Колин Фалконър
Анастасия (33)

Анастасия

Къщата беше празна, слугите имаха почивен ден. Нещо ми се стори различно в преддверието — от масичката до огледалото липсваше вазата от династията Мин. И една, инкрустирана със скъпоценни камъни. Свалих шапката и палтото и хвърлих нервен поглед към отражението си. Лицето ми беше зачервено, приличах на жена с таен любовник. Всяка жена веднага би го усетила, но аз, разбира се, бях уверена, че ще заблудя Андрей.

Застанах на първото стъпало, затаих дъх и се ослушах. В къщата имаше още някой. Непозната миризма; две чаши на масата в гостната, по едната имаше петна от ярко червило. Почувствах се странно наранена. Разбира се, наранена беше само гордостта ми. Нима съм толкова отвратителна, че може да се люби с друга жена, но не може да се принуди да се люби с мен?

На килима се търкаляше черна кожена обувка с висок, тънък ток. Взех я, смятах да го замеря с нея. Таях в себе си трупан цели две години бяс, породен от незачитането, взискателността и пренебрежението на моя съпруг.

Ослушах се пред вратата. Вътре сякаш имаше две разгонени животни.

Влязох. Две глави се извиха към мен изпод чаршафите. Едната беше на певицата от „Егел“, но сега беше без русата перука. Истинската й коса беше къса и светла, но без къдриците лицето й ми се стори доста познато. Зад начервените бузи, размазаното червило и изрисуваните очи се криеше младият мъж от „Егел“, който често седеше до Андрей на чаша мастика.

В този момент съпругът ми беше зад гърба му. И неговото лице беше силно гримирано, но за да запази стила на представлението, също беше махнал тъмната си перука. В този момент реших, че ако някога оплешивея като Андрей, ще се откажа от всяка козметика. Ефектът беше смехотворен.

Каква глупачка съм била. Перверзиите на съпруга ми, изглежда, бяха очевидни за всички, само не и за мен.

Погледнахме се за миг. Трябваше ми малко време, за да се приспособя към новото положение. Поредният повратен момент в кратката ми история.

Видях как капчица пот пропълзява по слепоочието на Андрей.

— Като излизаш, затвори вратата — заповяда той.

Подчиних се.

 

 

Ноември. Светът беше изгубил цветовете си.

Берлин живееше само в сиви оттенъци, отвсякъде капеше дъжд. Мирисът на града беше мирис на влажни дрехи, изпарения, издигащи се от мокри палта и от чадъри, от които край радиаторите в кафенетата се образуваха локви дъждовна вода. Трамваи звъняха, почти невидими в мъглата, момичетата по Курфюрстендам се гушеха край портите, дърпайки подред от омекналите от влагата цигари. Нещастните туберкулозни берлински бездомници се свиваха под мостовете или тихо умираха нощем край зоологическата градина, безименни и неоплакани.

На осми ноември един австрийски подстрекател, някой си Адолф Хитлер, и бившият канцлер Лудендорф прекъснаха речта на баварския министър-председател в една мюнхенска бирария и обкръжени от тълпа мъже в кафяви ризи, излязоха на улицата, за да поемат юздите на властта. Започнаха улични боеве и Хитлер беше арестуван. В кафенетата говореха само за това.

И на още една тема — какво да се яде. От първи август до първи ноември стойността на германската марка беше паднала от един милион до хиляда и петстотин милиарда германски марки за един щатски долар.

Германия просто вече нямаше валута.

От апартамента всеки ден изчезваше по нещо. Сякаш бяхме станали жертва на редовни кражби, но бяхме твърде учтиви, за да говорим помежду си по тези въпроси, и твърде деликатни, за да съобщим в полицията. Започна се от вазите и други леки предмети. После от стените започнаха да изчезват картини, от гостната един по един се изпаряваха китайските килими. Знаех какво става, но не можех да направя нищо, просто мълчах и треперех вътрешно.

Андрей ставаше все по-мрачен, един-два пъти посегна да ме бие. Научих се да стоя настрана от него. Но един ден най-сетне нещо се случи.

Когато се прибра, беше пиян. Точно си бях легнала и го чух как се върти из къщата, викайки на слугите да му донесат бутилка шампанско от избата. После отвори рязко вратата на спалнята с възгласа:

— Чудесни новини!

Стоеше на прага, олюлявайки се, а челото му беше потънало в ситни капчици пот. Различавах петна от руж на високите му бледи скули.

