Колин Фалконър
Анастасия (70)

Майкъл

Баща ми караше към центъра и мълчеше. Аз също. Беше все така далечен и сега, след като минаха доста години, разбирам защо. Всичко, което беше пожелавал — уважение, власт, красива жена, — беше получил с пари. Никога не му се беше налагало да иска нещо друго, освен да му кажат цената. Животът му се състоеше от непрекъснати преговори. Ето защо не знаеше как да се държи с мен.

Спряхме пред една сграда от тъмен камък на Четиринадесета улица и Пето авеню. Дейвис паркира пакарда зад едно червено рено и побърза да ни отвори вратите. Пръв слезе старият, аз след него. Влязохме в сградата. Качихме се, все така, без да говорим, в асансьора и стигнахме на втория етаж. Когато излязохме, той извади връзка ключове от джоба и отвори вратата на един от апартаментите.

Почака да огледам жилището. Стори ми се необичайно нервен.

Апартаментът се състоеше от спалня, голяма дневна, кухня и трапезария. В спалнята и дневната имаше камини. Подовете бяха застлани с турски килими. В трапезарията висеше кристален полилей.

— Какво е това? — попитах аз.

— Твое е, ако го искаш.

— Имам къде да живея.

— В оня бълхарник ли? — изсъска той и аз премигнах смаян.

Рядко чувах баща ми да се изразява така, че думите му да не могат да бъдат повторени пред дами.

— Опитваш се да ме купиш.

Отговори ми с буреносна физиономия — същата нападателна тактика, която използваше навсякъде.

— Точно така, опитвам се — потвърди през зъби — да те убедя, че няма нужда да живееш като просяк в годините, които ти остават.

— Нека ти обясня. Живея като повечето хора. Не като теб.

— Твое е. Не те връзвам. Няма да позволя да живееш като някой поляк.

Усмихнах се неволно. Фанатизмът му беше така неприкрит и непринуден, че направо ме разнежи.

— Няма нужда да работиш за фирмата като брат си, но не виждам какво лошо има да разполагаш с пари, уважение и място в модерна Америка.

Понеже не отговорих нищо, той продължи:

— Виждаш ли спортната кола там долу — реното?

Кимнах.

— И то ли е мое?

— Подарък е. Ако искаш, го вземи, ако не искаш — недей.

— Благодаря.

— Ще го вземеш ли?

— Не, няма да го взема.

— Защо, за Бога? Не ти искам нищо, Майкъл, но заради мен, заради майка ти поне… позволи ни да направим нещо за теб!

Не можех да понеса така да ми се моли. Не ми беше никак приятно. Учудих се, но не ми стана приятно. Освен това той не казваше истината — беше си обвързване. Не точно сега, разбира се, но след време. Не исках нищо, което да не съм си спечелил сам. И ако професията, която съм си избрал, не е особено добре платена, не е като неговата, то си е мой проблем, не негов.

— Благодаря, но нямам нужда от тези неща.

— Ама и ти си един негодник — измърмори той разочарован, излизайки от апартамента.

Огледах се наоколо. За миг изпитах съжаление, признавам. Но за мен рожденото право е нещо, което получаваш заради постигнатото от някой друг. Достойнството ми беше дребно и скромно, но бях работил за него години наред и то беше притежание, с което за нищо на света нямаше да се разделя. Затворих вратата на апартамента, заключих го и се върнах долу в колата при баща си, който продължаваше да кипи от сдържан гняв.

На следващия ден махнаха гипса от крака ми, хвърлих патериците и излязох на улицата само с бастун. Доста силно куцах. Лекарите казаха, че ще се оправя, но винаги ще имам нужда от бастун. Останалите счупвания бяха заздравели, но не и коляното. То щеше да ми е споменът от Ню Йорк.

Дейвис ме закара с пакарда у дома и първото, което направих, беше да си опаковам нещата и да повикам такси. Майка ми не можа да ме разбере — нито това, че се изнасям, нито че не искам Дейвис да ме закара до Гринуич Вилидж. Усещах как лепкавата паяжина на семейството ме обгръща в бодливата си прегръдка. Мислих много, докато седях в инвалидната количка, и взех решение.

Време беше да продължа живота си. Моментът не беше особено подходящ за ново начало. Докато седях в инвалидната количка, неподдаващата се на контрол американска икономика беше дерайлирала.

За първи път влизах в апартамента на Феликс в Горен Ийст Сайд. Една камериерка ми отвори вратата и аз изчаках в преддверието, оглеждайки красивите египетски статуи и телефона в бяло и златно. Сводестият портал даваше изглед към гостната. Екземпляри от „Венити Феър“ и „Вог“ се търкаляха около дивана като захвърлено бельо. Софи и госпожа Рифкин ме изгледаха учудено, преди Анастасия да се появи и бързо да затвори вратата.

— Майкъл.

— Анна.

— Какво правиш тук?

Ето ни пак заедно, помислих си. Толкова много имаме да си кажем, но няма думи, които да запълнят пропастта помежду ни. За кой пореден път разиграваме тази сцена?

Дори сега не бях сигурен, че постъпвам правилно. Бях лежал буден цялата нощ, обмислях всичко, мъчех се да оборвам собствените си доводи. Знаех, че няма да е лесно, но вече ми се искаше да е свършило.

— Наистина не трябваше да идваш тук.

— Дойдох да се сбогувам.

Тя затвори очи.

— О! — Загледах като омагьосан как една сълза се търкулва по бузата й. Тя премигна и отвори очи. — Добре ли си?

— Както знаеш, отпаднах от олимпийския отбор по дълго бягане. Но ще оживея.

Усещах я как прави мислен списък на всичко. Белегът над дясното око — резка с цвят на одрано месо, носа, който беше станал още по… по-интересен от преди; и, разбира се, бастуна — той винаги привлича вниманието на хората.

— Личи си, че не са ми липсвали преживелици — усмихнах се аз.

— Какво ще правиш?

— Приех работата в Шанхай. А ти?

Тя погледна към гостната, където роднините на съпруга й без съмнение слухтяха на вратата. Сви рамене, което означаваше, че остава.

— Сигурен съм, че ще оцелееш — рекох, чудейки се защо усещам в гласа ми да се прокрадва презрение, което никак не ми хареса.

— Обичам те — произнесе тя само с устни, за да не я чуят.

Аз и не исках да я чуя. За какъв дявол ми е някой да ме обича от другия край на света? Нямах никаква полза от това.

Трябваше да се освободя.

Тя се приближи към огледалото в преддверието, взе една кърпичка и се опита да поправи грима си, попивайки черните струйки под очите. Застанах зад нея и очите ни се срещнаха в огледалото.

— Виждаш ли там Анастасия Романова? — запитах я тихо.

— Понякога.

— Кажи ми нещо. Коя беше тя всъщност? Някаква разглезена малка руска принцеса, която ти си възродила. Наистина ли си струваше да я възкресяваш? Ами ако те бях държал като своя тайна в Шанхай? Ако никога не беше познала всичко това?

Бях толкова близо, че вдъхвах парфюма й. Да се откажа от нея, беше все едно да отрежа част от тялото си. Тя толкова дълго време беше представлявала част от моя живот, че дори през петте години, когато бяхме разделени, винаги присъстваше в мисълта ми, даваше форма и смисъл на всеки мой ден.

Точно излизах от вратата, когато тя каза:

— Но какво ще правя без теб?

Прошепна го толкова тихо, че едва я чух.

Застинах на прага. И отвърнах, също така тихо:

— Не знам.