Колин Фалконър
Анастасия (36)

Майкъл

Бях останал да работя до късно в бюрото. Пишех поредната история за бирения пуч в Мюнхен, когато ме потърси Анастасия. Гласът й беше доста спокоен, но настоя да дойда във вилата й в Грюневалд. Незабавно. Не ми съобщи какво се е случило, само каза, че е спешно.

Бях си обещал — край. Бях уверен, че никога повече няма да я чуя. Но всъщност ми трябваше само някакво оправдание и знаех, че рано или късно ще го намеря.

Когато пристигнах, къщата тънеше в мрак, предната врата беше широко отворена. Вътре беше също толкова студено, колкото и отвън, виждах дъха си във въздуха, дори и в коридора.

— Анастасия?

Никакъв отговор. Огледах се и почувствах как косъмчетата по тила ми настръхват. Сетих се за предишното си посещение тук — огромните картини в бронзирани рамки, вазите, античните статуи. Сега къщата беше почти гола, нямаше ги и килимите, и повечето мебели.

— Анна?

Качих се по стълбите. В спалнята светеше една-единствена лампа. Различих силуета на жена, седнала в креслото до прозореца.

— Майкъл — чух гласа й. — Знаех, че ще дойдеш.

На пода до камината лежеше тяло на мъж. Светнах лампата.

— Боже Господи.

Нямаше съмнение, че е мъртъв. Лицето му беше посиняло, очите — изцъклени, като на мъртва риба. Кръвта се беше съсирила на тъмни пурпурни петна около главата му, капчици кръв блестяха мътно в косата му.

Почувствах нужда да седна. Отпуснах се на ръба на леглото и двамата останахме безмълвни няколко минути. Опитвах се да мисля.

— Какво се случи, по дяволите? — изрекох най-накрая.

Гласът ми прозвуча дрезгаво.

— Той искаше да ме застреля.

Звукът на гласа й ме стресна, напомни ми нощта в Шанхай, когато я чух да говори по телефона насън. Изглеждаше неестествено спокойна; вероятно и двамата сме изглеждали така — седим, без да се интересуваме от мъртвия й съпруг, който лежеше на пода като парче дамаска, изплъзнала се от облегалката на стола.

Усетих, че обувката ми опира в нещо твърдо. Погледнах надолу и видях револвера на килима до краката ми. Дявол знае защо го избутах с обувката под леглото.

— Какво искаш да направя? — обърнах се към нея.

— Не знам.

— С какво го удари?

— С бутилка шампанско.

Значи в крайна сметка пиенето го довърши, помислих и се изсмях кратко и сухо. Бях нервен.

Приближих се към тялото и се наведох да го погледна отблизо. Внимавах да не пипам нищо. На дясното слепоочие имаше дълбока резка, която се губеше в косата, но реших, че не това го е убило. Тилът му опираше в ръба на облицованата с кахлени плочи камина. Кръвта идваше оттам. На черепа имаше голяма пурпурна подутина, като смазана слива, от лявото му ухо беше изтекла малко кръв. Изправих се.

— Край на издръжката ти.

— Какво да правя, Майкъл?

Или по-скоро, ти какво ще правиш, Майкъл? Ще си излезеш оттук, ако имаш и капка разум в главата. Берлинската полиция се славеше с ненадеждността си. Какво ще измислят там? Банишевски в края на краищата беше само един руснак. Един повече или по-малко в град като Берлин, преливащ от бежанци — какво значение имаше? Щяха ли да приемат версията на Анастасия за събитията? Или щяха да се придържат към пруската гледна точка, че мъртъв съпруг, дори ако е насочил пистолет срещу жена си, струва повече от една изплашена съпруга? Тя със сигурност щеше да иде в затвора. Въпросът беше дали няма да я обесят.

Това щеше да бъде манна небесна за нейните врагове в Германия и извън нея — удобен начин да се отърват от тази претендентка, която им създаваше само безпокойства. Мъже като княз Хесенски можеха преспокойно да се месят в работата на полицията и съда.

Какво обаче щеше да стане с мен, ако решах да й помогна, да й стана съучастник? Винаги постъпвах глупаво заради нея — още откакто я извадих от Хуанпу. Не виждах защо точно сега да престана да се правя на глупак.

— Къде са слугите? — беше следващият ми въпрос.

— Отидоха си. Нямаме пари да им плащаме.

— Кога ще забележат, че го няма?

— Има приятели навсякъде… не знам… всеки петък обядва в „Егел“.

