Колин Фалконър
Анастасия (40)

Майкъл

Бях пристигнал в Лондон без никакъв друг план, освен да измъкна Анастасия от Берлин. Тя остана при мен за една нощ, за още една, после за цяла седмица, след това — цял месец.

Себастин не си мръдна пръста и не мога да го обвинявам. Загубих работата си в Ройтерс и както изглежда, изгубих и един приятел. Намерих място в „Телеграф“, занимавах се с криминалните новини. Всеки ден прекарвах дълги скучни часове в съда да пиша репортажи за гнусния парад на престъпленията, който се точеше безспир пред очите ми.

Нощем приемах любов от Анастасия като просяк, скътващ подхвърлени монети.

Знаех, че онова, което ме омагьосва у нея, е неизвестното. И се питах: когато узная всичко, което има да се знае, ще продължа ли да я обичам?

Доколкото преценявах, не можех да й дам нищо, което тя да не е в състояние да си набави от другаде. Какво имах да й предложа? Външност и чар се намираха на всяка крачка. Бях обърнал гръб на нещата, които се измерваха лесно — влияние, пари, власт, имущества, правещи даже най-неугледния мъж привлекателен за жените. Бях загърбил суетата. Можех да имам всички тези предимства, притежавах ги по право, но ги бях заменил за съвършено обикновен живот. Така изпитвах света и всички жени. Исках да разбера дали въпреки всичко ще ме обичат.

Но играта се беше обърнала срещу мен — в нарочно избраната си бедност не знаех как жената, която обичам, би могла изобщо да ме обича.

Но тя ми беше задължена — безспорно. Бях нарушил обичайния си начин на живот, за да я направя своя длъжница. Но отказах да ми се отплаща, исках да ме желае. Наложените от самия мен правила осигуряваха загубата ми.

Бях изоставил опитите си да разкрия истинската самоличност на Анастасия — мрачният свят на политическите емигранти в Берлин ме беше излекувал от това. Банишевски беше открил, и то по трудния начин, че никой не се интересува дали Анастасия е велика княгиня или не. Хората може и да любопитстват каква е истината, но политиката управлява светът.

За мен Берлин беше краят на великата княгиня Анастасия Романова. Нейното минало — истинското и измисленото — щеше да остане наша тайна, поне така си казвах. Може би моята красива загадка щеше да намери щастието си не като съпруга на граф или княз, а като постоянна партньорка на Майкъл Шеридан — талантлив, но едва ли особено заможен журналист.

Сигурно заради това рискувах толкова много в Берлин. Бях като самонадеян комарджия, залагащ пари на кон, който никога не печели, с надеждата, че един ден късметът ще се промени. Много пъти се опитах да изляза от играта, но винаги се връщах, за да рискувам още веднъж, мислейки, че този път ще си възвърна всичко, което съм загубил.

Един ден се върнах у дома и по израза на лицето й познах, че се е замислила дълбоко. Имаше цял ден на разположение за това. Седнах, скръстих ръце и се приготвих за атаката, неблагодарността и безразличието й.

Беше царствена в надменния си гняв и това ми напомни за всичко, което ненавиждах у нея — как никога не се сещаше да ме посрещне, когато се прибирах, а винаги чакаше аз да отивам при нея; как всеки ден очакваше в определен час храната да се появи пред нея, без да си даде труда да участва в приготвянето й; как разхвърляше дрехите си по пода в банята, за да ме накара да се навеждам и да ги събирам.

— Кога ще ме изхвърлиш? — беше първата й дума.

— Защо мислиш, че ще те изхвърля?

— Тогава какво искаш от мен? Защо ме държиш тук?

— Не те държа тук. Свободна си да отидеш, където пожелаеш.

— Искаш да съм ти длъжница.

— Опазил ме Господ да очаквам някаква благодарност от теб.

— Така ли?

Гледахме се един друг като двама бойци в театъра на сенките:

— Обичаш ли ме? — продължи тя.

— Мисля, че те обичам.

— Мислиш?

Никога не я бях виждал такава. Какво ставаше с нея?

— Не си ме насърчила нито веднъж.

