Колин Фалконър
Анастасия (16)

Анастасия

Никога няма да разбера този мъж — какво го накара да скочи в реката посред нощ, за да спаси някакво момиче, което не познава. А после… Знае, че онази нощ съм откраднала всичките му пари, но ме пуска да спя в леглото му и пак си оставя портфейла точно там, на нощното шкафче. Сякаш ме подканва: „Заповядай, нарани ме, докажи ми, че не мога да ти вярвам.“

Но, разбира се, сега вече може да ми вярва. Той ми спаси живота и аз станах негово бреме. А бремето си го има, дори когато ти дотегне.

На другата сутрин седнах до прозореца с чая, който ми донесе икономката му. Отворих боядисаните в зелено капаци и загледах врабчетата, които си играеха в клоните на черешата. Долу в малкия мръсен двор един невръстен перач бухаше мокри дрехи о стените на коритото.

Сватбена процесия се точеше бавно между къщите по уличката. Булката седеше на червена лакирана носилка и слугите крещяха, разчиствайки пътя пред нея. След тях други слуги носеха зестрата й: столове, големи вази, гъски. Сватбените гонгове биеха оглушително.

— Китайците вдигат невероятна врява за всяко нещо.

Не бях чула кога е влязъл в стаята. Беше облечен в бял халат, отворен на врата, черните косъмчета на гърдите му бяха още слепени и мокри от банята. Държеше чаша американско кафе — невероятно ароматно.

— Виждам, че икономката ви е донесла чай. Но не искате ли кафе? — Кимнах и той ми даде чашата си. — Питах се дали ще ви заваря тази сутрин.

— Къде мога да ида?

Той сви рамене. Видях го да поглежда към нощното шкафче и портфейла. Сякаш съм някаква крадла. Последния път просто му взех по-висока такса, не съм го обирала. За нищо на света няма да стана крадла.

— Парите са си на мястото. Искате ли да ги преброите?

Той внезапно се изчерви и бузите му станаха като от полиран бронз.

Изпих кафето и му върнах празната чаша.

— Следващия път с повече захар.

— Виждам, че се чувствате по-добре.

Намери какво да каже. Но и нямаше как да ме разбере. Изобщо не ставаше дума да се чувствам по-добре. Не изпитвах нищо.

Стоеше много близо и ухаеше прекрасно — на сапун, одеколон, кафе.

— Защо го направихте?

Беше спасил живота ми и сега имаше право да ме пита такива неща.

— Стана ми съвестно, че съм взела парите ви — отвърнах аз. — Не можех да живея с тази вина.

В първия момент той не разбра, че се шегувам. Жестоко беше да го правя, но това представляваше Анастасия Романова. Тя вършеше неща, които аз наистина не разбирах, и можех само да я наблюдавам някак отстрани.

Той се приближи към старинния гардероб в ъгъла, извади риза и костюм и започна да се облича, без да се стеснява сякаш бяхме съпрузи. Може би мислеше, че сега притежава малка част от мен.

Загледах се през прозореца и се запитах какво да правя с този нов ден, с който не бях допускала, че ще разполагам. Можех да се върна в нощния клуб, сякаш нищо не се е случило. А можех и да си остана тук, без да правя нищо, и да видя дали той няма просто да ме изхвърли. Ако ме изхвърли, мостът е достатъчно близо, за да се върна в реката, може би ще ме задържи и аз ще му позволя да се грижи за мен като за свое бреме, точно както казваха китайците.