Колин Фалконър
Анастасия (26)

Майкъл

Пристигнах в Берлин през лятото на 1923 и веднага станах богаташ. В Ню Йорк щях да бъда поредният драскач, опитващ се да публикува статии в „Трибюн“ или „Ню Йорк Таймс“, но в Берлин можех да живея като цар с това, което в Щатите едва би стигнало и на просяк. В Шанхай разполагах със слуги, но в Германия можех, ако поискам, да наема стая и в самия Райхстаг. Столицата на една от най-великите европейски страни се беше превърнала в лудница.

Берлинчани живееха така, сякаш стояха на перона на някаква гара, сякаш утре щяха да отпътуват към някакъв друг, по-хубав живот, но днес трябваше да живеят, седнали на куфара си, и да се справят възможно най-добре.

Животът беше станал страдание, което се налагаше стоически да понасяш, като зъбобола. Мъже, осакатени в Голямата война, продаваха връзки за обувки пред вратите на зоологическата градина или пееха народни песни за дребни монети в ехтящите пещери на метрото. Но чужденци като мен живееха като принцове. За сто щатски долара на месец можеше да наемеш разкошен апартамент не с една, а с две прислужници, да се храниш всяка вечер в най-скъпите ресторанти, докато местните пиеха кафе от печена ряпа, мажеха имитация на мед върху хляб от мухлясало брашно и пресмятаха какво от притежанията си да продадат, за да имат и утре с какво да си платят вечерята.

Германците обаче не бяха на дъното на социалната стълбица. В Германия имаше почти половин милион руски бежанци. Сто хиляди от тях живееха в Берлин. Фактически той се беше превърнал по-скоро в руски град — руски черкви, руски клубове, руски кина. Дори имаше три всекидневника, списвани на руски. Навсякъде се чуваше руска реч. И ако тръгнете по Курфюрстендам по обед, ще чуете от ресторантите да долитат звуците на балалайки и цигански цигулки, заглушавани от ръмженето на автобусите.

Повечето от бившите източноевропейски царски величия сега можеха да бъдат видени да спят по пейките в зоологическата градина или в мъжките тоалетни на близката гара. Бивши князе и графини се увиваха в изхвърлени руски вестници, мъчейки се да се предпазят от студа, но когато зимата дойдеше, повечето от тях щяха да измръзнат и да умрат на улицата, сънувайки балове в Зимния дворец, френско шампанско и кокаин. Някои казваха, че това било един вид възмездие, защото никой от тях не беше давал и пукната пара за милионите селяни, умирали от глад и студ в царска Русия, но аз въпреки това ги съжалявах.

Руснаците не бяха избягали от конфликтите в родината си — просто ги бяха пренесли тук. Имаше монархисти, анархисти, фашисти и, разбира се, комунисти. Ако французите са измислили секса, руснаците са измислили политиката. Където и да погледнеш, виждаш афиши или знамена на някакви политически организации, натрапващи посланията си с остри кирилски букви. Руснаците белоемигранти използваха времето си в изгнание така, както на времето болшевиките: да плетат заговори, да планират, да съставят възвания, да спорят. Всички знаеха, че червените няма да се задържат, затова монархистите се готвеха за скорошното си завръщане в майчица Русия. В края на краищата, те носеха факела.

Политиката доведе и мен в Германия. Скоро след като Анастасия замина от Шанхай, приятелят ми Себастиян Бомон беше взет на работа в лондонския „Таймс“. След няколко месеца ми писа, че има свободно място в редакцията, и ме питаше дали се интересувам. Аз приех. Близо година работих усилено, пуснах няколко политически статии, подписани със собственото ми име. Сигурно съм направил впечатление на някои хора, защото от Ройтерс ми предложиха място в бюрото си в Берлин. Веднага щом ме настаниха в апартамента ми, ме изпратиха в Мюнхен за три седмици, но когато се върнах, започнах да търся Банишевски. Отне ми само един ден да попадна на следите му. Нали съм журналист. Също като полицаите знам къде кого да търся.

