Колин Фалконър
Анастасия (47)

Анастасия

На Грозвенър Скуеър бавачки с високи яки и бели шарфове, увити около шапките, бутаха колички или седяха и клюкарстваха по пейките. Редкият въздух на Белгрейвия и почтителната тишина на строгите фасади ми подействаха като шок след трамваите и уличните продавачи по Бейсуотър Роуд. Излязох от файтона след Феликс и се качих заедно с него по стълбите на един изящен бял портик.

Икономът взе палтата ни в мрачното преддверие, слабо осветено от закрепения високо над стълбите свещник. Старинна рицарска броня стоеше като на стража при най-долното стъпало, ореховата ламперия по стените улавяше жълтите отблясъци на газовите аплици. Къщата беше тиха, с изключение на тиктакането на огромния часовник в дъното на преддверието.

Феликс ме поведе към гостната. Госпожа Рифкин седеше в кресло с облегалки за главата, тапицирано с тъмночервена кожа. Беше облечена в дълга права рокля от нефритенозелен сатен. На шията й видях перлено колие. Приличаше донякъде на снимките на кралица Виктория с посивялата си коса, свита на кок, и малките, почти свински очички. Вероятно не беше на повече от шестдесет години, но се държеше като много по-възрастна.

— Мамо. Това е момичето. Това е Анастасия Романова.

Почувствах се по-скоро като експонат от музей, отколкото като гостенка. Госпожа Рифкин дълго ме гледа с оценяващи очи и накрая изрече:

— Трябва да ме извините, не виждам много добре. Но синът ми твърди, че говоря с великата княгиня.

— Казвам се Анастасия Романова, госпожо Рифкин.

Какво друго можех да кажа?

Този отговор като че ли я задоволи. Поне за момента.

— Вярно ли е, че нищо не си спомняте?

— Вярно е.

— Дъщерята на императрицата майка се е срещала с вас в Берлин. Тя твърди, че сте измамница.

— Тогава няма какво друго да направя, освен да й повярвам. Лично аз никога не съм претендирала за някаква титла. Как бих могла? Не помня нищичко от миналото си.

В този момент Феликс си спомни за доброто възпитание и ме отведе до едно кресло, тапицирано с брокат, усмихвайки се извинително през пороя от въпроси, задавани от майка му. Госпожа Рифкин седеше и изстрелваше въпросите един след друг като съдия, който разпитва обвиняем, преценявайки дали съм способна да издържа на съдебен разпит.

— Говорите ли руски? — мина тя с лекота на родния си език.

— Сигурно съм го научила някъде — отговорих също на руски.

— Виж я как седи, как говори — намеси се Феликс и аз разбрах колко силно иска майка му да потвърди неговото откритие. — Човек не може да научи това, докато вади картофи.

Госпожа Рифкин ми се усмихна.

— Синът ми е твърдо убеден във вашата самоличност.

— Както казах, госпожо Рифкин, аз не претендирам за нищо.

— Много мъдро — и тя отново ме изгледа от глава до пети. — Какво стана с вашия съпруг в Берлин?

Разбрах в какъв капан съм се вкарала сама. Те сигурно са разбрали какво е станало в действителност с Андрей, защото германските вестници го бяха разтръбили. Тук не можех да поддържам легендата, че е умрял от пневмония.

Погледнах госпожа Рифкин право в очите.

— Излъгах Феликс. Но вие го знаете. — С ъгълчето на окото си видях как той въздъхна облекчено. Госпожа Рифкин продължаваше да седи с неразгадаемо изражение. — Излъгах, защото не е лесно да се признават такива неща.

Отново погледнах към Феликс, после към майка му. Представях се убедително като жена, бореща се със собствената си мъка.

— Съпругът ми беше хомосексуален. Може би сте чували тези слухове за него. Не знам защо се ожени за мен, освен ако не е имал някакви лични цели — преглътнах, сякаш за да сдържа сълзите си. — Един ден се върнах и го намерих мъртъв на пода на апартамента. Разминах се по стълбите с един от неговите любовници, уплаших се и избягах.

Беше лъжа, разбира се, но се съчетаваше с фактите, тъй като само аз и Майкъл знаехме как стоят нещата.

— Знаете, че полицията в Берлин ви търси — каза госпожа Рифкин.

— Разбира се.

— Мислят, че вие сте го убили.

— Спечелих си много врагове в Берлин. За тях ще е изгодно да ме пратят в затвора, струва ми се.

Тя кимна, готова да изчака с присъдата. Бях преодоляла първото изпитание. Усещах, че дланите ми са влажни.

Госпожа Рифкин въздъхна, после погледна към сина си, кацнал на ръба на стола до мен. Чакаше как ще се произнесе майка му.

— Очите ми не са както едно време — обърна се тя към него. — Не мога да кажа дали е тя, или не е.

— Тя е, мамо — настоя Феликс, — сигурен съм.

Госпожа Рифкин кимна почти недоловимо и се обърна пак към мен.

— Виждала съм ви един или два пъти, не бях достатъчно важна особа, за да ме канят в Царское село. Единият път се срещнах с царицата и тя ме запита коя съм. Когато й казах, ме поздрави, че имам такъв добър съпруг, и отмина. Нали разбирате, тогава се докоснах до величието.

След всичките тези години тя все още изпитваше огорчение, че императрица Александра я е отминала с такова пренебрежение.

Императрица Александра. Моята майка.

— Синът ми е убеден, че вие сте Анастасия — продължи тя, тъй като аз не казах нищо.

— Сега това има ли някакво значение?

— О, има, млада госпожо. И догодина, и след още една година, когато болшевиките бъдат свалени, ще има още по-голямо значение.

