Колин Фалконър
Анастасия (5)

„Помня най-вече смеха й. Станеше ли някоя пакост, човек би могъл да заложи и последната си рубла, че е работа на Анастасия. Тя имаше най-красивите сини очи на света, но никога не гледаше хората направо — каже нещо и те изгледа с ъгълчето на окото, някаква клевета по адрес на някоя от лелите или прислужниците, а после прихва да се смее. И не ти остава друго, освен да се разсмееш заедно с нея, но понякога шегите й биваха солени. Когато скучаеше, подлагаше крак на слугите и никой не й се караше, поне в последните години.“

Николай седеше на ръба на леглото, загледан в малкия. С изражение на невероятно горчива любов. След четири дъщери Господ най-накрая му беше дал отдавна желания син, но кладенецът на тази радост беше отровен. Жесток Бог.

— Как се чувстваш днес? — запита той сина си.

Момчето успя да се усмихне. Кожата му бе толкова бледа, че под нея прозираше синята паяжина на кръвоносните съдове по слепоочията и по опакото на дланите.

— По-добре — отвърна Алексей.

Николай протегна ръка към него.

— Това е хубаво.

— Татко, кога ще си идем у дома?

Николай се усмихна едва-едва.

— Скоро.

Лъжата затисна стаята. Като другите, които момчето толкова често чуваше.

— Ще ни направят ли нещо лошо? — запита.

Анастасия затаи дъх, чудейки се какво ще отговори баща й.

— Нека сме благодарни, че пак сме заедно.

— Кажи, ще ни направят ли нещо?

Николай се засмя.

— Ти мислиш ли, че кралят на Англия ще изостави роднините си? Той е мой братовчед.

Значи има надежда, помисли Анастасия. Но ако кралят на Англия им е чак толкова голям приятел, защо ги оставя да страдат толкова време?

 

 

Една сутрин Анастасия забеляза, че подметката на едната й обувка се е пробила. Бяха й позволили да вземе само един чифт обувки от багажа, който бяха донесли от Тоболск, и тя ги носеше още от деня на пристигането.

Когато Авдеев дойде — както винаги, без предизвестие — да инспектира стаите преди закуска, Анастасия застана на вратата, препречвайки пътя му. Както обикновено, мъжът смърдеше на алкохол и не се беше бръснал. Явно това бе новото лице на Русия.

— Какво има, гражданко Романова? — попита я той грубо.

— Трябва да си взема други обувки от багажа.

Мъжът втренчи в нея пиянския си поглед и по лицето му се изписа раздразнение, но и гузност. Знаеше какво означава този израз — че нещата им са отмъкнати до едно.

— Върви по дяволите! — изруга Авдеев, минавайки край нея.

Тя видя Гришкин, застанал наблизо с триумфална усмивка.

— Н-н-не се тревожи за обувките — чу го да казва. — Т-т тия, дето са ти на краката, ще ти с-с-стигнат за цял живот.

Изведнъж красивата лятна утрин стана неестествено студена.

В крайна сметка Анастасия отмъсти на Гришкин, както се беше заканила.

Понякога, докато сестрите й се разхождаха в градината, пазачите ги оставяха без надзор, за да изпафкат набързо някоя цигара в караулното помещение или да опънат крадешком някой гълток водка. Но един ден Авдеев стана доста рано от пиянския си сън и предприе внезапна инспекция. Намери Анастасия, седнала на една пейка до стената на къщата, да чете Толстой. Олга и Татяна бяха наблизо, но край тях не се виждаше никакъв пазач. Това го вбеси.

— Гришкин! — изрева Авдеев.

Анастасия чу стъпките на войника, който тичаше откъм караулното.

Когато стигна до пейката, тя му подложи крак, мъжът се препъна и полетя напред. Пльосна се по лице и пушката, на която беше забравил да пусне предпазителя, изгърмя. След оглушителния изстрел настъпи драматична тишина. Авдеев и Гришкин очакваха някой да изпищи от болка или да се вдигне тревога. Но куршумът беше излетял във въздуха, без да нанесе вреда.

Авдеев инстинктивно се беше снишил с разширени от ужас очи и изглеждаше толкова смешен, почти седнал на земята, че Анастасия не се сдържа и истерично се разкикоти.

Междувременно Гришкин се изправи. Беше твърде пиян, за да съобрази какво е направила малката велика княгиня. Авдеев побесня. Срита го, зашлеви го с опакото на дланта и още веднъж го ритна в кокалчетата. Гришкин стоеше вцепенен, същински чувал с картофи, и не реагираше.

Анастасия усети прилив на удовлетворение. Щеше да запомни този ден — едно от малкото й щастливи преживявания.

Това обаче не й се размина безнаказано. Анастасия смяташе, че никой не знае какво е направила, но грешеше — Николай беше видял всичко. По-късно вечерта той я отведе в Жълтата стая, накара я да седне и я загледа така продължително, че тъжните му сини очи сякаш казваха: „Кога най-сетне ще се вразумиш?“

Тя никога не можеше да погледне право в тези очи. Защото проникваха до дъното на душата й. Колко по-добре щеше да бъде, ако баща й понякога й се разсърдеше, но когато тя правеше лудории, виждаше в погледа му само разочарование, а това я нараняваше повече от острите думи на майка й и от мъмренето на наставника й.

— Знам какво стана днес с Гришкин — рече накрая баща й.

— Той си го заслужи.

Николай поклати глава.

— Така е — настоя тя.

— Затова ли го направи?

— Той е свиня.

— Вярно, някои хора не се държат прилично, за разлика от други — продължи баща й.

„О, татко — помисли тя. — Само това ли можеш да кажеш за тях? След всичко, което ти сториха?“

— Не можеш да подложиш крак на целия свят, Анастасия.