Беше неделя и той беше в двора на руската черква на Унтер ден Линден. Продаваше обичайните монархистки боклуци — набързо написани и зле отпечатани истории на гражданската война от гледна точка на радикалите; снимки и пощенски картички с ликовете на царя и семейството му; позиви към всички руснаци да се върнат и да се бият за родината си. Взех един от позивите и го прочетох. Накратко казано, там се твърдеше, че революцията била ционистка конспирация — същите антисемитски възгледи, които преди няколко дни бях чул от един сърдит дребен човечец в Мюнхен.

Дворът изведнъж се изпълни с хора, излизащи от черквата — повечето от тях емигранти, бивши князе, които се връщаха в мизерните си едностайни апартаментчета зад Нолендорфплац, адмирали, които щяха да обслужват масите в руските чайни. И докато лятното слънце затопляше калдъръма, те се поспряха, за да се поровят в книгите и картичките, уверявайки се взаимно, че славните дни скоро ще се върнат.

След половин час повечето тях си бяха отишли и клисарят започна да затваря вратите. Банишевски беше зает с приятелите си и не беше обърнал внимание на младия мъж, който разлистваше брошурите, струпани на сергията му.

— Мога ли да направя нещо за вас? — изрече той машинално любезно, когато последният бивш офицер се сбогува и си тръгна.

Свалих шапката си и се усмихнах.

— Граф Андрей Сергеевич, не ме ли помните?

След миг той си спомни — единственият признак, че ме е познал, беше краткото раздразнено припламване в очите му.

— Американецът — каза. — От Шанхай.

— Майкъл Шеридан.

— Какво правите в Берлин?

— Тук работя.

— Дано не е за оня американски парцал, за който пишехте в Шанхай?

— Не, сега съм в Ройтерс.

Вдигна вежда, за да изрази учудване, че подобна престижна институция е наела такъв като мен.

— Какво искате? — запита, прибирайки брошурите и снимките.

— Как е Анастасия?

— Ако говорите за великата княгиня, струва ми се, не е ваша работа.

Великата княгиня Анастасия. Много добре.

— Има ужасно много велики княгини в Берлин. Интересува ме жената, която и двамата познаваме от Шанхай.

— Колко искате?

— Какво?

— Затова сте тук, предполагам.

— Не ви искам парите.

Това като че ли не успя да го убеди.

— Дошли сте, за да създавате неприятности, така ли?

— Просто искам да я видя, да се уверя, че е добре.

— Тя е в превъзходно здраве. И не иска да ви вижда.

Продължи да прибира брошурите и картичките в два изтъркани кафяви куфара.

— Тя… установихте ли самоличността й?

— Струва ми се, че ви платих.

— Както казах, не ви искам парите. Тя е добре, нали?

Той въздъхна тежко и се обърна с лице към мен.

— Както изтъкнахте, в настоящия момент има много измамници, които претендират, че принадлежат към семейство Романови. Отне ми малко повече време, отколкото смятах, за да установя истинската самоличност на съпругата ми.

— Мога ли да я видя?

— В никакъв случай.

— Ще й кажете ли, че сте ме срещнали и съм питал за нея?

— Разбира се — излъга той.

Случайно ли беше всичко това? От момента, в който тя напусна Шанхай, част от мен се мъчеше да измисли как да я открие. Не исках да си го призная, но ето ме тук отново, правейки се на глупак заради една жена. Опитвах се да я изтръгна от ума си. Но не можех. Някои европейци, пребивавали доста време на Изток, се пристрастяват към нещо, но обикновено към опиум, а не към жена.

В Лондон имах апартамент, приятелка, чудесен живот. Но това пристрастяване гризеше душата ми и решението да я забравя се разпадна на пух и прах, когато случаят ме доведе в Берлин.

Все пак на мъжа е съдено да се прави на глупак заради нещо, освен ако не желае да умре от старост, натрупал куп съмнения. Щом не искаш да си млад и глупав, трябва да си млад и разумен, но не съм срещал разумен човек, който да има какво да разкаже. Има и по-лоши неща, заради които да се правиш на глупак — например коне и уиски. Ако някога съм имал порок, това бяха жените и най-вече, струва ми се, Анастасия.

— Довиждане — измърморих на ужасяващия си немски и се махнах.

Усещах очите на Банишевски да се впиват в тила ми. Предполагам, подозираше, че ще намеря начин да съсипя всичките му планове.

И ако мислеше така — е, добре, точно това възнамерявах.