— Това ли искаш? Насърчение?

— Искам теб.

— Защо?

Не можех да отговоря на този въпрос. Най-малкото, не можех да му отговоря честно, без да стана невероятно уязвим. Затова замълчах.

— Аз не те искам — каза тя. — Не те заслужавам. Заслужавам някой като Андрей, който може да ми помогне да получа това, което искам, и да се отнася към мен така, както трябва да се отнасят към мен. — Разплака се. Станах с намерението да я успокоя. Но тя продължи да говори, докато сълзите се стичаха по лицето й. — Мразя те. Не искам почтен и мил човек. Не го заслужавам. Андрей поне ме разбираше. Ти си като куче, вярно куче, и само ми се иска да те ритна. Все ме преследваш, изникваш като някакъв ангел, не искам ангел, не искам да бъда спасявана!

Спря да си поеме дъх, долната й уста трепереше, лицето й беше изкривено в болезнена гримаса.

Не знаех какво да й отговоря. Жените ме обвиняваха за много неща, но никога за това, че на мен може да се разчита.

— Извинявай — промърмори тя, — не заслужаваш да ти говоря така.

Все още не можех да намеря думи.

— Разплака ме — продължи и изтри лице с опакото на ръката си, размазвайки грима по бузите.

— Няма нищо — казах, прогонвайки мълчанието с банална безсмислица.

— Ще си по-добре без мен.

— Винаги съм го знаел.

— Предупредих те. Сама не си вярвам. И ти не трябва да ми вярваш.

— Ще рискувам — беше отговорът ми.

Тя се опита да ме целуне. Първата й реакция винаги беше да предложи тялото си в замяна на привързаност или сигурност. Боя се, че за мъж като мен женското тяло е обичайна разменна монета, приемана навсякъде. Но не и що се отнася до Анастасия. Исках да чуя, че и тя ме обича. Копнеех това тайнствено нежно създание с пронизителни сини очи да бъде само мое. Исках да ме желае, не да ми е благодарна.

Започна да разкопчава роклята си, но аз я спрях. Обърнах лицето й към себе си и я накарах да ме погледне в очите.

— Изобщо чувстваш ли нещо към мен? — запитах.

— Разбира се.

— Какво? Какво е то? Сега, в момента?

Тя сви безпомощно рамене.

— Не знам. Какво искаш да кажа?

Но аз не можех, не исках да я насилвам да каже нещо. Трябваше да й дойде отвътре.

— Уморих се да гоня сенки — прошепна тя и отново ме целуна, за да ми попречи да задавам повече въпроси.

Аз отвърнах на целувката й — на моята любовница, на моята красива загадъчна лъжкиня.

Една нощ я чух да говори насън. Посегнах към нея, но мястото й в леглото беше празно. Облякох халата и влязох в дневната. Беше късно, не се чуваше дори дрънченето на трамваите откъм Бейсуотър Роуд. Единственият звук беше дрезгавият глас на някаква проститутка долу на улицата, която се мъчеше да привлече случайно минаващ клиент.

 

 

Анастасия седеше на перваза на прозореца. Завесите бяха дръпнати, жълтата светлина на уличните газови фенери осветяваше лицето й. Беше облечена в дълга бяла нощница. Приличаше на призрак.

— Той си го заслужаваше — чух я да казва на руски. — Наистина.

Гласът й звучеше странно, необичайно високо, в интонацията й имаше нещо дразнещо, все едно чуваш позната музика, изсвирена в друг ритъм, и после с учудване разбираш, че ти е известна. Думите й се редуваха с дълги паузи, сякаш чакаше някакъв нечут глас да отговори.

— Мога да се опитам — изрече тя.

Имах усещането, че слушам някакъв телефонен разговор, и това чувство беше толкова живо, толкова тревожно, че усетих как космите на тила ми настръхнаха. Не за първи път се запитах дали Анастасия е душевно здрава. Нима съм допуснал една луда жена в живота си, в сърцето си? Разполагах само с нейните думи относно случката с Андрей. Затова погледнах дали не държи някакво оръжие. Но ръцете й бяха празни и невероятно спокойни, сключени на скута като чифт бели ръкавици.

