Колин Фалконър
Анастасия (55)

Майкъл

Наех малък апартамент в Гринуич Вилидж близо до Юниън Скуеър. Наскоро бях напуснал Москва, но все едно бях още там. Тогава предградието гъмжеше от комунисти. Човек можеше да ги види да маршируват по улицата, носейки лозунги на идиш, руски и английски, с Интернационала на уста. Повечето от тях работеха във фабриките за дрехи, изникнали в близкия район с евтини жилища. Един ден видях да ги гони конна полиция, откараха няколко демонстранти с полицейска камионетка. Нито ден без събитие.

Първата световна война беше променила целия свят, не само географията на Европа. Тя беше докарала Франция и Германия до просяшка тояга, но Америка беше станала нация кредитор — за първи път в своята история. Русия преживя своята работническа революция. Скоро след това и Америка се сдоби с революция. Но на улиците излязоха не работниците пролетарии, а рекламите.

Новият начин на живот крещеше от уличните стълбове за афиши и новите, цветни списания: грамофони, които могат да пуснат едновременно дванадесет плочи, хладилници, които изпращат в историята кутиите за лед, дори електрически тостери.

Дръзката нова Америка намираше отражение в скандалната нова мода и музика. Из цяла Америка свещеници държаха проповеди против чарлстона, който оскърбявал женската чистота. Модерните жени вземаха за пример „момичето от среден род“ Клара Боу — изскубваха си веждите, очертаваха очите си с туш, пушеха, пиеха и въртяха любовни афери. Когато напуснах Америка, дрехите на жените стигаха до глезените; сега човек спокойно виждаше коланите и жартиерите им. Стига да се повзре.

Което и правех.

Нищо не отразяваше този нов либерализъм по-добре, отколкото промените в моята сфера. Вестниците с голям формат като „Ню Йорк Таймс“ бяха застрашени от сериозната конкуренция на по-малките, по-компактни всекидневници, наричани таблоиди, които се водеха по похотливите вкусове на публиката, вместо просто да публикуват новини от политиката и всекидневния живот. „Ивнинг График“ на Бърнард Макфейдън беше обобщение на новия печат със заглавия от рода на: „ДВЕ ГОЛИ МОМИЧЕТА ПРЕБИТИ В ПОПРАВИТЕЛНО УЧИЛИЩЕ“.

Консервативна Америка предприемаше противодействията си нощем. Също както в останалата част от Съединените щати, в Ню Йорк от 1920 година действаше възбраната над алкохола. Когато пристигнах там, само в Ню Йорк нелегалните барове бяха над тридесет хиляди. Това може да ви даде представа какво мислеха нюйоркчани за въздържанието.

Доколкото виждах, единствените, които печелеха от забраната, бяха сицилианците, а те притежаваха картечници. Притежаваха и много от нелегалните барове.

Тези барове бяха нещо като бардаци. Всеки знае, че ги има, но се прави, че ги няма. Разликата е, че в такъв бар водиш и приятелката си.

Имаше ги навсякъде. Човек можеше да ги намери в подземията на луксозните къщи по Пето авеню и мазетата на Гринуич Вилидж; в мансардите по Парк Авеню и зад павилионите за безалкохолни напитки; зад ресторантите и над бръснарниците. В Харлем човек можеше да отиде в „Котън Клъб“ и да гледа красиви полуголи танцьорки, които се извиваха под съпровода на джазбенда на Дюк Елингтън. Или да отиде в „Сънсет Клъб“ и да танцува под акомпанимента на Луис Армстронг. Някои предпочитаха „Джак енд Чарлис Лънчън Клъб“, където се предлагаха истински вносни вина и твърд алкохол. Но най-изключителното място в града беше „Ел Фей Клъб“ на Четиридесета Западна улица, където собственичката Тексас Гуинън посрещаше гостите със: „Здравейте, нещастници“, без да влага и капка ирония. Чаша разводнен скоч ви излизаше долар и петдесет, оскубваха ви с двадесет и пет долара за газираното ябълково вино, наричано с гръмкото име „шампанско“.

Освен алкохола, другото хубаво в тези нелегални барове беше музиката. Джазът беше символът на двадесетте. Един път слушах Луис Армстронг да свири и когато взе една ужасно висока нота, започна да тича по сцената и да боксира въздуха, от което публиката направо полудя. Досега никой от нас не беше виждал нищо подобно. Това отвращаваше хора като баща ми и вероятно точно поради тази причина толкова много го харесвахме.

Тези нелегални заведения бяха пълни с момичета с модни шапки и оскъдни рокли, размахващи голи ръце и крака под негърските ритми на тромпети и саксофони. И докато те се кискаха и се тръшкаха на дансинга, богаташките синчета, които ги бяха довели, пушеха цигари с дълги цигарета от слонова кост и се опитваха да не кашлят.

Видях отново Софи в едно мазе в Долен Ийст Сайд. В два часа сутринта нямаше къде игла да хвърлиш. Цигареният дим можеше да се реже с нож. Смеещи се момичета в разголени роклички, украсени с ресни, целите плувнали в пот. Притиснати плътно към млади мъже, от които лъхаше на пари и цигари. Негърски джазбенд свиреше френетично на тясната сцена. Това беше последното място, където бих очаквал да видя сестрата на Феликс Рифкин, може би и последното място, където тя очакваше да ме види.