Когато на следващия ден отидох на работа, ме чакаха дузина рози. Бяха от Феликс. След като прочетох бележката, се втурнах в тоалетната и се разплаках. Може би получаването на цветя ме беше изумило. Но по-скоро, струва ми се, причината беше детето на Майкъл, поради което повечето сутрини бях готова или да плача, или да повръщам и при най-малкия повод.

Отидохме в „Гънтър“ — една от най-модните и най-скъпи чайни в Лондон. Още не бях му казала за Майкъл и не знаех как ще свърши този неуместен флирт.

Наблюдавах Феликс, докато поръчваше чай „Ърл Грей“ и купичка ягоди със сметана. Носеше луксозен пуловер; усещах мириса на брилянтин от косата му. Макар че на години беше почти колкото мен, някак се стремеше да изглежда много по-стар. Не можех да не го сравнявам с Майкъл. Феликс — винаги толкова модно облечен, толкова богат и да, толкова нежен; Майкъл — винаги задлъжнял, с вкус към невъзможни дрехи, сякаш за да привлича вниманието с външността си на популярен мъж от висшето общество, който за разнообразие е станал боксьор.

Усмихнах се на милия спомен.

— Какво смешно има? — запита Феликс.

— Нищо.

— Иска ми се да зная какво мислите. Толкова много неща не знам за вас, нали?

Загледах се навън, към улицата. Две проститутки, застанали на ъгъла на Кързън Стрийт, ловяха клиенти, заговаряйки бодро минувачите: „Търсиш ли момиче, сладур?“ Това ми напомни за Шанхай и нощния клуб. Не минаваше ден, в който да не се сещам за това и да се питам дали няма да се озова отново на улицата.

Феликс забеляза двете момичета, в които се бях загледала. Подхвърли:

— Ужасно, нали?

— Просто се опитват да оцелеят.

Той ме изгледа странно. Думите ми вероятно го шокираха. Когато на масата пред теб има ягоди със сметана, а на скута ти е постлана салфетка, струва ми се, сексът срещу пари може да изглежда доста отблъскващ.

След чайната настоя да ме отведе с файтон до Кенсингтън. Видях изражението на изненада и неодобрение, когато разбра къде живея. Докато слизахме от файтона, се наведе към мен. Знаех какво иска и се отдръпнах. Не че го намирах отблъскващ, той винаги миришеше много хубаво и беше приятен на вид. Освен това, една бивша бар дама знае, че не трябва да подценява никой мъж, ако иска да има с какво да си плаща наема.

Вината се беше загнездила в гърдите ми като юмрук. Когато той понечи да ме целуне, аз обърнах глава и бузите му почервеняха, докато се отдръпваше смутено.

— Съжалявам — промърмори, — не трябваше…

— Не, не е това.

— Не, съжалявам — повтори той; вгледахме се един в друг крайно смутени. — Простете ми.

Качи се отново във файтона. Конят тропна нетърпеливо с крак, сякаш безсловесното животно беше също така учудено от поведението ми, колкото и аз самата.

Феликс ми показа един Лондон, който никога не бях виждала. Струва ми се, разликата се дължеше на парите. Може би мислеше, че ме съблазнява — съблазни ме не мъжът, а богатството му. Исках да живея като принцеса и той ми даваше възможност да го направя.

Една вечер ме заведе в „Савой“ и под новите електрически полилеи танцувахме под звуците на джазовия оркестър на Ник Ла Рока. След това отидохме в един джазклуб на Муун Стрийт и в ранните часове на следващия ден ядохме бъркани яйца в „Дейвид Тенантс Гаргойл Клъб“.

Една друга вечер ме заведе във „Форти Три“ — един от нелегалните нощни клубове на Ма Мейрик на Мейфеър. Показа ми актрисата Талула Банкхед и ме представи на румънския крал. Понеже полицията можеше да нахлуе всеки момент, това придаваше още повече чар на тази златна вечер и малко от вълнението и дързостта се бяха предали и на Феликс. Това изчезваше много лесно, като петната след химическо чистене, но тогава още не го знаех.

Чувствах се виновна всеки път, когато излизах с Феликс. Не че с Майкъл бяхме женени, но знаех, че му дължа вярност след всичко, което беше направил, а сега разбирах, че не мога да му предложа дори и това. Живеех под неговия покрив, а като най-обикновена уличница зад гърба му хукнах с друг мъж.

Но не можех да се въздържа. Именно този живот ми липсваше и аз се вкопчвах в него с жадните, алчни ръце на принцеса. Копнеех да избягам далече от мрачния кенсингтънски апартамент, защото тъгувах по бляскавите времена, които изживях с Андрей. Нямах пари, за да се забавлявам така с Майкъл. Лондон не беше толкова евтин град като Шанхай или Берлин, където дори журналист си позволяваше да живее като принц, а новата работа на Майкъл не беше добре платена. И въпреки че се смятах за много способна и компетентна, когато започнах да работя при Ренфру Банистър, заплатата ми в края на седмицата не беше по-голяма от мизерно подаяние.

Исках да се возя из улиците, развявайки подире си шал на Ланвен; исках да нося коприна и диаманти; исках да се обличам по последна мода; исках светът да узнае, че съм Анастасия.

Но моята тайнствена, призрачна Анастасия настояваше да платя и цената беше Майкъл. Опитвах се да си внушавам, че всъщност не го обичам, започнах да подлагам историята си на съда на скептичното съзнание. Спорех, привеждах доводи, умолявах, но съзнанието ми си оставаше непреклонно — съдия с тържествено и строго лице.

Запитах се дали в края на краищата ще имам смелостта да действам. Независимо дали душата ми ще го одобри.