— Какво ще науча, татко? — продължи тя.

Трябваше ли да прекъсна това бълнуване? Наистина ли спеше? Очите й бяха отворени, но изглежда, не осъзнаваше, че съм в стаята. Поколебах се. Бях чувал, че е опасно да събудиш сомнамбул, затова продължих да се взирам в нея, чувствайки се като някакъв воайор.

— Такъв ли си ти, татко? — продължи тя. — Милосърден?

Почувствах се някак си омърсен, че стоя и слушам такъв интимен разговор. Трябваше да се върна в леглото и да я оставя. Или да я събудя и да разруша тази магия? Можеше ли това да извади спящите спомени от съзнанието й, да ги измъкне от леговището им като скрит любовник? Или щях да я запратя още по-дълбоко в бездната от самота и тъга.

Върнах се в леглото. Още дълго време чувах шепота от съседната стая. Накрая усетих студеното й тяло да се плъзва до мен, обърнах се към нея и я прегърнах. Помислих, че може да ми отговори. Желаех я ужасно много, както винаги, исках да притежавам част от нейната тайна. Но тя спеше дълбоко и въобще не се събуди.

Тази случка я накара да изглежда още по-тайнствена. Бях като муха, уловена в лепкава мрежа. Колкото повече се борех, толкова повече се заплитах в капана на Анастасия.

Един ден й дадох банкнота от една лира да отиде в магазина и да купи нещо за ядене. Върна се с празни ръце, без парите. По-точно, не съвсем с празни ръце, защото водеше бездомно куче. Какво беше направила с парите?

— Един мъж седеше на тротоара. Държеше табелка, загубил ръката си във войната, имал семейство да храни и нямал пари. Затова му дадох една лира. Можем да си го позволим, нали?

Да, предполагам, че беше права. Можехме да си го позволим. Ако не вечеряме тази вечер или следващата.

Кучето беше помияр, пълно с бълхи и без никакво възпитание. Казах й, че трябва да му намери друг дом. Но след два дни то още беше тук и аз вече не можех да го изгоня на улицата, както не можех да изгоня и нея.

Анастасия се променяше. Докато аз се борех с една и съща дилема, тя се превръщаше в нещо друго. Също като изгладнялото животно, което беше довела у дома, тя започна да се съживява. Хранейки се редовно, без страх, че някой може да ги набие, тези две същества започнаха да налагат собствени правила и окупираха живота ми.

Един ден се върнах от работа и не я заварих. В осем часа същата вечер, когато най-накрая си дойде, обяви, че работила в кухня за бедни близо до Хайд Парк — сипвала супа на лондонските бедняци. Ръкавите й бяха навити като на перачка, а косата — къдриците неусетно растяха — беше скрита под обикновена кърпа.

Два месеца след бягството от Берлин тя ми каза:

— Трябва ми работа.

— Работа ли?

— Не мога цял живот да разчитам на твоята благотворителност.

Не исках да я пускам, щеше ми се да я задържа в моя власт, както беше направил Банишевски.

— Невъзможно. Какво умееш да правиш?

Тя отметна глава.

— Знаеш какво мога да правя. Имаш личен опит.

— Освен това.

— Мога да танцувам. Говоря три езика. Мога да се правя на царска особа. А също да свиря на пиано.

Отидох до прозореца, за да размисля. Студен смог се бе спуснал върху града. Дърветата в Хайд Парк надничаха през мъглата като шпиони.

— Имаш ли някакви идеи?

— Може да се хвана в заведение с европейска клиентела.

Надсмиваше се над себе си.

Нямаше с какво да се захване. Не умееше да пише на машина, значи не ставаше за секретарка. Освен нея имаше още два милиона безработни.

От мъглата изникна тълпа, може би триста мъже и жени. Вървяха бавно към Ораторската алея, оградени от конни полицаи, и скандираха: „Ис-ка-ме ра-бо-та! Ис-ка-ме ра-бо-та!“

Един от демонстрантите се нахвърли срещу най-близкия полицай. Нещата щяха да загрубеят. Ръката й се пъхна в моята и я стисна здраво.