— Великата княгиня Олга идва в Берлин — продължи той все така на висок глас. — С разрешение от самата императрица майка. Иска да се срещне с теб, чуваш ли?!

Олга беше дъщеря на императрицата майка. Старата дама никога не излизаше от замъка си в Дания, а пращаше Олга да изпълнява поръчките й из цял свят. Най-накрая явно се беше убедила в претенциите ми. Вече месеци наред Андрей пращаше писма до Дания, беше вербувал всички от Върховния комитет на монархистите и сега, естествено, статията на Майкъл беше събудила интереса към моята кауза. Не можех да повярвам, че това най-накрая се случи.

— Щом те види, ще разбере коя си. Очакването почти свърши, за всички нас. Щом се срещне с теб, ще разбере коя си.

Андрей беше заложил на мен, уверен, че ще спечели. Залозите бяха високи, а резултатите — несигурни. Вяра като чип от казино: „Залагам на великата княгиня“. Но без никакви шансове… Печелившият обаче взема всичко — контрола над наследството на Романови и на цяла Русия.

Андрей беше пил твърде много шампанско, а облекчението и надеждата увеличаваха еуфорията му. Но собствената ми реакция ме изненада. Бях ужасена. Най-накрая беше дошъл мигът, Олга ще ме разглежда така, както антиквар разглежда някаква рядка китайска ваза, и ще заяви или че съм истинска, или че съм фалшива. А ако се разочарова? Ако не издържа изпитанието?

До известна степен и аз си вярвах. Както Наталия, както Андрей вярвах, защото трябваше, защото нямах друг избор. Не исках да продължа да живея, ако в края на краищата съм само някаква отчаяна бежанка. Без Анастасия нямах никаква надежда.

Камериерката донесе шампанско и Андрей го отвори. Звукът на излитащата тапа ми прозвуча като изстрел. Пяната покапа по килима. Той напълни две чаши, разливайки повечето вино на пода, и пъхна едната в ръката ми. Възкликна завалено:

— За великата княгиня Анастасия — и пресуши чашата. — Предстои ни да свършим много работа. Тя ще бъде тук вдругиден. Излизай от леглото. — И издърпа завивките ми. — Трябва да сме готови!

Започна се. Сякаш бях студентка, която си тъпче главата със знания пред важен изпит. Андрей не ми даваше и минута почивка. Книги се търкаляха навсякъде — на масичката за кафе, на дивана, по пода. Руските библиотеки и книжарници в Берлин бяха пълни с подвързани с кожа томове и списания за семейство Романови и Андрей беше изкупил всичките. Нямаше информация, която да не бях длъжна да науча наизуст.

Той се разхождаше пред мен като същински учител.

— Баща ти имаше белег ето тук — казваше, докосвайки челото си. — Когато бил млад, още царевич, отишъл в Япония на официално посещение. Докато вървял по улицата в един град, наречен Оцу, бил нападнат от полицай с изваден меч. Мъжът замахнал към него и мечът го ударил тук. Останал бял белег. Всички в семейството го наричаха белега от Оцу.

— Не си спомням — казах.

— Няма нужда да го помниш от преди, просто искам сега да го запомниш. Белегът от Оцу — повтори и отново се зачете в книгата, която държеше отворена в лявата си ръка. — Обичаш животни. Обичаш всички животни. — Спря и се замисли. — Може би трябва да ти купя кученце. Най-добре да е шпаньол.

— За какво говориш сега? — запитах. Главата ме болеше. През последните два дни почти не бях спала.

Той прелисти книгата.

— Ето, виж. Сестра ти Татяна имала кученце. Казвало се Джеми. Помниш ли това? Джеми. Ти си обичала това куче, носела си го навсякъде, сякаш е твое.

Поклатих глава.

— Как се казваше кученцето?

— Джеми.

— Пак!

— Джеми!

— Добре. Значи, брат ти е бил болен, не е можел да движи лявото си коляно, от болестта е стояло постоянно свито. Двама моряци са го придружавали навсякъде, като телохранители, носели са го на ръце. Казвали са се Андрей Деревенко и Климент Нагорни. Кажи го.

— Не си спомням.

— Няма значение, кажи го!

Аз скочих.

— Не! Не помня нищо от това! За какво да твърдя, че помня неща, които не помня?

От удара бузата ми сякаш се подпали.

— Защото ти заповядвам! Защото плащам за храната, която влиза в устата ти, и за покрива, който е над главата ти! Защото съм твой съпруг и защото аз командвам тук!

