Колин Фалконър
Анастасия (57)

Майкъл

Проследих ги от апартамента им в Горен Ийст Сайд към Сентръл Парк. Тя подскачаше, хванала ръката на облечената в сиво бавачка, стройна и модерно подстригана. Изобщо не приличаше на бавачката, която аз бях имал на нейните години — дундеста ирландка с акцент, който би могъл да среже стъкло, и наченки на сериозна брада.

Държах се дискретно на разстояние, когато пресякоха Парк Авеню и тръгнаха по затрупаните с листа алеи на парка. Младата жена в сиво седна на една пейка, а Рейчъл подгони патиците покрай езерото. Стоях на моста, пушех цигара и ги наблюдавах.

Дъщеря ми беше пухкаво създание с руса коса, пълнички крачета и лице на ангелче. Не виждах нищо от себе си у нея.

Добре. Всъщност ужасно приличаше на снимките на малката Анастасия, които бях виждал, макар да знаех, че си въобразявам, защото сега бях убеден, че моята Анна никога не е била принцеса.

Нямах намерение Рейчъл да ме забележи, нито пък исках да говоря с нея. Затова след малко се отдалечих. Слънчевата светлина проникваше през клоните. Шумът на града идваше дотук приглушен. Случайният минувач не би видял нищо друго, освен някакъв мъж, който върви с наведена глава, потънал в собствените си мисли.

Нещо се случи с мен в Ню Йорк. Започнах да играя игри. От гняв, предполагам. Това ме възхищаваше и в същото време не можех да се понасям заради двуличието си?

Като гросмайстор играех едновременно две партии — едната с Анастасия, другата с баща ми. Представях си се като стратегически гений — тук фалшив ход, там двойна игра. Доставяше ми извратено удоволствие.

Софи преспа в апартамента ми в Гринуич Вилидж. Сигурно й беше трудно. Крановете на батериите в банята не бяха позлатени, нямаше кой да й масажира стъпалата и да й приготви студен компрес за бодящата я глава. Нямах илюзии относно истинското й мнение за мен и апартамента ми — новата ми приятелка просто искаше да разбере как се живее като бедняк.

Стана от леглото около обяд, както обикновено. Почти не яде, както обикновено. Единствената храна, която я бях виждал да поглъща, бяха маслините от мартинитата й.

След като най-накрая се изкъпа, гримира, парфюмира и възстанови от фиркането и танците от предната нощ — тоест, около три часа следобед, — взехме такси до Горен Ийст Сайд. Не й казах къде отиваме.

Време беше да кажа „здрасти“ на моя старец.

Беше минала почти една седмица от завръщането ми в Ню Йорк и семейството ми не знаеше нищо за мен, след като отклоних поканата на Дейвис да се разходя с колата из града. Не бях ги виждал повече от десет години и сега отново щяхме да се съберем — появявам се без предупреждение в четири часа следобед с приятелка, забърсана на купон. Горската Софи.

Трябваше да отида сам, но знаех, че родителите ми ще се задавят от погнуса при вида на моята богата разблудна еврейка. Защо правим такива неща? Със стария всичко беше изпитание — исках да ми докаже, че не е онзи надут негодник, за какъвто го мислех. Но той не издържа никое от изпитанията, на които го подлагах. Сега и аз не се представих на висота, провокирайки го със Софи.

— Какво става? — запита тя, когато таксито спря пред една бяла мраморна къща на Пето авеню.

— Ще се отбия да видя татко — обясних, докато я извличах на тротоара.

— С мен?

— Защо не?

Софи беше смаяна. Хвърли невярващ поглед към натруфените балкони и огромните сводести прозорци — цели четири етажа. Прехапа устни и процеди:

— Е, добре, по дяволите.

За първи път усетих някакво истинско чувство към нея. Не знам защо, но нещо в духа на това момиче ме порази. Моята Софи беше истински боец.

На вратата ни посрещна новият иконом на моя старец и ни въведе в мраморното фоайе. Една прислужница в сива униформа взе палтото ми и наметката на Софи. Друга прислужница, малко по-възрастна, инспектира Софи с неодобрението на матрона от Лексингтън Авеню.

Икономът Филипс ни поведе нагоре. Хванах ръката на Софи — беше влажна.

Влязохме в приемната на първия етаж, затъмнена със завеси в бордо, които закриваха извисяващите се прозорци, високи колкото четири човешки ръста. Стените бяха отрупани с картини от Рафаело и ренесансови гоблени. Жълти рози бяха изкусно наредени в кристална ваза на антична масичка. Ароматът им обаче едва се преборваше с мириса на лак за мебели.