— Мога да се опитам.

Царят въздъхна.

— Един ден ще се научиш.

Тя усети, че започва да се ядосва. Беше редно да се въздържи, но не можа и както винаги, се отприщи като пробита дига.

— Какво ще се науча, татко?

— Ще се научиш да бъдеш милосърдна.

— Ти такъв ли си, когато им позволяваш да ни тъпчат с ботушите си, когато им предаваш цялата империя, без да се бориш? Такъв ли си, татко? Милосърден?

Ето на. Каза го. Това, което никога не би посмяла да изрече или дори да си помисли. Все едно беше плюла върху светия кръст. Какво я бе накарало да произнесе подобно нещо?

Болката в очите му беше непоносима; болка не от думите й, предположи Анастасия, а защото една от любимите му дъщери ги бе изрекла. В този момент й стана ясно, че дори арестуването и униженията от последните месеци не го бяха го съкрушили. До този миг.

— Нима не съм бил винаги добър баща за тебе? — попита накрая с такъв тон, сякаш сърцето му щеше да се пръсне.

Момичето разбра с ослепителна яснота, че това беше неговата мярка. Няма значение, че беше най-богатият човек на света и управляваше една от най-великите империи. Той мереше стойността си чрез доброто мнение на своето семейство.

Прииска й се да му каже колко съжалява, но не намери думи. От гордост, разбира се. Освен това знаеше, че вече е много късно. Казана дума — хвърлен камък. Особено ако е бил хвърлен така силно и така смъртоносно точно.

— Не те разбирам — промълви той. — Един ден, надявам се, ще си спомниш този момент и ще съжаляваш.

Стана, обърна се с гръб към нея и запали цигара. Сестрите й я гледаха от другия край на стаята така, сякаш в нея се беше вселил самият дявол.

Но дори вината не прогони изцяло гнева й. Изпита ненавист към този мълчалив мъж, защото у него нямаше гняв и плам. Не по-малко мразеше и себе си, заради същите тези качества, които очевидно притежаваше в изобилие.

Следобед на другия ден излязоха в градината, всички момичета заедно — Анастасия седеше между Олга и Татяна, Мария — в края на пейката. Анастасия слушаше бръмченето на насекомите, наслаждавайки се на това простичко удоволствие да е на чист въздух и да се взира в съвършено синьото небе. Чуваше звуците от всекидневния живот на града, долитащи иззад високите стени на градината — тропота на магарешките подкови по калдъръма, виковете на уличните продавачи.

Изведнъж се запита какъв ли ще бъде животът й, ако по някакво чудо можеше да се пренесе отвъд стените, където никой нямаше да знае, че е велика княгиня. Винаги беше живяла в някакъв вид затвор, помисли си — дворците в Санкт Петербург или Царское село бяха само друг вид заточение.

Но в Царское село поне винаги имаше какво да се прави.

Видя баща си да бъбри с един от пазачите — стария Воронин. Царят му предложи една от своите цигари и се разприказва с него за времето. Обичаше да разговаря непринудено със слугите, за разлика от майка й.

Воронин носеше една от царските ризи, с избродиран монограм. Момичето се запита дали баща й е забелязал, че говори с крадец. Как бе възможно да не разпознае една от собствените си ризи? Предположи, че просто се е предал, както винаги.

Баща й носеше всекидневни дрехи — войнишка риза в защитен цвят, офицерски колан и изтъркани черни кожени ботуши. Толкова не приличаше на царя, какъвто хората и особено враговете му си го представяха. Винаги се бе отнасяла към него със страхопочитание — не защото беше велик, а заради простотата му. Знаеше, че тя самата никога не би могла да притежава неговия дух. Баща й намираше общ език с всекиго — с пруски посланици или със слуги, с надути британски аташета или със сурови кавалеристи от казашките степи. А сега дори разговаряше с грубите селяни, които без стеснение го обираха.

Царят се отдели от Воронин и се запъти към момичетата. Поседя за малко при тях, пушейки цигара, загледан в небето, като издишваше бледосиния дим през ноздрите. Всички разбраха, че има да им казва нещо много важно, и зачакаха, докато той реши как да започне. Високата, сериозна Олга, Татяна, както винаги спокойна, положила ръка върху тази на Мария. И Анастасия, която много искаше да направи някаква гримаса, да се пошегува. Но сега не можеше да измисли нищо.

— Никой от нас не знае какво може да ни сполети утре — изрече накрая баща им.

— Татко? — вдигна очи към него Олга.

— Има нещо, което вие, момичета, трябва да знаете. — Той дръпна отново от цигарата по обичайния си начин, сякаш коментираше някаква незначителна промяна на времето. — Ако стане нужда, на ваше име в Банк ъф Ингланд, в Лондон, има вложени пари. По пет милиона рубли на всяка. Ако ви потрябват пари, трябва да намерите там един човек на име Барденов. Кажете му, че искате достъп до тези сметки. Той ще ви попита за кода на депозитите. Кодът е ОТМА. ОТМА: Олга, Татяна, Мария, Анастасия.

Произнесе всичко това, без да гледа към никоя от тях, с все така безизразен глас.

После добави:

— Струва ми се, вятърът днес е малко по-хладен.

Мария сведе глава, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Няма да допуснем отново да ни разделят — обади се Олга.

— Понякога не сме в състояние да контролираме положението — продължи баща им. — Каквото и да ви донесе утрешният ден, винаги трябва да помните, че сте велики княгини и във вените ви тече кръвта на Романови.

Всички мълчаха. Той протегна ръка и докосна рамото на Мария. Продължи да пуши, вгледан в бледосиньото небе. Накрая, след дълга пауза, изрече:

— Утре, струва ми се, може да стане по-топло.