Колин Фалконър
Анастасия (31)

Анастасия

Андрей ми забрани да напускам апартамента, накара да ме следят, да цензурират всяка моя дума и постъпка. Но нямаше как да бъде с мен през цялото време и да ме наблюдава. Опита се да настрои слугите срещу мен, но те го мразеха и когато нарушавах инструкциите му, го лъжеха. Такава е цената на арогантността.

Наталия Радмилова седеше сама в кафенето, изложила на показ елегантността на лисичите си кожи и фалшивите си перли пред очите на чуждите хора, които я отминаваха, без да кажат и дума. Външността беше всичко в Берлин, а за мнозина тя беше последното им притежание. Наталия седеше там, отпиваше от кафето сурогат с горд и заплашителен вид, свила прошарената си коса в стегнат кок на тила. Смятах я за единствената приятелка и довереница сред сателитите, привлечени в орбитата на съпруга ми.

Така и не разбрах какво положение е заемала в санктпетербургското общество преди революцията. Твърдеше, че ме помни, че ме познала още щом ме зърнала. Такава сигурност беше успокоително в много отношения. Тя повече от всеки друг ме убеди, че съм тази, която казваха, че съм. Че просто трябва да се науча отново да бъда самата себе си.

Но беше напълно възможно и да е някакъв трик. Сега, когато гледам снимките по стените, болката, която чувствам в гърдите си, е истинска, напълно физическа. Оплаквах загубата на семейството, което не помнех, дори можех да се заставя да проливам сълзи за тях. Веднъж усетих как другите на масата в ресторанта ме наблюдават и разбрах, че съм се разплакала. Те си кимаха, разменяха си многозначителни погледи — за тях сълзите ми потвърждаваха, че наистина трябва да съм Анастасия. Илюзията растеше.

В самото начало на есента Андрей беше отишъл в провинцията на някаква среща на Върховния съвет на монархистите. Ако болшевиките можеха да бъдат победени с говорене, той и неговите приятели отдавна да ги бяха избили. Докато го нямаше, въпреки строгите му заповеди отидох сама да се срещна с Наталия, да убия няколко часа, да гледам как травеститите, облечени в красиви дрехи, се разхождат по Курфюрстендам.

След сцената в ресторанта Наталия поиска да разбере всичко за красивия американец, който беше дошъл на масата ни в „Егел“. Били ли сме любовници в Китай? Дали не е пристигнал в Германия, за да ме намери? Изглежда, целият свят се беше побъркал.

— Просто търси някоя интересна история — убеждавах я аз.

— Може да пише за мен, когато пожелае — каза Наталия и се изсмя с гърлен смях. — Иска ми се да полегна на пишещата му машина и да ме изгребе оттам.

Днес говорихме за другите Анастасии. В Париж и Берлин имаше няколко претендентки. Анна Андерсен беше най-новата любимка на вестникарите. Опитвах се да не мисля за тях като за съпернички, опитвах се да си напомням, че собствената ми претенция може би е някаква ужасна грешка. Но лека-полека, ден след ден попивах сигурността на Наталия и Андрей, и на останалите от нашата клика; започнах да усещам, че се дразня от другите претендентки, както и те от мен.

Преди бях ужасно скептична. Сега почти бях убедена, че са прави. Всички изглеждаха толкова сигурни.

След като изпихме кафетата, Наталия ме помоли да отида с нея в апартамента й. Каза, че имала някои стари снимки, които би искала да ми покаже. Плашех се от подобни покани. Гледах албуми със снимки, търсех нещо в тях така, както родители търсят в гората изгубените си деца — отпърво с надежда, след това с все по-растящо отчаяние. Всяко безплодно търсене ме убеждаваше, че никога няма да видя моята Анастасия Романова.

Но се съгласих. Знаех, че Андрей няма да се върне тази вечер, и зад поканата на Наталия видях просто една самотна остаряваща жена, която копнее за малко компания.

Сивите средновековни улици говореха за изгубено величие, занемарените улички представляваха идеалното убежище за изгнаниците, оплакващи старата Русия. Семейни гербове и каменни орли увенчаваха почти всеки свод и порта под пластове вековна мръсотия. Стъпките ни заглъхваха в килима на студената есенна мъгла.