Бях виждал тази стая безброй пъти като дете, но никога не бях осъзнавал, че ми прилича на венециански бордей.

Видях и него.

Не беше се променил особено. Белите косми бяха малко повече — Сребърната лисица, както го наричаха на Уолстрийт, може би си беше измислил този прякор сам и беше накарал някой свой верен човек да го разпространи. Бялата риза с тежки златни бутонели блестеше под копринената раирана вратовръзка. На малкия пръст на лявата му ръка зърнах златен пръстен. Изглеждаше богат, внушителен и решителен.

След девет години получих едно студено, сухо ръкостискане и кратък оценяващ поглед. Повече ли съм очаквал? Каквото повикало, такова се обадило, би могло да се каже.

Мама беше на върха на леденото си спокойствие — перли, рокля „Шанел“ и френски парфюм, носещ се на талази от нея. Седнахме и слугите донесоха чай и сандвичи.

Разговорът за миналото ни отне около пет минути. Те не искаха да знаят нищо за Шанхай, Берлин или Москва, изобщо за кариерата ми в такова вулгарно нещо като вестникарството. Стори ми се, че търсят петна от печатарско мастило по пръстите ми. Мен пък не ме интересуваше колко по-богат е станал моят старец и доколко се справя брат ми във фирмата.

Атмосферата беше много учтива. Попитаха ме къде съм отседнал и когато им казах, помислих, че старият ще се задави с чая си. Един Шеридан да живее в Гринуич Вилидж! Не знам дали се почувства оскърбен или просто изненадан.

През цялото ми едночасово посещение не се проля нито една сълза, нямаше прегръдки или сърдечни излияния. Доброто име на семейство Шеридан нямаше да бъде омърсено пред непознати представители на простолюдието като някаква си Рифкин. Изпихме чая, поговорихме си учтиво и аз тръгнах, обещавайки пак да намина. Бях надхитрил Сребърната лисица, довеждайки натрапник на семейната среща.

Тръгнах си с душа на парцали и усмивка на място.

— Не бях разбрала, че си от онези Шеридан — каза Софи.

— Е, името се среща доста често.

— Феликс превъзнася баща ти, сякаш е някакво божество.

— Старият би искал да е така.

Докато таксито набираше скорост, хвърлих отегчен поглед към богаташкия свят на баща ми — фалшивия френски замък на ъгъла на Четиридесет и пета, тухлените кулички със зъбери и бойниците на средновековната крепост на Карнеги, елегантните къщи на бароните от Новия свят. Пътувахме към центъра, към по-приземените части на града, където Майкъл Шеридан все още се бореше за своята независимост.

— Какво се е случило между вас, Майкъл? — попита Софи. — Да не са те изгонили?

— Не, аз си тръгнах.

— Защо?

— С риск да ти прозвучи много надуто, исках да живея живота си както аз го разбирам.

Тя мълча известно време. После рече:

— Могъл си да бъдеш богат.

— Парите не са свободата.

— Не ти ли липсва?

— Кое?

— Животът би могъл да бъде толкова лесен за теб, Майкъл.

— Твоят живот лесен ли е?

— Разбира се, че е.

Ако някой мисли, че най-важното в живота е всичко да ти е лесно, никога няма да успееш да го убедиш, че греши. Трябва сам да го осъзнае. Щастливците никога не го проумяват.

— Наистина не те разбирам — продължи тя.

— Защо работя като журналист, а не съм на Уолстрийт с баща си ли?

Изражението на Софи ме раздразни. Нюйоркчани се прекланят пред парите. Когато хората така сляпо боготворят богатството, онези, които го имат, биват третирани като богове, независимо как са придобили парите си. Мразех начина, по който хората се умилкваха около баща ми. Той е свиня и му харесва да бъде свиня, беше го превърнал във вид изкуство, но никой никога нямаше да му го каже в лицето — понеже е ужасно богат. Трагично повторение на приказката за новите дрехи на царя.

Загледах се през прозореца на таксито в този нов Ню Йорк. Навсякъде табла с реклами: пушете „Лъки Страйк“, яжте овесени ядки, пазарувайте в „Блумингдейл“. Всичко се въртеше около парите.

— Презирам го — казах аз.

— Как само те гледаше. Обожава те.

— Заблуждаваш се.

— Не искаш да кажеш това.

— Не знаеш нищо за живота ми, защо просто не млъкнеш?

Не бях имал намерение да й се озъбя така. Предполагам, че моето „завръщане на блудния син“ ме беше засегнало по-дълбоко, отколкото смятах. Тя замълча и с ъгъла на окото си видях нещо удивително. Заплака.

