хаусщрасе се разхождаха малолетни проститутки, не повече от дванадесетгодишни. Носеха косите си на плитки, бяха облечени в оскъдни роклички и размахваха чантичките си като опитни уличници, докато отвеждаха клиентите към някой от евтините хотели наоколо.

По-възрастните им посестрими залагаха на други предпочитания. Един ден, докато вървях по Тауенцинщрасе, една жена се подаде от сенките и прошепна, докато минавах покрай нея:

— Искаш ли да ми оближеш ботушите? Само три милиарда марки и една цигара. Чудесна сделка, миличък!

Загледах я. Беше обута във високи черни кожени ботуши и брич. Ботушите й бяха лъснати като на подполковник. Намигна ми. Отказах учтиво и продължих. Три милиарда, за да оближа тези ботуши. Сделка, каквато няма да ти предложат никъде другаде, само в Берлин.

Най-красивите момичета на Курфюрстендам всъщност бяха мъже. В оскъдно осветените бардаци край зоологическата градина напудрени и начервени правителствени чиновници допълваха постните си заплати, ухажвайки пияни моряци и чуждестранни дипломати, като им предлагаха травеститски развлечения и обикновени „свирки“.

Не беше трудно да се разбере защо победи националсоциализмът.

Не че аз живеех като монах. Мъжът си е мъж, дори когато е влюбен. През апартамента ми мина цяла кохорта германски метреси, привлечени от цигарите, копринените чорапи и вечерите по ресторантите. Чисто и просто взаимопомощ. И те не бяха влюбени в мен.

Но не можех да пропъдя Анастасия от мислите си. Написах статията, както бях обещал, и я представих по такъв начин, че със сигурност да привлека вниманието на една императрица майка някъде в Копенхаген. Излизаше, че едва ли не Ройтерс потвърждава претенциите на Анастасия.

Зачаках тя да ми се обади. Чаках толкова, че едва не изгубих надежда.

Фридрихщрасе и Курфюрстендам бяха основните артерии на града, но душата им бяха кафенетата: заведения като „Вестен“, „Йости“, „Клер“ и „Монопол“. Именно там берлинчани отиваха да четат вестници — макар че бяха пълни само с лоши новини, — там се срещаха с приятели, разменяха клюки, спореха за политика.

Уредихме си среща в „Романите Кафе“, точно срещу руската черква. Беше с размерите на бирария, с хиляда места. Точно затова го избрах.

Когато Анастасия пристигна, се заоглежда с няма почуда. Клиентелата представляваше парцалива бохемска сбирщина. Някои с коси, развяващи се над мазни яки, други — с обръснати глави; едни в дрипи, други в кожени палта. Видях дори един млад мъж, облечен като американски каубой, с ботуши и истински шпори.

— Какво е това място? — запита тя.

— Никога ли не си идвала тук?

— Ходим само в руските кафенета.

— Всички идват тук — комунисти, анархисти, дадаисти, марксисти. Харесва ми да седя и да слушам разговорите. Намирам си материал за статиите. Виждаш ли онези двамата там, които играят шах? Този вдясно е Емануил Ласкер. Беше световен шампион по шах почти тридесет години. Някакъв кубинец му отне титлата преди две години.

— Значи ако ме покани да играем, не бива да залагам нищо?

Усмихнах се.

— Точно така.

Келнерът донесе кафетата и аз я загледах как седи, сякаш е глътнала бастун. Спомням си, че седеше точно така и в Шанхай. Някой я беше научил да седи така. Само по себе си това не доказваше нищо, освен че вероятно не произхожда от средната класа.

Макар че много се бе променила, доста неща си бяха останали същите — погледът на подгонено животно, дългите паузи в разговора, чувството, че част от нея липсва. Беше изгубена пътничка на чуждестранна гара, чакаща да дойде липсващият й багаж, изгубено дете в полицейския участък в центъра на града, ококорено и уплашено. Но поне беше преоткрила волята да не се предава, инстинкта, който й беше изневерил онази нощ в Шанхай.

— Изглеждаш толкова… красива — изрекох аз.

Тя наведе глава, приемайки комплимента, сякаш беше евтин букет, метнат в ръцете й от някой непознат. Изведнъж се почувствах невероятно тромав и недодялан.

— Как се спогаждате с Банишевски? — продължих бързо, за да прикрия смущението си.

— Сравнително добре се отнася с мен.

— Хубаво е… да знам, че си добре. Доста често мислех за теб.

Отново леко кимване, но не можах да разбера какви чувства е породила у нея повторната ни среща. Такава си беше тя — никога не знаеш какво мисли или какво планира. Може би в крайна сметка шампионът по шах на онази маса не би я сметнал за особено лесен противник.

— Защо ми се обади? — запитах с напразната надежда, че ще се издаде.

Тя си пое дъх.

— Само двама души тук в Берлин знаят каква съм била… преди. Единият е съпругът ми.

— Аз няма да издам тайната ти.

Тя се намръщи, сякаш не беше особено сигурна. Почувствах се оскърбен. Но сега между нас имаше бездна — моето тайнствено момиче от нощния клуб не беше нищо повече от спомен. Изключително болезнен.

— Така значи. Великата княгиня Анастасия — реших да се пошегувам.

— Точно така — потвърди тя.

Шокира ме начинът, по който го изрече — невероятно сериозно.

Каква ирония — бях започнал тази кампания, а сега ми се искаше да я саботирам. Може би исках да си върна момичето от нощния бар.

— Страх ли те е? — погледнах я изпитателно.

— Не знам. Какъв избор имам? Да си остана анонимна?

— Някои от нас свикват с това.

— Не мисля, че бих могла. Най-малкото, не сега.

Това ме разтърси. Предполагам, че когато те докосне славата, съдбата, изобщо както щете го наречете, вече не можете да живеете без нея, точно както тя се чувства. Също като кокаина или опиума, нейните сънища са много по сладки от унилия живот. Банишевски я беше накарал да усети вкуса на славата. Сега тя искаше още.

— Да можех да си спомня поне нещо. Тогава всичко щеше да свърши.

— Наистина ли? Тази Анна Андерсен си спомня много неща, но повечето хора още не са убедени.

— Но аз изглеждам като Анастасия, за разлика от нея.

— Ти изглеждаш като Анастасия според Банишевски.

Изпихме кафето, поговорихме, но разговорът не доведе доникъде. Чудех се дали не се е съгласила да се срещнем, за да подразни съпруга си. Колкото до мен, просто още веднъж се направих на глупак. Може би никога нямаше да разбера тази странна, объркана млада жена и за първи път ми хрумна, че каквото и да е станало с нея, то й е отнело способността да обича някой мъж.

Тя желаеше мечтите, които Банишевски й беше нашепнал. Сега ми изглеждаше много по-далечна от когато и да било.

И аз си имах гордост. Казах си, че е време да спра да губя.

Стиснахме си ръцете и се разделихме приятелски на улицата. Докато се отдалечавах, си казах, че я виждам за последен път. Тя щеше да се превърне в история, разказвана на други мъже на чаша портвайн и хубава пура. Тайната й щеше да си остане тайна. Тя щеше да бъде моята неосъществена страст. И може би за добро.

Наложих си да се отдалеча, без да се обръщам.