Колин Фалконър
Анастасия (71)

Анастасия

Винаги съм смятала, че ще намеря начин да променя решението му. Или той щеше да ме накара да променя моето. Когато чух вратата да се затваря зад него, си наложих да остана на място, да не хукна подире му с викове: „Върни се!“ Знаех, че съм постъпила както трябва, че съм взела единственото правилно решение. Не мога да кажа, че се разплаках. Всичките ми досегашни грешки не ми бяха оставили никакви сълзи в запас. Ако изобщо съм плакала, беше заради ужасното решение, което взех преди пет години, когато го напуснах. Сега четях неговия послепис.

Всичко свърши ето така.

След една седмица Феликс се прибра рано. За първи път след пет години брак той се прибираше преди шест часа в работен ден.

Седях сама цял ден, слушайки новините. Една от водещите компании, „Ю Ес Стийл“, беше преодоляла бариерата от двеста долара — най-големият досегашен спад на цените на фондовата борса.

Докато сенките в стаята бавно растяха, аз слушах последните бюлетини от Уолстрийт. Репортерът описваше с все по-писклив от възбуда глас как финансовата крепост на Америка се превръща в боен лагер, тъй като четиристотин въоръжени полицаи са спешно призовани да пазят реда. Разказваше, че идва от борсата, където е 55 видял брокери, по чиито лица се стичат струйки пот, с разкъсани ризи, все едно са се били в някой бар. Подът на залата отново бил затрупан с дебел слой ленти от автоматичните телеграфни апарати и накъсани на парченца бланки.

Пазарът отново се сриваше.

Вдигнах очи от радиото и видях Феликс, застанал на вратата. Това, което най-много ме изплаши, беше абсолютно нормалният му изглед. Само дето гледаше не към стаята, не и към мен, а към нещо много далечно. Може би към бъдещето — мрачно и лишено от перспективи.

Остави куфарчето до вратата и свали палтото още преди камериерката да беше притичала да му помогне. То тупна тежко на килима. Феликс влезе в гостната, приближи се към бюфета с напитките и си наля голяма чаша уиски. Ръцете му трепереха, чашата се удряше в гарафата.

Чаках да каже нещо, но той отиде към прозореца и се загледа в спускащата се вечер.

— Феликс?

— Край — каза той. — Изгубихме всичко. Дори нямахме достатъчно, за да платим лостовете. Абсолютно нищо не ни остана.

Не почувствах нищо, съвсем нищо. Известно време мислех, че има изход, но сега и той изчезна.

Феликс продължи безмилостно:

— Пазарът се срина. Изтри ни и в момента притежаваме само огромни дългове. Трябва да продадем колата и апартамента, да освободим прислугата.

— Няма ли никаква надежда?

— Никаква.

Странно. Помня, че помислих: „Да, разбира се, ще трябва да почнем всичко отначало.“ Преди десет години бях бар дама в Шанхай. Тогава оцелях, и сега ще оцелея. Може би ме крепеше вярата, че съм великата княгиня Анастасия. Бях от оцеляващите. А те правят тъкмо това — оцеляват.

Стояхме там, на дванадесетия етаж, загледани към Манхатън, към притъмняващите силуети на дърветата в Сентръл Парк, виждайки как постепенно светват прозорците на кулите в този чудовищен град. Тази нощ навсякъде в Манхатън се разиграваха такива малки драми като нашата.

При Феликс беше различно. Баща му беше извел него и семейството му от Русия. Сега той самият за първи път се изправяше пред такова изпитание и нямаше сили да го издържи.

— Днес загубих два милиона долара — заяви той. — Дължа близо три.

Беше време да му кажа за подвизите ми на фондовата борса. Предположих, че ще се разсърди, защото според него парите и бизнесът бяха сфера на мъжете. Не се бях издала пред него — спестяванията ми бяха символът на моята независимост, материална и емоционална, моят скрит коз.

Но чувствах, че сега трябва да му съобщя. Пресмятах печалбите си в едно червено тефтерче, което държах в тайно чекмедже в бюрото си. Нямаше да стигнат, за да изплатим дълговете, но можехме някак да се справим след фалита. И аз бях понесла някои тежки загуби, но бях продала повечето акции още преди две седмици, затова имах възможността да замина за Шанхай, ако променя намеренията си. Бях загубила поне сто хиляди долара от разликата в маржовете, но брокерите ми ме бяха посъветвали да остана на пазара, да не се поддавам на паника, както винаги казваше Феликс.

Те не разбираха, че играта, която аз играех, нямаше нищо общо с лостове и маржове.

Щеше да го заболи, ако разбере, че съм успяла там, където той се е провалил. Но това щеше да докаже нещо и на Софи, и на майка му. Най-накрая щях да заслужа мястото си в това семейство. Нямаше да съм малката натрапница, бездомницата, готова да сграбчи всичко, до което се докопа.

— Влез вътре, Феликс. Имам да ти кажа нещо.

— Мисля да остана още малко вън — отвърна той. — Ти влез, няма да се бавя.

Беше студено. Отидох да си взема жилетка. Когато излязох отново на балкона, него го нямаше, хората на улицата се тълпяха край тялото му.

За погребението имаше пари. Феликс винаги се беше грижил за тези неща. Затова се осмели да скочи. Собственото му погребение беше единственото, за което все още имаше финансово обезпечение.

Пред портала на гробищата се точете дълга редица от изящни черни коли — приятелите на Феликс. Повечето возила бяха обявени за продан. На прозорците им се белееха листчета с цената.

