Колин Фалконър
Анастасия (64)

Анастасия

Всяка съботна сутрин отивахме в синагогата — по-скоро семеен ритуал, отколкото религиозна потребност, а след това водехме Рейчъл в Сентръл Парк. Сега денят беше ясен и ветровит, Феликс помагаше на Рейчъл да пусне новото си хвърчило, а Джеми — новото й кученце шпаньол — подскачаше и лаеше край тях.

Седнах на една пейка и ги загледах. Госпожа Рифкин седна до мен. Тежко мълчание легна помежду ни. Разбрах, че има да ми каже нещо.

Накрая тя изрече:

— Не бих искала да видя сина си наранен.

Усетих как бузите ми пламват. Чувах кръвта да пулсира в ушите ми. Издаваме се по толкова много начини — дори изпечените лъжкини като мен.

— Защо някой ще иска да го наранява?

— Движи се в опасен свят, само парите ни пазят от вълците. Но понякога дори парите не са достатъчни. — Тя оправи покривката на коленете си. — Той те обича ужасно много, нали знаеш.

Този привидно нелогичен извод явно имаше връзка с наскоро разигралите се събития. Запитах се дали старата дама знае за Майкъл.

— Както и аз го обичам — отвърнах на глас.

Госпожа Рифкин се усмихна.

— Любовта не е от особено значение, скъпа. Колкото повече остаряваш, толкова по-малко я цениш.

Хвърчилото литна и Рейчъл се засмя, наблюдавайки го как трепти на вятъра. Феликс придържаше връвта с една ръка, подканвайки я да хване и да започне да го дърпа.

— Колко лесен е животът ни — въздъхна госпожа Рифкин — толкова бързо свикваме с лесното, че забравяме, че то е привилегия.

Хвърчилото падна, Феликс се затича, смеейки се, през тревата, а Рейчъл завика радостно, когато той я вдигна високо във въздуха. Направи се, че ще я изпусне, и тя се разкикоти още по-силно. Струва ми се, че в много отношения е добър човек. Не го заслужавам.

Като ги гледах заедно, осъзнавах, че не съм способна да ги разделя. Макар да подозираше, че не е неин баща, все пак й се беше посветил безрезервно. Може да беше скован и консервативен, но Рейчъл беше изкуплението му.

— Искам на конче! — завика тя веднага щом той я пусна на земята.

Беше се изпотил, лицето му аленееше, две поточета пот се спускаха по бузите му.

— Измори татко — укорих я аз.

— Хайде, само до изхода — каза Феликс, без да обръща внимание на думите ми, и вдигна Рейчъл на раменете си.

Странна гледка беше този набит, закръглен мъж в скъп костюм, който препускаше по алеята с дете на раменете си, подтичвайки в имитация на конски галоп. Феликс беше човек, за когото външността е всичко. Но точно в този момент не даваше пукната пара за любопитните погледи на минувачите.

Госпожа Рифкин ме изгледа продължително. „Виждаш ли какво правиш? Как можеш да ни причиняваш това?“

Усмихнах й се приветливо и невинно, след което тръгнах подир дъщеря си и вярното й конче. Пътят пред мен беше ясен: да живея с една съкрушаваща вина или с едно вечно съжаление. Между тези две неща трябваше да избирам.

Пред Феликс никога не се показвах гола. Когато изобщо се любехме, беше на тъмно — някакво анонимно съвкупление, неудобно напомнящо на изпълненията ми като бар дама. Напоследък често се сещах за Шанхай. Може би отминалото време позволяваше да мисля за онзи период, без да изпитвам тъга. Можех да си кажа, че съм се променила, да измия срама с факта, че съм оцеляла.

И наистина беше вярно — бях се променила. В Шанхай никога не изпитвах срам или вина, както сега; в Шанхай не бих коленичила гола на леглото на мъжа, за да му позволя да ме разглежда, както правеше Майкъл. Харесва ми как ме гледа и аз обичам да го гледам. Познавам тялото му също толкова добре, колкото и своето: малкия бял белег над лявото коляно, където като дете се порязал на едно тенекиено влакче, любимата му играчка от онова време; петънцето с цвят на черница в основата на гръбнака; дългият бял белег на корема, откъдето един хирург извадил апендикса му, когато бил на осем години.

За първи път ми доставяше удоволствие да гледам как тялото ми може да възбуди един мъж. С Майкъл бях постигнала такава близост, каквато никога не бях усещала с Феликс и изобщо не бях смятала за възможно, че ще имам с който и да било мъж.