— Значи най-много след два дни. — Нямаше да имам много време, за да я измъкна от Берлин. — Някой знае ли за нас двамата?

Тя поклати отрицателно глава.

Когато установят, че я няма, ще решат, че е напуснала Берлин. Това е най-логичното. Кой ще се сети, че някакъв американски журналист би заложил кариерата и свободата си заради една руска бежанка?

— Не си длъжен да ми помагаш — каза тя.

— Тогава защо ми се обади?

— Нямаше на кого друг.

Почувствах се много по-добре.

Погледнах пак към Банишевски. Бях виждал много мъртъвци, дори бях снимал някои, особено след улични размирици в Шанхай; в последните седмици, по пътя към бюрото, бях прескачал и замръзнали трупове. Но бях познавал Банишевски и това ме изкарваше от кожата ми. Разбира се, боях се и за собствения си живот.

Погледнах пак към Анастасия.

— Вземи си палтото и някакъв багаж — наредих й.

Огледах стаята, запитах се дали да я подредя заради полицията, може би да сложа пистолета в ръката на Банишевски, да оставя бутилката до главата му, да наглася обстановка, която дори и най-тъпият пруски следовател ще успее да схване.

Реших да не пипам нищо.

— Ще мине известно време, преди да се размирише в тоя студ — изрекох гласно мислите си.

Анастасия потръпна. Прегърнах я и я притиснах, но тя не излезе от вцепенението си. Все едно се опитвах да утеша ръжена от камината.

— Всичко ще бъде наред — уверих я.

— Вече нищо няма да е наред.

Предвиждането й ми се стори прекалено мрачно.

Разбира се, смъртта на граф Андрей Сергеевич Банишевски нямаше да бъде кой знае каква загуба за света. Но както прецених, сега трябваше да се занимаем с малко подготвителна работа. И то възможно най-експедитивно.

Една жена би могла да облече мъжки дрехи, но рядко се срещат жени, които могат да вървят и да говорят като мъже. Признавам, това лято срещах някои създания по Курфюрстендам, които ме накараха да се позамисля, но като цяло при добро осветление и сравнително трезво състояние жена в мъжки дрехи винаги би изглеждала точно това — жена в мъжки дрехи.

И Анастасия не можеше да заблуди никого.

Седеше, преметнала крак върху крак, на отсрещната седалка в купето, с костюм, колосана яка, карирани чорапи и добре лъснати черни обувки. Косата й беше късо подстригана, сресана на път отстрани, но това я правеше да прилича не толкова на мъж, колкото на едно от ония непълнолетни момченца, които можеш да купиш за пакет цигари в някой нощен клуб в центъра на Берлин, стига да си падаш по такива забавления. Четеше „Дер Цайтунг“ и се опитваше да се прави на арогантен мъжкар, но в нея нямаше абсолютно нищо мъжко. Костите й бяха твърде крехки, ръцете не бяха обрасли в косми и за Бога, дори без грим беше прекалено хубава, за да мине за мъж. Но това би могло да ни бъде от полза. Хората можеха да заподозрат нещо за връзката ни, но не и да отгатнат истинската причина. Можеха да ни помислят за перверзници, но не и за бегълци.

Един друг мъж — търговски пътник, ако се съди по вида му — се качи при нас в първокласното купе на гарата при зоологическата градина. Не преставаше да ни зяпа и знаех какво мисли. Опитах се да не му обръщам внимание, но когато в крайна сметка вдигнах очи към него, той ми се усмихна мазно, за да ми даде да разбера, че и той си пада по такива неща. Мислеше си, че Анастасия е моят хомосексуален любовник.

Кондукторът явно също беше останал с такова впечатление, но за разлика от спътника ни той си беше прусак от старата школа и виждах как му се иска да се изплюе презрително на пода пред краката ми.

Анастасия смъкна вестника, за да мога да видя лицето й.

„Всички ни гледат — каза с безшумни движения на устните. — Мислят, че съм хомо. И за теб мислят същото.“

Ех, само да можеше да ме види баща ми. Спомням си, когато бях на десет години, му се струваше, че прекалявам с четенето. Дочух го една вечер да говори с майка ми, след като си бях легнал: „Как мислиш, момчето не е обратно, нали?“ На следващия ден намерих най-едрото хлапе на улицата и му забих един юмрук в носа. Момчето се казваше Джон Сандърбърг. Джони само ме изгледа невярващо. „Защо, бе?“, запита смаян и аз го ударих отново. Видях как две струйки кръв потекоха от носа му. Той вдигна ръка към лицето си и когато видя кръвта, побесня.