— Какво става?

— Не си единствената, която търси работа — отвърнах.

Изражението на лицето й ме стресна. Това беше само една малка демонстрация, тези нещастници просто се опитваха да привлекат вниманието към себе си. Но Анастасия сякаш виждаше стена от разтопена лава, приближаваща се към нея. Започна силно да трепери.

— Какво има? — разтревожих се.

Не спря да трепери, докато демонстрантите не изчезнаха в парка. Разговорът ни във връзка с работата замря, а до другия ден изобщо го забравих.

Но докато аз бях по задачи, Анастасия бе излязла да търси работа, представяйки се с името Анна Шеридан. Сигурно беше объркала бъдещите си работодатели, защото въпреки че английският й беше съвършен, го говореше със странен акцент — нещо средно между немски и руски.

Както я бях предупредил, скоро от собствен опит разбра, че няма работа за момиче, което не умее да пише на машина или не става за секретарка. Дори за шивачка не я биваше. А понеже не умееше да борави с пари, местата за продавачки също не бяха подходящи за нея. Бих могъл да се опитам да я задържа у дома, но знаех, че е безполезно. Затова реших да й помогна и се обадих на един приятел на баща ми. Той имаше адвокатска кантора на Темпъл Бар и му трябваше момиче да посреща клиентите. Дори се съгласи да я обучи.

Така Анастасия беше назначена на първото си работно място.

С нейната невероятна приспособимост тя разцъфна в поредното си превъплъщение — млада англичанка от средната класа, която работи като секретарка в големия град. Единствено аз знаех, че това е Анастасия Романова — безотечественика и претендентка за княжеска титла, търсена за разпит в Германия във връзка с убийството на емигрирал руски граф, като единственият й документ за самоличност беше подправен паспорт на името на Герд Нетцер. Тя беше моята тайна, моята квартирантка и моята мания.

Разбрах, че Себастиян има нещо за мен. Повика ме в редакцията, а това винаги беше добър знак. Този път не спомена нито за Анджела, нито за Анастасия. Още едно добро предзнаменование. Секретарката му ми поднесе чаша кафе и веднага излезе от стаята.

— Как е положението в „Телеграф“? — поде той.

— Полудявам. Могат да научат и шимпанзе да върши моята работа.

— Вероятно са сметнали, че могат да го заместят с американец — рече той с безсрамна усмивка. Пропуснах това покрай ушите си. — Ти си роден за по-добри неща, Майкъл. И ги получаваш, стига да държиш ума си съсредоточен върху работата.

— Бих го направил още хиляда пъти, Себ. Не съжалявам.

— Може би не си прекарал достатъчно време в съда. Би трябвало още малко време да те оставят в това чистилище.

Пак не захапах примамката. Казах си, че ме е поканил в редакцията само за да ме дразни.

— Как си с руския?

От въпроса му пулсът ми се ускори.

— Ръждясал е, но не съм го забравил. Понаучих го в Шанхай и Берлин.

— Имам предложение за теб, ако можеш да се откъснеш от Лондон.

— Командировка или истинска работа?

— Командировка, свободен ангажимент, както искаш го наречи. Би могло да доведе и до постоянен договор. Там има нов главен редактор и трябва да го убеждаваме в качествата ти. Това ти е шансът за изкупление.

— Някога да съм те разочаровал?

И двамата се усмихнахме.

— Искам да отидеш в Русия.

Замълчах.

— Пътят е дълъг и няма да разполагаш с много удобства. Ще трябва да се откъснеш от Лондон за един месец, може би и повече. Впрочем как сте у вас?

Имаше предвид Анастасия.

— По-щастлив съм, отколкото когато и да било — излъгах.

— Моите поздравления.

Не усетих особено въодушевление в тона му. Още не ми беше простил, което ме караше да бъда подозрителен. Но все пак не позволи Анастасия да развали приятелството ни. Бях го подценил.

— Значи ще си имаме госпожа Шеридан?

— Не мога да си позволя да се оженя.

