Колин Фалконър
Анастасия (11)

Майкъл

Някои мъже не се влюбват — те пропадат. Аз пропаднах в мига, когато видях Анастасия Романова в нощния клуб в онази първа нощ.

Всичко започна както всяка друга вечер в Шанхай — обикновено пиехме до свечеряване в Американския клуб, после всеки се прибираше да се преоблече. Предпочитаните дрехи — заради климата — бяха късо бяло сако, мека бяла риза и черни панталони. Ходех предимно в „Карлтън“ заради вечерята и кабарето, преди да се разделя с почтените си женени колеги и съпругите им и да тръгна сам на разходка из града — може би да пийна един абсент във Френския клуб на улица „Кардинал Мерсие“, а после да се отбия в „Амбасадор“ или „Казанова“, или „Венера“ с изкорубените им дансинги — заведения, до едно управлявани от белогвардейци емигранти. Продаваха билети за танци от десет цента до един долар, срещу които можеш цяла нощ да танцуваш с велики княгини и графини, и от двадесет долара да ти остане солидно ресто.

Не твърдя, че не съм знаел какви момичета работят в тези клубове, и изобщо нямах намерение да спасявам, когото и да е, най-малкото пък някоя руска уличница. След третата година в Шанхай смятах, че съм вече имунизиран срещу номерата и машинациите на бар дамите, независимо от цвета на кожата им. Но проблемът ми, проблемът на повечето мъже е, че вечер излизаме не за да търсим щастие. Излизаме да търсим нещо, което не можем да имаме.

Не бих казал, че Анастасия Романова беше недостъпна. Не и в обикновения смисъл на думата. Не се открояваше сред другите елегантно облечени професионални бар дами с яркочервеното им червило и потракващите токчета. Насочи се към мен веднага щом влязох и ме помоли да я почерпя чаша шампанско. Не шампанско всъщност, а студен чай. Момичетата не го и докосват. Просто си купуваш малко от времето им, а то е собственост на заведението.

Понякога срещаш жена, която ти е трудно да опишеш — такава, че се чувстваш неволно привлечен от нея. Опитваш се да припишеш магнетизма й на някоя физическа особеност — на походката, тембъра на гласа, най-често на нещо в погледа. Очите на Анастасия бяха най-тъжните, които някога съм виждал. Когато погледите ни се срещаха, съзнавах, че мисли за нещо друго, сякаш кръвта й изтичаше, а тя се мъчеше да го прикрие. Очите й имаха отнесения израз, който можете да видите у тежко болни хора, дали си сметка, че умират.

Разбира се, беше красива, но не повече от стотиците други жени, които бях съблазнил или на които бях плащал в младостта си. Имаше руса коса, хубава фигура, може би малко по-слаба, отколкото би ми харесало, и — да, точно така — най-тъжните и най-сините очи, които някога съм виждал.

Не ми приложи никакъв номер. Не се опита да ме съблазни. Помоли ме да й взема чаша студен чай и седна до мен, взирайки се някъде в пространството, като пушеше цигарата си, без да ми предлага да спя с нея, както правеха другите момичета, което беше единствената причина ергените от бялата раса като мен да посещават тези клубове. Държеше се сякаш й е все едно.

Разбирате какво се случи. Винаги пожелавам това, което не ми се предлага, всяко нещо, което изисква усилие, за да го придобия.

— Ще спите ли с мен?

Това бяха първите ми думи към нея.

Тя отговори кратко:

— Двадесет долара.

Безбожна цена.

Не можех да си я позволя, затова се опитах да се пазаря, но тя престана да ми обръща внимание. Продължи да си пуши цигарата — все едно, че ме нямаше.

По принцип в такава ситуация си тръгвам. Така и така никога не получаваш онова, за което си плащаш в тия клубове. Момичетата просто лежат, загледани в тавана, мислят за издръжката на детето, оставено у дома някъде в предградията, и чакат да свършиш, за да минат към следващия клиент. Не знам какво ме накара да остана. Съгласих се да й дам двадесет долара за нещо, което другаде в града щях да получа само за пет.

Тя издърпа роклята през главата си и я пусна на пода. Застана гола, с някак особен израз, близък до презрението, сякаш не можеше да повярва, че плащам толкова много в замяна на толкова малко.

Но предполагам, че на всяка жена й е трудно да си представи какво получава мъжът от подобни срещи. Не купуваш любов, нито дори имитация на любов. Караш фантазията си да заработи и извличаш удоволствието, което сам си направиш. Тя ми позволи да я положа на леглото и после лежеше спокойно, докато аз вземах това, за което си бях платил.

В училище те предупреждават за подобни момичета, разказват разни истории — само да отидеш при момиче, което го прави за пари, веднага ще пипнеш някоя болест. Е, аз винаги бях предпазлив. Поне до този момент.

Моята единствена нощ с Анастасия Романова остави нещо в кръвта ми, но не някаква зараза от рода на онези, които хващат моряците в пристанищните бардаци. Не — нещо безкрайно по-лошо. По-добре да се бях хвърлил под колелата на някой трамвай на Бунд.