Усетих как коленете ми омекват. Непоносимо срамно беше така да се плаша от него, но не можех иначе. Той се извисяваше над мен със свити юмруци. Ужасих се, че пак ще ме удари. Чух се как хлипам и го моля да не ме наранява.

Но той се беше вбесил и молбите ми не го трогнаха. Свали пръстена с рубин от пръста си и го пъхна под носа ми.

— Виж! Погледни го добре! Утре трябва да го продам! Не разбираш ли, глупава кучко! Две години живеем в Берлин. Откъде според теб идват парите за тази къща, за тези хубави дрехи, които носиш? Ако не убедим великата княгиня, че ти си Анастасия, и двамата ще изхвърчим на улицата.

Когато свърши тирадата си, гласът му беше пресипнал и капчици слюнка блестяха като роса по дрехата ми. Дишаше на пресекулки, сякаш беше изкачил стълбите на бегом.

— Сега разбираш ли защо трябва да научиш всички тези имена?

— Андрей Деревенко и Климент Нагорни.

— Не ме интересува, че си изгубила паметта си. Може би това ни е от полза. Но някой и друг спомен няма да навреди. Мога да ти кажа неща, които няма да намериш в никоя от тези книги. Неща, които ще убедят дори оная стара кучка в Дания, че ти си внучката й. Как да не се трогне от собственото си внученце?

— Андрей Деревенко и Климент Нагорни.

— Добре. — Той се успокои, бурята отмина. — Сега, трябва да ти разкажа за Нагорни — продължи с напълно нормален глас. — Той имаше навика да пъха малкия си пръст в ухото и да се чеше. Ето така. Много пъти съм виждал да го прави…

Започнахме отново със спомени от втора ръка, с взетата назаем история. Единственото обучение, за което си спомням. Андрей беше единственият ми учител, затънал сред книгите в мрачната малка вила в Грюневалд, и това продължаваше до среднощ, докато ме заболеше глава, докато умората ме надвиеше и започнех да заспивам всеки път, щом притворех очи. Тогава той ми крясваше, за да ме стресне, и ме разтърсваше.

Анастасия бродеше из стаята като призрак.

Цялата сутрин мина в чакане. Събудих се призори, започнах да сресвам косата си по хиляди различни начини, обличах подред роклите в гардероба си, репетирах още хиляда пъти разказа за семейната история. Накрая стана дванадесет, уреченият час, и нямах какво да правя, освен да гледам през прозореца, докато Андрей се разхождаше, палейки цигара от цигара с треперещи ръце, без да престава да крещи на слугите и на мен.

Събитията, които щяха да се развият в следващите няколко часа, щяха да променят живота и на двама ни.

Отвън на улицата спря черна кола. Помъчих се да видя кой е вътре, но Андрей ми извика да се дръпна от прозореца и ме накара да чакам до вратата като изнервена ученичка.

Великата княгиня Олга.

Очаквах нещо по-величествено. Въобразявах си, че ще видя корона, царствена снизходителност и бижута. Но вместо това се сблъсках с една едра жена в старомодни дрехи, излъчваща слаб мирис на розова вода. Придружителят й се беше представил като генерал Радзински — надут мъж на средна възраст във военна униформа, който ми се стори, че може всеки момент да падне по очи, повлечен от тежестта на медалите по гърдите си и от декорациите по униформата си. Ако само още един руснак беше смел като него, болшевиките никога нямаше да спечелят. Двамата с Андрей явно се познаваха и от скованите поздрави, които си размениха, се досетих, че вероятно в миналото не са били особено големи приятели. Така и не узнах дали предположението ми е било правилно.

Великата княгиня се взираше в мен и аз се оставих да ме изучава с царствената си безцеремонност. Вече бях свикнала хората да ме изучават, непознати да се взират в лицето ми, всяка черта, сякаш се опитваха да идентифицират престъпник по снимка. Олга изглеждаше не по-малко нервна от мен. Изгледа ме, отмести очи към Андрей и долната й устна затрепери.

— Ваше височество — каза Андрей с поклон, — може ли да ви представя великата княгиня Анастасия?

Тя като че ли не знаеше как да постъпи. Аз прихванах полите си и направих реверанс, както ме беше научил Андрей.

— Лельо Олга — изрекох.

„Лельо Олга“. Пак негова идея.

За миг помислих, че тя ще ме прегърне.

— Наистина ли си ти? — прошепна възрастната жена.