— В такъв случай не можеш да си позволиш да отхвърлиш подобна възможност. В края на краищата, свързано е с твоята млада женичка — подхвърли.

Разбрах какво ще последва.

— Имаме един кореспондент в Москва, казва се Ропер. Прати ми материал миналата седмица — слухове, които чул да се носят сред болшевиките. Непотвърдени, разбира се. Някой в Свердловск разправял, че лично бил разстрелял царя. Струва ми се, че там не знаят какво да правят по този въпрос. В Коминтерна още не са решили каква позиция да заемат.

Аз знаех историята по-добре от всеки друг. В месеците след смъртта на царя болшевиките посрещаха с упорито мълчание всички молби за сведения относно царското семейство. Когато през 1918 година белогвардейците превзеха Екатеринбург, макар и за кратко, изпратиха комисия да проучи всичко около убийството на Романови. Начело беше един бивш полицай на име Соколов. Разследваха много подробно, но така и не откриха никого, който да признае, че е бил в къщата в нощта на екзекуцията. Един мъж на име Воронин разказал някои неща на семейството си, но не могъл да свидетелства пред хората на Соколов, защото привържениците на царя го били разпънали на кръст. Открили тялото му в гората на около два километра извън града.

Соколов съобщил в доклада си, че царят и семейството му са били разстреляни в дома на Ипатиев и телата им са били изгорени и заровени в гората. Дори изкопали един пръст, който според него бил на императрицата, и тока от колан, която принадлежала на царя, но в крайна сметка заключенията му се основавали на слухове и улики, събирани по примитивен начин. Не намерил нито едно от телата и следователно никой не би могъл да знае как точно са умрели царят и семейството му.

Когато болшевиките отвориха границите към Запада, неколцина западни журналисти и дипломати бяха посетили Свердловск — болшевишкото име на Екатеринбург, — но също като Соколов не успяха да открият човек, който да е склонен да разкаже какво се е случило през онази нощ.

До този момент.

— Защо Ропер сам не отиде там? — попитах.

— Не му плащаме да скита из най-голямата страна на света по следите на някакви слухове. От Петроград до Свердловск са три дни път с влак. Може всъщност да няма никаква история.

— Но искаш да отида?

— Идеален си за тая работа. Нямаш ангажименти, говориш езика, натрупал си опит и най-вече имаш личен интерес да разгласиш тази история. Повече от всеки друг, когото познавам.

— Свердловск — повторих аз.

— Казвал се Екатеринбург, преди да го превземат болшевиките; но предполагам, че това ти е известно. Впрочем, как си с финансите?

Насоката, която вземаше разговорът, започна да не ми харесва.

— Имам някакви спестявания.

— Ами татенцето?

Явно нарочно ме дразнеше. Закачката с „татенцето“ за малко да ме изкара от кожата, както се беше надявал.

— Не вземам пари от него.

— Вече?

— Точно така — вече.

Леко заобикаляне на истината. Когато не се върнах у дома след повече от една година, прекарана в Шанхай, чековете престанаха да идват. Вероятно си беше помислил, че това ще ме откаже от бунтарските ми намерения, но така още по-твърдо реших, че ще живея без парите на клана Шеридан.

— Ройтерс не са готови да те изпратят на другия край на света по следите на някакви слухове. Но ако заради спортна амбиция някой репортер на свободна практика се върне с доказуема история, може би дори и снимки, ще му възстановим всички разходи и ще му платим прилична сума за материала. Може дори да си помислим пак да го назначим на работа.

— Значи това е сделката?

— Това е сделката, както елегантно се изрази.

На него това му беше много изгодно — нямаше да се отрази на бюджета му, а и знаеше, че няма да устоя на предложението.

— Какво те кара да мислиш, че болшевиките ще позволят на онзи човек да говори с мен?

Той отпи от чая си. Дори отхапа парченце бисквита. Толкова са изискани тези англичани.

— Той вече е проговорил, ако това, което ми съобщи Ропер, е истина. Просто искам някой да иде на място и да провери историята му.