Познах я веднага. Изглеждаше като азиатска принцеса с маслинена кожа и гърбав нос. Подчертаваше екзотичния си вид с лента на главата, на която беше забола черни щраусови пера. На шията й блестеше диамантено колие. Анастасия казваше за нея, че би могла да флиртува с мъж от сто крачки, дори непосредствено след събуждане. И наистина Софи казваше всичко само с очи.

Помня как се приближи до мен, докато брат й играеше поло. Още се питам какво ме накара да започна флирт. От самата нея ли се интересувах, или това беше само начин да си отмъстя на Анастасия?

— Софи, нали така?

Тя ме изгледа и се усмихна, сякаш не бе забелязала да се приближавам. Усмивката й беше колкото сладка, толкова и измамна. Добре, може би ме намира привлекателен, но възможността да поведе с една точка пред снаха си сигурно ме беше направила неустоим. Струва ми се, че и двамата го знаехме.

— Майкъл, нали така? — изкопира тя въпроса ми.

— Точно така.

— От Англия.

— От Ню Йорк. Напоследък доста обикалях насам-натам.

— Браво на вас — каза Софи. — Аз също.

Поръчах й едно питие, запалих й цигарата и започнахме да говорим. Разбира се, първото, което пожела да узнае, беше как съм се запознал със съпругата на брат й. Аз леко заобиколих въпроса.

— Срещнахме се в Шанхай — казах. — Работех за един малък вестник.

— Бяхте ли любовници?

Проточи думата, сякаш увивайки я около езика си.

— Не — отвърнах аз, но тя не ми повярва.

Биваше си я.

Нека ви призная, Софи беше доста красива. Коса с цвят на въглен, подстригана на моден бубикопф, очи с предизвикателно изражение и уста с цвят на смачкана слива. Роклята разкриваше по-голямата част от ръцете й, дълги и загорели. Би могла да има всеки мъж в заведението. И от начина, по който говореше, човек можеше да заключи, че това е точно така.

Една танцьорка се качи на масата. Наслаждавах се на момента. Знаех накъде води всичко това. Подобен обрат на съдбата удряше в главата също като силното незаконно бренди.

Софи се наведе към мен.

— Брат ми знае ли за вас? — прошепна тя.

— Няма какво да знае.

— Видях как тя те гледаше на игрището. Не сте само стари приятели.

— Познаваме се отдавна.

— Но ти не си от мъжете, които говорят за приключенията си.

— Не съм.

— Значи ако имаш приключение с мен, няма да кажеш на никого?

— А ти?

Тя прехапа устни.

— Защо? Да не се безпокоиш за репутацията си?

— Нямам такава в Ню Йорк.

— А би ли искал да имаш?

Беше доста пияна. Да се възползвам от състоянието й, би било нечестно. А чувствах ли се засрамен? Не, не се чувствах. Аз съм мъж и съвестта е нещо, от което страдаме само ако нещата тръгнат накриво. В последните пет години бях събрал цяла цистерна с жлъч.

— Феликс знае ли, че си тук сега? — попитах.

— Достатъчно голяма съм, за да правя каквото ми се прииска — отвърна ми и в загадъчните й черни очи съзрях едновременно предизвикателство и покана.

Не съм от мъжете, които биха отказали — и на едното, и на другото.

Когато се събудих на другата сутрин, на възглавницата до себе си видях тъмните къдри на Софи. Чувах равномерното й дишане. Целунах я леко по рамото и тя промърмори насън. Още не бях сигурен какво изпитвам. Не за първи път се събуждах с непозната жена до себе си, но това не беше просто поредното ергенско забавление.

Тя отвори едно око.

— Мислиш.

Не беше въпрос, а констатация.

Плъзнах върха на пръста си по ръката й.

— Мисля за теб.

— Мислиш как да ме изведеш оттук, без да обещаваш, че ще се оженим.

Тя се обърна към мен, прокара пръсти по космите на гърдите ми. Един дълъг розов нокът проследи линията на мускула по корема надолу към слабините. Ъгълчетата на устата й се извиха в извънредно зловеща усмивка.

Преобърна се по гръб и чаршафът се свлече, разкривайки нежната извивка на гърдите й. Но тя го дръпна бързо, сякаш беше чиста случайност.

Опитах се да я целуна, но тя ме отблъсна. Стана, повличайки чаршафа, и се уви с него. Дръпна завесите. Ярък нюйоркски ден. Чувствах се гол без завеси — може би, защото наистина бях. Станах и намерих халата, който висеше зад вратата на банята.

— Колко бохемско — каза тя, оглеждайки стаята, старинния гардероб, избелелите завеси, протъркания килим.

— Не е „Риц“.

Тя изписка:

— Господи! — и размаха пръст. — Какво е това?

— Нищо, просто хлебарка.

— Помислих, че е куче. Как можеш Да живееш така?

— Повечето хора в Ню Йорк живеят така. Не ти ли е известно?