Сега трябваше да кажа нещо. Както Андрей ме беше научил: „Моля те, лельо Олга, толкова искам да видя отново баба“ или нещо подобно, също толкова сълзливо. Дори не знаех как изглежда тази моя баба. Снимките й, които бях виждала, бяха отпреди десет години. Лъжата заседна в гърлото ми.

— Наистина ли си ти, дете? — повтори Олга.

Усещах погледа на Андрей как ме окуражава да играя ролята, която беше написал за мен. Но се чух да казвам:

— Не знам.

Макар да не беше особено мъдро, поне беше самата истина. Не успях да извадя друго от себе си. Двете стояхме, заобиколени от прислужниците. Генерал Радзински и Андрей се бяха втренчили в нас, а ние двете бяхме изгубили дар слово, заплетени в собствените си дилеми.

Андрей не се беше поскъпил за обяда. Седеше, облечен в изискания си костюм, без следа от нервност, докато слугите се суетяха наоколо с подносите с борш, шашлици и блини. Беше похарчил цяло състояние за първокласни френски вина.

Нямах апетит. Храната тежеше в стомаха ми като залоена мазнина.

Явно Олга беше дошла тук, готова за разочарование, но сега не знаеше какво да мисли. Не можеше да свали очи от мен. Докато се хранехме, Андрей й разказваше една редактирана история на запознанството ни в Шанхай, но тя като че ли не го слушаше.

Когато той млъкна, тя се обърна към мен.

— Значи нищо не помниш, скъпа?

В нея нямаше нищо от ужасната велика княгиня, която бях очаквала да видя. Бях обезоръжена от тази мила, сантиментална стара мома, и поразена, струва ми се, от важността на нашата среща. С Андрей бяхме репетирали до безкрайност какво трябва да кажа и да направя, но не бях способна да го възпроизведа.

— Не, съжалявам — казах аз.

— Може би все пак нещо си спомняш?

Свих рамене и отново поклатих глава. Андрей ме изгледа, пребледнял от ярост, но аз не можех да следвам инструкциите му — нито заради него, заради нея, нито заради себе си. Разбирате ли, толкова исках да бъда Анастасия, че не бих се решила да лъжа, че двете сме едно и също.

— Помня, че имаше кученце — каза Олга.

— То беше на Татяна — отвърнах и за момент видях как триумфална усмивка и облекчение пробягнаха по лицето й. — Но ми се струва, че Андрей ми е казал това.

Видях го, че е готов да скочи през масата и да ме удуши на място. Очите му се забиваха в мен като игли. Олга, разбира се, не забеляза нищо.

— Ти обичаше това кученце, не си ли спомняш?

Поклатих глава.

— Съжалявам.

Тя потъна в разочаровано мълчание.

Реших, че ако съм Анастасия, рано или късно някой ще го разбере. Ако не съм, няма да се правя на нея.

И Андрей да върви по дяволите.

Най-накрая Олга измърмори:

— Толкова приличаш на нея. — След миг добави: — Толкова приличаш на нея, маленкая.

Маленкая. Андрей ли ме беше нарекъл така веднъж? Тази дума не означаваше нищо за мен, но изглежда би трябвало да означава. Тя ме гледаше, дебнейки някакво трепване, което да издаде, че съм се сетила. Стар номер. Много хора ми го бяха прилагали с различни думи или снимки. Сякаш можеха да се промъкнат и да изненадат паметта ми.

— Така се обръщаше баща ти към теб — поясни Олга.

— Трябва да бъда откровена с вас. Хората казват, че приличам на Анастасия. Много хора. Но не помня нищо, абсолютно нищо. Съжалявам. Знам, че все гледате, търсите да видите нещо в мен. Бих искала…

На гърлото ми сякаш заседна камък. Станах и изхвърчах от стаята. Нищо повече не можех да понеса. Без Анастасия бях никоя. Всички щяха да ме обичат, ако съм Анастасия, и да ме отхвърлят, ако не съм. Тя ми беше необходима, за да живея. Но Анастасия беше чудовище, вече две години ме измъчваше и повече не можех да я понасям.

Може би моята искреност я обезоръжи. Точно защото не се опитвах да я убедя, че съм нейната племенница, както Андрей беше ми внушил, Олга реши, че аз съм Анастасия. Не знам как иначе би стигнала до заключението, което направи този следобед.

От спалнята си я чух да говори на балкона с Андрей.

— Наистина ли е тя? — запита Олга.

— Лично аз никога не съм имал и най-малкото съмнение — отвърна Андрей като човек, който обаче мисли точно обратното.