Направо ме смля от бой. Заби ми два къси прави и аз се озовах по гръб на тротоара. После скочи отгоре ми и продължи да ме удря, докато не посинях. Когато се върнах у дома, лицето ми приличаше на сурово кюфте за хамбургер. Моят старец вдигна очи от „Уолстрийт Джърнъл“ и ме запита какво се е случило. Казах му, че съм се сбил с някакво хлапе и съм го победил. Той каза, че съм добро момче, и продължи да чете вестника.

Престана да се тревожи, че съм обратен, и аз се върнах към книгите.

Това беше последният път, когато се опитах да спечеля одобрението му. Набиха ме заради него, а той дори не остави вестника. След това отношенията помежду ни се изразяваха само в неподчинение и всекидневни препирни, а накрая дойде големият бунт. Той искаше да бъда като по-големия си брат, да бъда отличен студент — ето защо редовно бягах от лекциите. Искаше да вляза в семейния бизнес казах му да си гледа работата и се хванах в един вестник в Ню Джърси.

Струва ми се, че именно старецът ме тласна към Анастасия. Тя скърбеше за едно минало, което не помнеше, а аз оплаквах минало, от което не можех да избягам. Забравено минало, припомнено минало — това ни беше довело в Шанхай. Пътят към Анастасия ни беше довел тук, до това купе във влака и кондуктора прусак, който ни мислеше за обратни. Ако се вгледате, ще откриете, че във всичко има симетрия.

Влакът излезе от гарата и започна бавно да набира скорост. Опитах се да продължа с четенето на вестника и няколко пъти си поех дълбоко дъх, за да се поуспокоя. До границата имаше няколко часа. На следващата сутрин щяхме да се събудим във Франция или в берлински затвор.

— Имате ли огънче?

Спътникът ми се наведе към мен с цигара в устата. Бях сигурен, че в джоба му има пълна кутия кибрит и това беше просто начин да започне разговор. Но защо да не му услужа с огънче?

— Руснак ли сте? — запита ме той на немски.

— Американец.

— О, американец — изрече, сякаш това обясняваше всичко. — В Берлин ли работите?

Аз кимнах и се престорих, че особено много се интересувам от вестника си. Надявах се поведението ми да го отблъсне, но има хора, които пропускат или решават да пренебрегнат дребните сигнали, идващи от околните. Новият ми познайник толкова много искаше да си побъбри с някого, че моето нежелание да разговарям никак не му пречеше.

Стори ми се, че Анастасия е събудила любопитството му. Не преставаше да я изпива с алчен поглед. Запитах се дали би изпитвал същото, ако узнаеше, че е жена.

— Казвам се Петровски. Серж Петровски — представи се той, макар че не го бях питал. — Аз съм емигрант, нали разбирате? Трябваше да бягам от Русия след революцията. Сега имам собствен ресторант на Тауенцинщрасе.

Постарах се да изглеждам възможно най-отегчен. Бях твърде изнервен, за да водя светски разговори. Погледнах отново часовника си, макар че още се влачехме през берлинските предградия.

— Вашият приятел не е много приказлив — каза Петровски, хвърляйки поредния бегъл поглед към Анастасия.

— Кой е тоя досадник? — обади се Анастасия, без да вдига очи от вестника, играейки съвършено ролята си.

Разглезеното Жереме с татенцето си. Татенцето бях аз.

Петровски си пое дъх. Разбра, че току-що му беше нанесена смъртна обида. Погледна към мен, явно с надеждата, че ще се извиня за поведението на Анастасия, но като не видя нищо подобно, хвърли мрачен поглед към нея и пак се задълбочи във вестника си. Поглед на мъж, отхвърлен от евентуален любовник. Вдигнах очи към нея и я изгледах съзаклятнически. Протегнах ръка и стиснах коляното й, знаейки, че тя няма да се дръпне. Така показвах на нашия спътник колко интимни са отношенията помежду ни. От смъртта на Банишевски не я бях докосвал. След инцидента тя стоя скрита в апартамента ми цели две седмици, но не бях спал с нея. Любовната ни връзка не беше отишла по-далече от онази единствена нощ — от онова пиянско сношение за двадесет долара с осемдесетдоларов бакшиш.