Тъкмо минавахме под железопътния мост, когато отгоре издрънча влак. Двама мъже седяха един до друг на бордюра. Единият беше намерил угарка в канала и я запали, за да я подели с приятеля си. Отворих портмонето си, за да им дам нещо. Преди време няколко пфенига щяха да стигнат. Сега с един милион марки можеха да си купят една наденичка за двамата.

— Не трябва да го правите — укори ме Наталия, докато отминавахме, — така само ги насърчавате.

— Горките, имат нужда от насърчение.

Един старец свиреше на цигулка пред портата на някога красива къща, превърнала се в порутен бордей. Влязохме в тъмен двор и Наталия започна да търси ключа си. Аз прошепнах смаяна:

— Тук ли живеете?

— Човек свиква — отвърна тя.

Дотогава смятах, че всички емигранти живеят като мен във вили с мрачен изглед, скрити сред малки горички. Миниатюрното жилище на Наталия миришеше на влага и разруха, прозорците му гледаха към мръсно дворче с ръждясали улуци и тъмни тухлени стени с петна от сажди. Вътре видях стая с гардероб и легло и малка кухничка с маса и няколко стола с твърда облегалка. Докато стоях и се оглеждах смутено, имах чувството, че тя нарочно излага бедността си на показ. Виж колко много имаш ти, като че ли ми крещеше мрачната стаичка, а виж ме колко имам аз. И след като ме видя, значи ми дължиш нещо заради моята лоялност.

Пихме кафе от печена ряпа и после Наталия извади албумите със снимки. Подаде ми ги почтително сякаш бяха кичур коса от отдавна починало дете. В този момент видях не нейната безпомощност, а тази на съпруга ми. Той беше преувеличил значимостта й, за да не разбера колко е слаба подкрепата за него в Берлин и за да се издигне в очите ми. Докато разговаряхме, започнах все по-ясно да разбирам, че тя не е никаква графиня. Спря да се преструва и без никакво обяснение, без никакво извинение обяви, че не е графинята, а гувернантката на децата й.

Сякаш мислеше, че през цялото време съм го знаела, и може би имаше право. Част от мен, предполагам, винаги го е знаела.

— Помните ли маскарадите? — говореше Наталия, докато дъждът чукаше по мръсните прозорци. — Колко бяха забавни! Спомням си, че графинята обличаше невъзможни костюми. Веднъж се маскира като индианска робиня.

Графинята. Сякаш графинята беше нейна стара и добра приятелка, а не бившата й работодателка. Колко илюзорни представи си бяха създали емигрантите за своя живот…

— Къде сме се срещали?

Очите на Наталия блеснаха.

— В Зимния дворец, на празнуването на тристагодишнината. Аз бях там, за да наглеждам децата по време на литургията.

— Говорих ли с вас?

Тя се засмя.

— Разбира се, че не. Вие бяхте с майка си и баща си в тържественото шествие. Но минахте на не повече от една ръка от мен. Помня лицето ви, сякаш беше вчера.

— Преди десет години! Убедихте ме, че ме познавате много добре. Но увереността ви се гради само на един бегъл поглед към лицето ми отпреди десет години?

— Не мога да повярвам, че императрицата майка няма да ви приеме — каза тя. — Че би се отказала от вас. От собствената си внучка! Виновни са онези там другите, разбира се. Още не ми е ясно как е възможно тя толкова време да отлага това събиране. Като разбере какво е направила, никога няма да си го прости.

Затвори албума и погали простата подвързия сякаш беше кадифе.

В стаята беше студено, нямаше отопление. Седяхме в мрачната вечер и внезапно осъзнах какви надежди нося на крехките си претендентски рамене. На хората не им е нужна нито истината, нито редът, помислих си. Те искат една изчезнала принцеса. Искат красотата, романтиката и очарованието. Вярват в мен, защото имат нужда.

— Помнете, че всички сме ви предани, ваше височество — каза Наталия и леко докосна ръката ми.

Сякаш подписахме договор. Аз намерих една предана поданичка и в замяна трябваше да я спася от влагата и студа.

Бяхме еднакви. Велики княгини и гувернантки — всички търсехме спасение и надежда.