Още се колебаех. Може би не исках да узная истината след толкова много време. Най-лошото в една доказуема истина е нейната окончателност, липсата на въображение. Истината може да бъде толкова непоклатима.

Себастиян се наведе към мен.

— Това е златна възможност, така както аз я виждам. Няма журналист на света, който да преследва тази история по-упорито от Майкъл Шеридан. Направи това и вестниците по цял свят ще ти посветят първите си страници.

Поклатих отрицателно глава.

— Знаеш, че не мога да си го позволя.

Това, изглежда, не му направи никакво впечатление, нито го убеди. Продължи да отпива от чая си като синьокръвно копеле от Албиона, каквото всъщност си беше.

— Дай на призраците покой веднъж завинаги, Майкъл.

Подобна авантюра щеше да погълне всичките ми спестявания. Рискувах да загубя апартамента и работата си. Беше огромен залог, но същевременно можеше да даде нов тласък на кариерата ми. И не само това. Мержелеещата се примамка точно над тази ивица чиста вода беше Анастасия. Откриваше ми се възможност най-накрая да открия истината, да разбуля една тайна, която ме мореше в последните три години.

Премислих отново и поклатих глава. Отговорът ми беше:

— Никаква надежда.

Той сви рамене.

— Ако решиш друго, знаеш къде да ме намериш.

И се усмихна.

На следващия ден аз, разбира се, промених решението си. Той знаеше, че ще го направя. Точно затова ме беше поканил в редакцията.

Анастасия седеше пред старото пиано, което бях докарал в апартамента специално заради нея. Беше се прибрала от работа в шест часа — един час преди мен — и веднага беше седнала да свири. Не беше си и помислила да приготви вечеря. Велика княгиня, както винаги.

Косата й беше пораснала и тя я беше оформила на модерен бубикопф. Макар че парите ни не бяха много, тя все успяваше да отдели нещичко, за да се издокара по най-новата мода.

Седеше с гръб към вратата и не ме чу да влизам. Свиреше един етюд от Бах. Трябваше да се подразня. Но аз просто застанах на прага и се заслушах, опивайки се от неповторимата гледка на моето момиче от сънищата, на моята тайна. Как ще оцелее, след като замина? Не притежаваше нито капчица практичен усет, а аз нямах пари за прислуга.

Тя изведнъж спря да свири и се обърна. Ахна стреснато:

— Не те чух.

— Исках да те погледам как свириш. — Седнах на стола до прозореца и се почудих откъде да започна. — Днес се срещнах със Себ Бомон.

— Предложи ли ти работа? — запита тя и лицето й грейна.

— Донякъде, би могло да се каже. Не в Лондон. Това ще означава, че известно време няма да ме има.

Настъпи дълга пауза, докато тя обмисляше възможните последици.

— Къде?

— В Русия. В Свердловск.

Долу на улицата фенерджията минаваше бавно от стълб на стълб с дълъг прът, метнат на дясното му рамо. Спираше, вдигаше пръта, за да обърне ключа в основата на фенера, и запалваше газта. Фенерът блясваше, образувайки мек ореол в мъглата. Той слагаше обратно пръта на рамото си и тръгваше към следващия стълб.

— Отиваш да ме търсиш — каза Анастасия, изразявайки нещата много по-ясно, отколкото аз бих могъл.

— Така предполагам.

— Колко време няма да те има?

— Не знам. Може би около месец.

Тя коленичи на пода в краката ми и положи глава на скута ми. Опитах се да й обясня повече за задачата си, но тя не искаше да я карам да изразява чувствата си. Тази нощ обаче се люби с мен така пламенно, както никога досега.

След това, докато лежах в леглото, държейки главата й на гърдите си, се взирах в сенките на тавана и се питах дали някой от нас двамата наистина иска да получи отговор в Свердловск. Разплитането на всяка загадка неизбежно носи разочарование, защото неизвестното е по-привлекателно от истината. След като се върнех от Свердловск, щях ли да бъда все така омагьосан от една бежанка и бивша бар дама, произхождаща от благородното малцинство и изпаднала в беда под ударите на трудните времена? Може би и моята Анастасия се питаше същото.