— Съжалявам — опитах се да се извиня.

Мисля, че тогава със закъснение реших да се отнеса с нея като с човешко същество, а не като към залог в малката игра, която играех с Анна. Какво се надявах да постигна? Приключението ми със Софи беше просто злобно отмъщение срещу една жена, която обичах. Би трябвало да се засрамя, когато признавам тези неща пред себе си, и наистина се срамувам. Колкото до баща ми — какво се опитвах да докажа?

— Това е дълга история — рекох, опитвайки се да се помиря с нея.

Тя сви рамене, сякаш не я беше грижа дали е чула нещо или не.

Поех си дълбоко дъх.

— Баща ми е борсов агент, занимава се с акции, облигации, ипотеки. Струва ми се, че ме е ипотекирал още в деня, когато съм се родил. Винаги са ми казвали, че един ден ще бъда партньор във фирмата, сякаш беше нещо предопределено. Исках да имам свободата да избирам.

— По този начин ли?

— За мен, да. Исках да мога, като се погледна в огледалото, да знам, че вървя по свой път в този свят.

Софи явно не можеше да разбере това. И как би могла? Тя нямаше други амбиции, освен да си търси забавления.

— Доста жестоко спрямо тях, Майкъл.

— Какво да направя? Всичко, което притежавам, съм го постигнал сам. Имам кариера, апартамент в Лондон, малко пари в джоба — всичко си е мое. Смятат ме за добър журналист. Това ми харесва. Но със сигурност не съм Джеймс Барингтън Шеридан Втори.

— Какво ще стане, когато той умре?

— Вероятно брат ми ще получи всичките пари.

— Искам да кажа, интересно ми е дали ще изпитваш същото огорчение, когато него вече го няма.

— Човек не може да промени чувствата си.

Може би точно това ме дразнеше у Анастасия. Тя искаше всичко, от което аз се бях отказал.

 

 

Шампанското вече ми идваше в повече. Софи седеше на скута ми, остриганата й коса гъделичкаше бузата ми, задушливата смрад на цигарен дим и алкохол удряше в носа. По сцената подскачаше някакъв негърски джазбенд, парите ми бяха свършили, Софи пъхна пачка банкноти в ризата ми, провъзгласявайки: „Тази нощ Феликс плаща“, и викна келнера, за да поръча още пиене.

Бяхме вече порядъчно фиркани в поредната пропиляна нощ, с намерения за пиянски секс у дома. Добре дошли в живота на Майкъл Шеридан — независим, самоиздигнал се мъж, който плаща пиенето си с парите на брата на своята любовница.

— Тя знае ли, че си с мен? — изкрещях на ухото на Софи, за да надвикам рева на оркестъра.

Софи само небрежно сви рамене.

— Опита ли се да те спре?

Не й се говореше за това. Изгълта поредната чаша шампанско.

— Щастлива ли е?

Софи обгърна врата ми и пъхна език в устата ми.

Помня, че започнах да й разправям как живея собствения си живот, как искам да бъда свободен. Най-големият лицемер на света посегна за още една чаша шампанско, мислейки за Анастасия, докато прегръщаше Софи Рифкин през кръста, а нежните й гърди се опираха в ръката му.

 

 

Анастасия ме изненада и съм сигурен, че точно това целеше. Не бях в най-добра форма в този утринен час, след нощ, прекарана в клубовете — изтъркан халат, бос, небръснат, току-що станал от леглото. Недоспал. Отворих вратата и тя стоеше на прага — видение в ефирна черна рокля, изискани ръкавици и черен сламен тюрбан, с руса къдрица, предизвикателно изпълзяла изпод него над бузата й и спускаща по яката на палтото. Беше увита в хермелинова наметка, червилото аленееше кърваво на устните й.

И тези ледени сини очи, които не пропускаха нищо. Докато ме оглеждаше от глава до пети, се почувствах гол и жалък като никога. Ъгълчетата на устните й леко се спуснаха надолу — присъда над гледката, която й представях в момента.

— Няма ли да ме поканиш да вляза? — бяха първите й думи.

Аз се отместих.

— Ти какво? Зяпаш беднотията в Гринуич Вилидж?

— Трябва ти изтривалка пред вратата — каза тя, — за да могат хората да си изтриват краката, когато излизат.

— Не може всички да живеем на Пето авеню.

— Учудена съм, че са ти позволили да стигнеш дотук.

Започна да сваля ръкавиците, издърпвайки пръстите им един по един като хирург след особено кървава операция. Задържа ги в едната си изящно маникюрирана ръка и се огледа къде да седне. Наблюдавах я, пъхнал ръце в джобовете на халата си. Дяволите да я вземат, нямаше да се суетя край нея, сякаш съм й иконом.