Сто долара — и никакъв спомен. Можех да я имам, когато си пожелая, как би могла да ми откаже след всичко, което бях направил за нея? Но тук, в Берлин, както и в Шанхай се бях договорил със себе си: ако Анастасия някога ме приеме пак в леглото си, ще бъде, защото тя ме иска, а не защото няма избор. Следващият ни път няма да бъде като първия.

Петровски се взираше в ръката ми върху коляното на Анастасия. Усетих, че ужасно ми завижда.

— Младият ви приятел е много красив — рече той.

Поредният опит.

Анастасия раздразнено изшумя с вестника.

— Не е германец, нали?

Поклатих отрицателно глава.

— Руснак съм — каза Анастасия, скрита зад „Дер Цайтунг“. — Аристократ. Каквото и да говори Ленин, не общувам с низшите класи.

Лицето му почервеня като варено цвекло. Най-накрая се предаде, зачете се във вестника си, а аз се опитах да не се разсмея.

Слезе в Миделбург. На негово място се качи полицията.

Перонът гъмжеше от униформи. Забелязахме ги, докато влакът полека влизаше в гарата. Погледнах Анастасия и видях собствения си страх, отразен в очите й. Никой от нас не каза нито дума. Трябваше да останем спокойни. Винаги съм смятал, че престъпниците се издават с гузното си държание.

Свалих прозореца и се наведох навън. Въздухът беше леден. През облака пара, излизащ от комина на локомотива, видях двама полицаи да се качват на последния вагон. Затворих прозореца и седнах.

— Мислиш ли, че търсят нас? — прошепна Анастасия.

Поклатих глава.

— Обичайната проверка — казах, без да бъда напълно сигурен.

Влакът потегли. Аз се зачетох отново във вестника, за да покажа на Анастасия, че не се тревожа, но не можех да се съсредоточа. Четях едно и също изречение не знам колко пъти.

Нас ли търсеха?

Чух вратата на вагона да се отваря. Оставих вестника и надникнах в коридора.

— Те ли са? — прошепна Анастасия.

Кимнах.

— Какво ще правим?

— Ако не искаш пак да размахваш бутилка шампанско, просто ще си седим тук и ще си четем вестниците.

Полицаите тръгнаха по коридора, влизаха във всяко купе и проверяваха документите. Наистина ли търсеха именно нас? Вече няколко дни всички вестници публикуваха снимката й, но сензационното убийство на някакъв незначителен руски граф не задържа дълго интереса на публиката, когато Хитлер и Лудендорф се изправиха пред съда в Мюнхен, а французите триумфално прегазиха Рур.

Новият паспорт на Анастасия беше в джоба на сакото ми. За него дадох всичките си спестявания. Щях да разбера дали не съм ги хвърлил на вятъра много по-скоро, отколкото си въобразявах.

Полицията беше в съседното купе, влакът се носеше с пълна скорост през пруската провинция, нямаше къде да избягаме. Усетих капка пот да се стича полека по гърба ми.

Анастасия се изправи и се насочи към вратата. Може би смяташе да се промъкне покрай тях в коридора. Протегнах ръка да я спра.

— Недей — изрекох.

— Търсят мен.

— Седни.

— Не можем просто да чакаме да дойдат и да ме арестуват.

— Не знаем дали търсят теб.

В същия миг отвън се чу шум. Един мъж изхвръкна от съседното купе, двамата полицаи му викнаха да спре и го подгониха по коридора.

Анастасия ме погледна и се усмихна.

— Беше прав — измърмори тя. — Пак ме спаси.

До границата оставаха само десет минути. Престанахме да се прикриваме зад вестниците. Анастасия нервно тупаше с крак. Горната й устна лъщеше от пот.

— Какво ще стане, когато стигнем в Лондон? — запита тя.

— От теб зависи.

— Не разбирам. Защо рискуваш всичко заради мен и никога не искаш отплата?

— Не желая да предявявам претенции. Предпочитам ти сама да ми дадеш.

Тя ме загледа с неразгадаемо изражение. Чухме как спирачките изскърцват и влакът започна да намалява ход.

Бръкнах в джоба на сакото и извадих двата паспорта. Моят беше истински, а нейният — елегантен фалшификат. Чиновникът от германското Външно министерство, който ми го продаде, осигури с този ход оцеляването на семейството си поне за една година напред. Каза, че паспортът е достатъчен, за да я изведе от Германия и може би дори да я вкара в Англия. Друго не ме интересуваше.

Влакът забави и спря. Стигнахме границата. Затаихме дъх.