— Затова ли се оженихте за нея? — поде Олга.

Наистина не смятах, че тази мила стара дама ще намери сили в себе си да го запита подобно нещо. И едва ли не се зарадвах.

— Знам какво мислите за мен, ваше височество. Но аз я обичам. Бих я обичал дори ако не беше Анастасия, дори ако беше някоя селянка.

Огромна лъжа, от която дъхът ти спира. Но подобни неща излизаха от устата му с такава лекота, че беше мъчно да не му повярваш.

— И все пак. Това би улеснило нещата за вас.

— Не се ожених за нея поради тази причина.

— Бих искала да ви повярвам, Андрей Сергеевич.

— Ваше височество, моите уважения, но не за искреността ми става дума сега.

Надявам се да е точно така, помислих си. Иначе сме загубени.

— Да не би да съм сгрешила? — запита се Олга на глас. — Как е могла да оцелее цяла година в Сибир съвсем самичка?

— Само тя знае това, а отговорът е заключен някъде в ума й. Стореното не може да се върне назад. Остава ние, които я познаваме и обичаме, да сложим край на страданията й.

Каква реч. Колко умело я привличаше той в своя заговор. Дали все пак не говореше сериозно? С човек като Андрей никой не можеше да бъде сигурен.

— Ужасно трудно е да повярвам след толкова дълго време.

— Нямаше нужда да чакате, ваше височество. Много пъти съм писал по този въпрос до уважаемата ви майка. Тя би могла да сложи край на всичко това, когато реши.

— Майка ми е упорита старица — възрази Олга. — Не иска да повярва, че Николай и децата са мъртви. Може би тази вяра я заслепява и не вижда това, което е пред очите й.

— Сега всичко зависи от вас, ваше височество. Какво смятате, че трябва да се предприеме?

Дълго, мъчително мълчание.

— Лично аз — дочух накрая гласа на Олга — мисля, че тя ужасно прилича на нея. Искам да се убедя. Само да можеше да си спомни нещо. Нещо, което да сложи край на съмненията.

— Какво ще кажете на императрицата майка? Ще оставите ли горката ми Анастасия да страда, лишена от любовта на собственото си семейство?

Чух думите, които не бях си и помислила, че ще чуя:

— Бъдете сигурен, че когато се върна, ще получите известие лично от императрицата майка. Тя много скоро ще насрочи събрание. Струва ми се, че го отлагахме прекалено дълго.

Захапах пръст, за да не извикам. Не можех да повярвам на ушите си. Изпитанието най-сетне щеше да свърши.

Когато си тръгваше, в очите й блестяха сълзи. Аз също може би трябваше да се просълзя.

Но всъщност се чувствах ужасно отдалечена от всичко. Сякаш, излязла от тялото си, се наблюдавах от другия край на стаята. Ако изобщо усещах нещо, то беше огромно съжаление към измъчената стара мома, дошла тук по поръка на тираничната си майка, за да търси разбитите останки от едно семейство, което и двете безвъзвратно бяха загубели.

Интересно ми беше какво ли си е помислила за мен. Сама не вярвах на собствената си кауза. Нима съм познавала тази тъжна, мила жена в някакъв друг живот? Може би един ден тъмните, безмълвни порти на паметта ми ще се отворят и ще ми позволят да се върна към изгубената си същност. Ако не станеше така, леля Олга щеше да пази дверите на душата ми.

Спряхме се на прага и тя ме изгледа с непоносим копнеж, а после изведнъж внезапно ме прегърна. Прегръдката трая само миг, достатъчно, за да почувствам сълзите й на бузата си. Сетне въздъхна натъжено и побърза да излезе. Генерал Радзински се сбогува набързо с нас и тръгна след нея.

Двамата останахме дълго на вратата. Знаех, че Андрей ми е ужасно сърдит, че не съм го послушала. Но вероятно беше и ентусиазиран, защото беше спечелил победата, към която се стремеше.

В края на краищата той нито ме поздрави, нито ме смъмри. Нищо. Може би още не можеше да възприеме случилото се. Подозирам, че ме е смятал за измамница, затова му беше трудно да повярва, че заговорът му е успял.

Но ми се струва, че и го беше страх, защото съзнаваше как се беше държал досега с мен. Затова явно предпочете да не казва нищо. Просто се обърна и влезе в кабинета си, затваряйки тихо вратата.

Бях изиграла ролята си — импровизирах по собствен сценарий. Сега трябваше да чакам зад кулисите да ми дадат знак кога да изляза на сцената.