Не споменавахме онази, другата Анастасия. Биърд беше само поводът за първото ми идване, но Майкъл повече не заговори за него. Може би и той като мен се е уморил да преследва призраците на Романови.

Наблюдаваше ме, изтегнат на леглото до мен. Измърмори тихо, но негодуващо:

— Как можеш да живееш с него?

— Не искай друго от мен. Знаеш, че не мога.

— Защо не. Как можеш да живееш с мъж, когото не обичаш?

— Имам само един час, Майкъл, нека да не говорим за това.

Наведох се да го целуна, но той се дръпна. Чух го да казва:

— Предложиха ми друга работа.

Знаех, че и това ще стане. Животът не те оставя да плуваш в спокойни води — рано или късно ти налага да потърсиш брега, иначе те засмуква във въртопите си. Животът е промяна, не неподвижност.

— „Бритиш Юнайтед Прес“ — поясни той. — Искат да оглавя далекоизточния им отдел в Шанхай. Добри пари. Всъщност ще бъдат такива, докато съм в Китай. Деветстотин лири стерлинги. Три пъти повече, отколкото изкарвах при Ройтерс в Москва.

— Ще ти стигнат за много бар дами.

— Не ми трябват бар дами, искам теб. Искам да дойдеш с мен.

Щеше да е много просто, ако не беше Рейчъл. Тя беше причината, заради която броях тези откраднати следобеди, знаейки, че са всичко, което мога да имам. Ако тръгнех с Майкъл за Шанхай, щеше да се наложи или да я отделя от Феликс, или да я оставя в Ню Йорк. Едното изглеждаше невъзможно жестоко, другото беше просто невъзможно.

— Не мога.

— Заради Рейчъл?

— Да.

— Тя е моя, нали не си забравила?

— Не, не е. Ти сам го каза. Ти си й дал живота заедно с мен, но Феликс е единственият баща, когото познава. Той обожава това момиченце.

Майкъл отмести поглед.

— Не мога да живея така. Не мога да остана тук в Ню Йорк. Повече не мога така, да се виждам тайно следобед с чужда съпруга.

— Сигурна съм, че си го правил и преди.

Това беше ненужна жестокост, но точно в този момент го мразех, защото всъщност ми казваше, че скъсваме.

— Знаеш, че ще те обичам винаги, нали? — чух гласа му.

Какво можех да кажа? Сякаш някой ме стисна за гърлото. За миг изгубих дар слово.

— С деветстотин лири стерлинги ще си живеем царски. Какво? Защо се усмихваш?

— Няма значение колко печелиш — отвърнах аз.

— Според мен има. Твоята издръжка винаги струва скъпо, принцесо.

— Не ме наричай така. Впрочем и аз имам собствени пари. Играех на фондовия пазар.

— Всички играят.

— Правя го от четири години насам. Имам достатъчно, за да си осигуря кожи и бижута за много дълго време. Знаеш ли какво е житница?

Той поклати глава.

— Железопътна линия, която обслужва житния пояс. Чувал ли си за „Сийборд Еърлайнз“?

— Авиокомпания?

— Не, железопътни линии. Щом продаваш и купуваш акции, трябва да знаеш такива неща. Не съм единствената в Америка, която го прави, Майкъл. Над една трета от собствениците на акции на „Ю Ес Стийл“ са жени.

— И какви пари изкарваш от това?

— Ако продам сега акциите си, ще имам сто седемдесет и три хиляди деветстотин четиридесет и три долара собствени пари — чисти, за които Феликс и не подозира.

Загледах се в лицето му. Изразът на неверие изчезна, смени от благоговейно учудване. Помъчих се да не се усмихна. Толкова време бях чакала, за да кажа тези неща на някого.

— Използвала си парите му като начален капитал?

— Нарича се лост. В този случай — безлихвен заем.

Той се замисли.

— Ами Анастасия?

— Нея вече я няма. Нищо от това, което тя притежава, вече не ме интересува. Да не говорим повече. Скоро трябва да си тръгвам.

Когато излязох от банята, видях, че Майкъл стои до прозореца и гледа навън, потънал в мисли. Вероятно мислеше за бъдещето и преценяваше възможностите. Винаги беше имал възможност да избира сред много жени, бе ли възможно да е щастлив само с една?

В приказките, които четях на Рейчъл, преди да заспи, принцът се оженваше за принцесата и живееха дълго и щастливо. Но това беше само приказка, а в приказките има само една красива принцеса и само един очарователен принц.

Можех да имам всичко, което искам. Бях играла на пазара на акции поне толкова добре, колкото и съпругът ми, и ако сега продадях акциите си, бихме могли да живеем доста добре в Шанхай. Представих си вила в стил „Тюдор“ във Френския квартал, обеди в хотел „Катай“, дълги безсънни любовни нощи в огромно махагоново легло, докато мусонният дъжд барабани по покрива.