— Много придирчиви сме станали май — подхвърлих накрая. — Живяла си и в по-лоши условия.

— Само когато спях на улицата. Никога ли не чистиш?

— Няма защо.

— Имаш ли кафе?

— Мисля, че имам.

— Може ли едно кафе?

Гледахме се като заклети врагове. Не й бях простил това, което ми беше сторила, затова се отбраняваше, претендирайки, че съм непоносим.

Отидох в кухнята, сложих кафе в кафемелачката и едно джезве на печката. Беше рано, но улицата вече беше оживена. Ню Йорк се събуждаше и тръгваше на работа. Бях излязъл от нелегалния клуб едва към два часа и безсрамно бях позволил на Софи да плати сметката. С двадесет и петте си долара за един ябълков сок долнопробните кръчми, по които Софи примираше, бяха извън моите възможности.

Анастасия застана до прозореца и се загледа навън, към улицата. През полуотворената врата се виждаше и в спалнята. Надяваше се да намери Софи, да ни изненада, но тя сигурно се беше измъкнала преди разсъмване.

— Значи напусна Ройтерс?

— В „Таймс“ ми предложиха повече пари, колкото и да е невероятно. Ройтерс ме бяха запратили в Москва. Най-мизерният и забравен от Бога град, в който някога съм бил. Но не си дошла тук да говорим за това.

— Точно така. Не дойдох да говорим за кариерата ти.

— Твоя работа ли е?

— Да не се опитваш да ме накараш да ревнувам, Майкъл?

Отговорът беше „да“, но се престорих на обиден; много ме бива в това.

— Малко самонадеяно, не мислиш ли?

— В Ню Йорк има толкова жени. Защо точно Софи?

— Мислиш, че е заради теб? Виждам, че си прихванала от нахалството на Пето авеню заедно с мъртвите порове на гърба ти.

— Това е хермелин.

— Да, а как е животът на слънчевата страна на улицата?

На лицето й се изписа едва доловима сянка на нежност.

— Майкъл, щеше да ме намразиш, ако бях останала. Няма ден, в който да не мисля за теб.

— Наистина ли? Защото аз не съм се сетил нито веднъж за теб през тия пет години.

— Тогава защо го правиш?

— Няма нищо общо с теб, принцесо.

— Не ме наричай така.

Беше права. Някога я бях наричал така от любов. Сега звучеше подигравателно. Може би наистина й се подигравах.

— Как са нещата на оня фронт? Софи спомена, че съпругът ти е наел адвокат. Може най-накрая да се явиш и в съда.

Тя сви рамене, сякаш след всичко, което бе преживяла, това никак не я интересуваше.

— Феликс мисли ли, че можеш да спечелиш?

— Не става дума да спечеля. Искам си това, което е мое по право.

— И какво точно? Какво искаш да получиш? Тронът на една държава, която вече не съществува? Парите и бижутата ги няма.

— Не става дума за пари.

— Феликс ли го твърди?

— Той няма нужда от пари.

— Не съм срещал богаташ, който да няма нужда от още пари. Такива са си по природа, знам го от опит.

— Не беше чак такъв циник.

— А ти не беше чак такава мечтателка.

— Ти започна всичко това, Майкъл. Сега не съжаляваш ли?

— Не трябваше да стане така.

Тя не каза нищо и това ме раздразни.

— Не ти ли беше достатъчно, че те обичам?

— Не можех да бъда просто госпожа Шеридан.

— Има ли значение коя си, ако обичаш този, с когото си?

Казват, че добрият адвокат никога не задава въпрос, чийто отговор не знае. Мислех, че знам какво ще ми каже. Но тя само промърмори:

— Да, има значение. Тогава за мен имаше огромно значение.

— Предполагам, че нямаме какво повече да си кажем.

Тя сложи ръкавиците си.

— Трябва да си вървя.

— Не искаш ли кафе?

— Надявах се, че мога да поговоря с теб, Майкъл. Ясно е, че още си ми сърдит. Не те обвинявам. Това, което направих, беше непростимо. Но си има причини.

Не казах нищо.

— Не ме изпращай — рече тя през рамо.

След нейното излизане аз останах дълго време загледан във вратата. Мразех се заради това, което й бях казал, и съжалявах, че си отиде. Да бъда лош с нея, беше по-добре, отколкото да седя тук в тишината, разяждан от ярост като от някакъв враг, и да не мога да направя нищо, да не мога да си излея гнева.