— Повечето хора в Ню Йорк нямат възпитание и родословие.

Намери пакета с цигари на масата и пъхна една в устата си. С това ми даваше знак да й поднеса огънче. Запитах:

— Пушиш ли, когато си сама?

— Понякога. Защо?

— Чудно ми е дали знаеш как се пали цигара.

Намерих кутия с кибрит на нощното шкафче, запалих една клечка и й я поднесох.

Тя, изглежда, се обиди. Сладката ми Софи. Държеше цигарата вирната във въздуха като факел. Обгърнах раменете й и този път тя не се опита да ми се изплъзне. В стаята беше студено. Цялата беше настръхнала. Прегърнах я, целунах дългата й грациозна шия, малките издатинки на прешлените, вдъхнах топлия аромат на косата й, мускусния мирис на снощното ни любене.

Клаксоните и шумът на Гринуич Вилидж зад прозореца изведнъж започнаха да идват някак много отдалече. Плъзнах ръце под чаршафа и почувствах как зърната й се втвърдяват от допира на ръцете ми. Отново я целунах по врата и тя въздъхна.

— Защо ме доведе тук, Майкъл?

Отдавна знаех, че когато един мъж иска да се люби, а на жената й се говори, непременно следват неприятности. Когато в ръцете ти има женско тяло, не можеш да мислиш както трябва и жените се възползват от това. Софи не беше от момичетата, които копнеят да чуят: „Обичам те!“ Но човек никога не знае.

— Съжаляваш ли?

— Не знам. Зависи защо го направи. Това снощи заради мен ли беше или заради Анастасия?

Не отговорих веднага, защото не знаех какво да кажа. Тя се отдръпна и приседна на леглото.

— Какво ти е разказвала за мен?

— Изобщо не искаше да говори, което означава, че има ужасно много за разказване.

— Каза ли ти как се е запознала с брат ти?

Софи поклати глава.

— Той отиде в Лондон да уреди някои семейни работи и се върна с велика княгиня.

— И ти му повярва?

— Разбира се, че не. Според мен тя е просто една малка използвачка. Надушила е богатството на брат ми. — Красивата ми Софи тази сутрин изглеждаше високомерна и порочна. Може би от светлината. — Какво е правила в Шанхай?

— Беше бежанка. Нямаше пари. Известно време се грижих за нея.

— Все си пада на краката, нали? — изгледа ме многозначително Софи.

Не ми хареса начинът, по който го каза. Но може би имаше право и моята принцеса наистина беше използвачка.

— Още я обичаш, нали?

Тя кръстоса крака. Трудно е за един мъж да разсъждава, когато жената направи така. Наистина ли причината беше Анастасия?

— Трябва да я забравиш.

— Забравил съм я. Ти заговори за нея.

— Защото я знам какво представлява. Тя дърпа конците на брат ми, а и ти след толкова време още тичаш подир нея. Мъжете са невероятно глупави.

— Не мога да споря.

Тя се обърна, потърси пепелник и чаршафът падна от раменете й. Как да мислиш, когато ти се изпречи гледката на една възхитителна гръд?

— Знаеш ли на колко години е Рейчъл?

Това ми дойде изневиделица. Софи видя израза на лицето ми и се ухили многозначително. Каква непоносима малка вещица. Господ явно дава съвършени гърди не само на ангелите.

— Рейчъл?

— Дъщеря им — поясни тя и тогава си спомних момиченцето, което бях видял на игрището за поло; сега се опитах да си я припомня по-добре.

— Ще навърши пет години през октомври — продължи Софи.

— Е, и?

— Помисли малко.

На пет години през октомври. Родена през октомври 1924 година. Като се върна девет месеца — януари. Ние с Анна, в апартамента в Кенсингтън.

Изведнъж ми се зави свят. Момиченцето, което бях видял да тича по игрището за поло, беше моя дъщеря.

— Няма ли да кажеш нещо?

Онемях. Гърлото ми се беше свило, не можех да издам нито звук.

Метнах първото, което ми попадна подръка. Възглавничката от дивана не причини особена вреда. Последва я нощната лампа.

— Съжалявам — каза Софи.

Изглеждаше ужасена от това, което беше направила. Изтича към банята и се затвори вътре. Чух я да плаче.

Стоях по средата на стаята и се мъчех да си представя какви мисли са минавали през главата на Анастасия, когато ми е причинила това. Трябва да е знаела, че е бременна, че носи моето дете. И нито думичка. Отиде си, без да ми каже. Не е искала да разбера.

Може би, допуснах, се е страхувала, че няма да искам и да чуя такова нещо. Както винаги я защитавах. Този мой глупашки навик. Вярно е, че някои мъже не харесват подобни новини.

Но аз не бях „някои мъже“. Исках да се оженя за нея. Само че тя не го знаеше. Бързо се облякох и излязох. Часове наред обикалях из квартала, но дори днес не мога да кажа къде съм ходил и какво съм правил. Не можех да мисля за нищо друго, освен за Анастасия. Опитвах се да разбера защо е постъпила така. Когато се върнах, Софи си беше отишла.