Мечти. Които никога не би могло да се сбъднат.

Облякох се, изправих се пред огледалото и се загледах в отражението си. Анастасия — лъжкинята, измамницата, развратницата и невярната съпруга, се беше маскирала почти идеално. Видях само една доста добре облечена млада жена с елегантна шапка и зачервени очи.

— Ще дойдеш ли с мен? — запита той.

— Трябва да помисля.

— Настоявам да дойдеш.

— Ако не го сторя, ти ще останеш ли тук?

Той поклати глава.

— Този път ти трябва да ме последваш.

Излязох и скърцащ асансьор ме свали във фоайето — междинна спирка преди сиромашиите улички на Гринуич Вилидж. Тогава не знаех, че за последен път идвам тук да слагам рога на съпруга си с Майкъл. Оттук нататък животът ни щеше драстично да се промени.

Започнахме да вечеряме навън, след като Феликс се върнеше от работа. Това беше станало всеобща мода. Танцувахме под палмите в „Шерис“, сред най-богатите от най-богатите, които се отнасяха към нас с изисканото снизхождение, запазено за еврейските новобогаташи и обезнаследените принцеси. Или ходехме в „Ръшън Ийгъл“ да гледаме как в среднощните часове звездите на Бродуей се смесват с висшето общество.

Тази промяна у Феликс ме безпокоеше. Бях свикнала със съпруг, който през седмицата не мисли за друго, освен за работата си, и говори предимно за цената на „Уестингхауз“ и „Дженеръл Мотърс“. През тези пет години, откакто го познавах, никога не си беше лягал след десет часа, освен в събота вечер, ако беше работил до по-късно.

Напоследък усещах, че отношението му към мен е по-различно. Държеше се по-скоро стеснително, стремеше се да ми се харесва. Започнех ли да говоря за работата му, се разсейваше. Вече бях почти убедена, че знае за Майкъл.

Веднъж, когато вечеряхме с паниран морски език в един клуб на Бродуей, той каза:

— Трябва да поговорим за нещо.

Усетих, че се изчервявам чак до корена на косата си, но се опитах да се овладея. Затаих дъх и зачаках.

— Днес ми се обади Лактър.

Като чух това, едва не се изсмях от облекчение.

Лактър беше в Германия — на разноски на Феликс, разбира се, — във връзка с нашето дело. Само Господ знае колко беше платил дотук съпругът ми на този хитрец, който още нямаше какво конкретно да ни покаже.

— Мисли, че делото скоро ще приключи. Според него съдът ще насрочи изслушване след не повече от година.

Лактър говореше така от доста време — още откакто Феликс го нае.

Изведнъж ми се дощя да извикам: „Стига толкова, Феликс. Достатъчно. Защо не можем да се откажем от тази мания?“ Но, разбира се, знаех защо: ако ме признаят за истинската Анастасия, титулярен глава на семейство Романови, това веднага го издига в редиците на най-богатите от най-богатите. Най-сладкото отмъщение срещу всички, които го осмиваха заради миналото му и го смятаха за презрян еврейски новобогаташ.

Анастасия беше и в основата на връзката му с мен. В миналото, когато усетеше, че се отделям от него, той ме примамваше с обещания, че ще ми признаят всичко, на което имам право по рождение. Така безскрупулно ме съблазняваше с наследството на Романови, както млад мъж склонява девица да му се отдаде, като я налива с алкохол. А аз му позволявах да го прави.

Но дело нямаше да има — вече бях сигурна. Ако се върна в Германия, веднага ще подновят разследването за смъртта на бившия ми съпруг. Княз Хесенски навярно се е погрижил. Сигурно щяха да ме арестуват още на границата.

Години наред Феликс ме беше уверявал, че ще се погрижи за мен. Казваше, че след като е минало толкова време, обвинението е забравено, че уликите против мен са в най-добрия случай косвени. Но аз вече не бях готова да рискувам. Дори и заради Анастасия. Вече не.

Онази вечер Феликс ми поднесе последната новина, мимолетната надежда за възмездие като една ярка, блестяща лъжа, обвита в лъскава хартия. Изражението му беше като на току-що влюбил се, изпълнен с надежди младеж. Не можех да го нараня.

— Благодаря — усмихнах се топло.

Той хвана ръката ми. Изрече тихо:

— Ще те направя принцеса — и отвърна на усмивката ми.

В този момент се уверих — той знае за Майкъл.