Сигурно е странно да се говори така, но погребението беше особено мрачно. Около ковчега на Феликс витаете атмосфера на страх, а не на тъга. Бившите му приятели и съдружници стояха край гроба, облечени в дългите си черни палта, и по лицата им се четеше: „Аз съм следващият.“ Скоро след това двама от тях поеха по неговия път.

След погребението тръгнах бавно заедно с госпожа Рифкин по алеята между гробовете. Тя изглеждаше крехка, почти безплътна с черния воал и ръкавици. Мъката имаше свойството да съсипва човека почти моментално. Мисълта, че синът й я оставя не само опечалена, но и обедняла, само увеличаваше отчаянието й.

Може би затова избра точно този момент, за да ми се довери. Беше останала без пукната пара. Искаше и аз да се чувствам също толкова опечалена. Навярно би било справедливо.

— Какво ще правиш сега?

— Не знам.

— Животът без пари не е живот, нали?

— Ще намеря начин да оцелея.

— Разбира се, ще намериш! — каза тя и сгърчи лице, сякаш току-що беше нахапала лимон. — Но трябва да се откажеш от делото в Германия, нали?

Анастасия, ефимерното създание, си оставаше както винаги неуловима. Това беше справедливо. В края на краищата, именно Феликс беше поддържал пламъка на живота й.

— Трябва да ти кажа нещо — обърна се тя към мен, когато стигнахме до изхода.

Зачаках. Господ да й прости, че го каза, докато я крепях под ръка.

— Феликс ти е казал, че е сигурен, че ти си Анастасия.

— Това бяха първите му думи.

Тя вдигна очи към мен — воднистосини очи, замъглени от триумфа. Щеше да си разчисти сметките с тази, която беше сложила рога на сина й.

— Това бяха първите му думи и към другите три момичета.

— Какви три момичета?

Тя въздъхна.

— Не знам дали си Анастасия, или не си. Никога не съм я виждала. Но той се беше срещал с нея като момче. Намери три момичета преди теб — една в Париж и две тук, в Ню Йорк. За всяка от тях беше сигурен, че именно тя е Анастасия. Не можеше да приеме, че великата княгиня е мъртва. Беше първото момиче, което някога е обичал, но никога не й го призна, не би се осмелил. Едва смъртта й я направи достижима. Разбираш ли? Ти беше една изгубена малка принцеса и той щеше да те спаси. Малкият Феликс Рифкин. — Тя поклати глава. — Беше мой син и го обичах. Но винаги си е бил такова едно малко тъжно момче.

Щях да се смая по-малко, ако ме беше ударила през лицето. Тя току-що произнесе епитафията на Анастасия Романова.

Дощя ми се да я ударя. Никога не съм изпитвала такава силна омраза към някого, както към тази стара жена в онзи момент. Но вместо да я ударя, останах до нея, с дръзко изправен гръб, и попитах:

— Кои бяха тези три момичета?

— Бездомни като теб, с руса коса и сини очи. Първата беше избягала от лудница, където, струва ми се, и свърши. Другите две бяха малки руски еврейки, които не можеха да се примирят със скромното си положение. Но всички имаха семейства, които можеха да бъдат намерени, или спомени, които ги опровергаваха, така че в крайна сметка аз изобличих лъжите им — на всичките три. Ти обаче постъпи умно. Престори се, че си загубила паметта си, така че какво можехме да направим? Но, предполагам, Феликс все пак е получил каквото искаше. Имаше своята принцеса и беше щастлив. Признавам, ти го ощастливи поне за малко.

Рейчъл се разплака, искаше да си иде у дома. Бавачката Маги я хвана за ръка. Правеше го от добри чувства, знаеше, че нямаме с какво да й платим, но все пак дойде на погребението, за да се погрижи за Рейчъл. Последна услуга. Акт на милосърдие.

— Тихо, Рейчъл! — прошепнах аз, но острият ми тон я накара да се разплаче още по-силно.

Въплътеното в мен пареше и ме изгаряше. Майкъл имаше право. Анастасия Романова беше умряла в онази нощ под дъжд от куршуми, прикладите на пазачите й бяха размазали черепа. Аз бях само измислица на малкия Феликс Рифкин, осмелил се да хване ръката на величието.

— Съжалявам, но най-добре е за теб да узнаеш истината — каза озлобената стара жена.

Помогнах й да се качи в колата и седнах до нея. Взех Рейчъл в скута си и колата бавно излезе от портала на гробищата. Започна да вали. Студен ноемврийски ден на 1929 година. Вече имах цели десет години спомени и още не знаех какво ще стане по-нататък с живота ми.

Тракането на токчетата ми отеква по паркета на огромния хол. Някой търсач на изгодни сделки би могъл да вземе апартамент като нашия в Горен Ийст Сайд с изглед към Сентръл Парк за частица от цената, на която би го купил само преди два месеца и в която сега влизаше и елегантната кола. Кой по онова време имаше пари да купува такива неща? Само контрабандистите и гангстерите.

Мебелите бяха продадени, за да платим на кредиторите, останаха само огледалото в златна рамка, една лампа в египетски стил и няколко сандъка. Госпожа Рифкин отиде да живее при своя братовчедка в Долен Ийст Сайд. Софи също напусна. Какво ще стане с нея? Когато майка й спомена, че може би ще трябва да си потърси работа, тя пребледня и едва не припадна.

Дори при осезаемите загуби имах тридесет и осем хиляди долара в брой — доста солидна сума, когато на улицата купуваш ролс-ройс за малко повече от сто. Щеше да стигне на госпожа Рифкин до края на живота й.

В апартамента бяха останали само призраци. Скоро и те щяха да си идат. Вярвам, че призраците живеят в спомените на хората, не се привързват към местата.

Моите призраци винаги ще бъдат с мен.