Колин Фалконър
Анастасия (58)

Анастасия

И сега потръпвам, като си помисля какво направих и като си припомня отровното чувство, което ме накара да поема в тая посока. За миг отново бях Анастасия — момиченцето, което подлагаше крак на слугите и дърпаше косите на братовчедките си.

Със сигурност това беше един от най-долните моменти в живота ми, към който ме подтикна инстинктът на безпринципното оцеляване. Знаех какво ще направи Феликс, ако разбере за Майкъл и Софи; но той не знаеше и нямаше да узнае, ако някой не му кажеше. Този някой не трябваше задължително да бъда аз.

Не беше нещо, за което да се изпусна пред Феликс в момент на разгорещеност. Нито пък да бъде изтръгнато с принуда. Планирах го дни наред, бродех с мрачно изражение из къщата, давайки му да разбере, че съм ядосана. Капанът беше заложена изключително грижливо.

Обикновено той биваше твърде уморен от работата, за да забележи настроението ми. Но накрая поде разговора една вечер в модерната ни спалня в стил ар деко с жълт свещник и египетски статуетки. Излезе от банята в копринена пижама, пъхнал ръце в джобовете на аления брокатен халат, и разбрах, че е схванал посланието. Аз решех косата си пред огледалото на тоалетката.

— Какво има? — запита той.

— Нищо.

— Цупиш се цяла вечер.

Цяла вечер ли? По-скоро цяла седмица. Но се направих, че не разбирам за какво говори, и го накарах да ми вади думите с ченгел от устата.

— Майкъл. Върнал се е в Ню Йорк.

Стори ми се, че пребледня. Майкъл беше тема, която той предпочиташе да избягва в петте години на брака ни, и то с основание. Бях сигурна, че Феликс знае, че Рейчъл не е негово дете, но имахме негласно споразумение да се преструваме, че той й е баща.

— Видяла си го?

Кимнах.

— Кога?

— Беше на игрището за поло миналия месец.

Негодуваща гримаса. Феликс — момченцето, което не обичаше да му се противоречи. Един мъж не би трябвало да се цупи, когато е облечен в пижама, защото изглежда смешен.

— Защо не ми каза по-рано?

— Не исках да те ядосвам.

— Колко мило.

— Той вече не означава нищо за мен.

Смаях се — колко лесно излезе лъжата от устата ми. През годините се бях научила да лъжа доста убедително.

— Да не би да те преследва?

— Не мен — отвърнах.

Изведнъж по лицето му се появи червенина.

— Какво искаш да кажеш?

— Софи.

С тази единствена дума изложих цялото си обвинение.

Видях как лицето му се преобразява, докато свързваше мислено известните му сведения и разсъждаваше над намеренията на Майкъл. Може би това бяха мотивите, които бях приписала на Майкъл. В онзи момент не ми идваше наум — и честно казано, сигурно и на Майкъл, — че той може да изпитва някакви чувства към сестрата на Феликс.

— Среща се с нея?

Кимнах.

— Откъде разбра?

— Тя ми каза.

— Нали не мислиш, че… че тя… че има нещо между тях?

Изискан евфемизъм за сензационния секс, описан ми от Софи.

— Е, нали познаваш сестра си — подметнах аз.

— Това копеле.

— Съжалявам, Феликс. Помислих, че е добре да го знаеш — изрекох с такъв сладък глас, че чак ми се догади от самата мен.

Готово. Само това трябваше да направя. Като всеки добър шахматист играех няколко хода предварително. Както казах, понякога не можех да се понасям. Но нищо не можех да направя. Немислимо беше Софи да бъде щастлива с мъжа, когото обичам.

С годините Феликс беше понапълнял, бе станал по-скоро месест, отколкото внушителен. Строгите му делови костюми и диамантените игли за вратовръзки го правеха да изглежда по-скоро пухкав, отколкото масивен. Стърчеше над мен, но дори когато беше сърдит, както сега, не ме плашеше така, както някога Андрей.

Беше се върнал по-рано от кантората, за да чете конско на сестра си. Не би могъл да намери по-ясен начин да покаже колко е ядосан, когато се появи у дома точно в шест вечерта.

Заразхожда се из дневната с мартини в ръка. През отворения прозорец се виждаха червенеещите корони на дърветата в Сентръл Парк. Софи седеше на канапето, сближила колене и раздалечила глезени, повелително призована от спалнята си, където се контеше за поредната нощ из нелегалните клубове. Видът й беше невъобразимо лъчезарен.

— Срещаш се с Майкъл Шеридан — бяха първите думи на Феликс.

Той беше свикнал да му се подчиняваме безпрекословно. Излъчваше божествено превъзходство и това ужасно ме дразнеше. И сега, докато стреляше с куршумите, предоставени му от мен, много ми се искаше Софи да му се опълчи.

Не останах разочарована.

— Това какво те засяга? — запита тя.

Феликс престана да се разхожда и я стрелна с яростен поглед, още по-бесен от тона, с който му говореше.

— Ти знаеш ли кой е тоя човек?

— Син на един от най-влиятелните брокери в Ню Йорк.

— Пияница, женкар и прахосник. Забранявам ти да се срещаш с него.

— Ще правя каквото ми харесва — сопна се Софи и колкото да я мразех, прищя ми се да й изръкопляскам.

Може би завиждах на духа й. Бях загубила моя в последните пет години — бях го продала или предала.

— Напротив — продължи Феликс, — ще правиш точно това, което на мен ми харесва, ако искаш да продължиш досегашния си разкошен начин на живот. Никой нищо не те кара да вършиш, Софи. Не възразявам. Отпуснали сме ти каишката. Но по този въпрос няма да ми се противопоставяш.

Изправи се пред нея, уверен, че тя ще се огъне. Помислих, че самочувствието му не е неоправдано. Всички знаехме какво иска Софи. Щеше да пищи, да беснее, но щеше да постъпи както й се казва, ако престанат да захранват сметката й.

Може би точно метафората с каишката я беше ядосала. Тя стана и изгледа брат си право в очите.

— Обичам го.

— Обичаш? — изсъска Феликс — Откога го познаваш? От две седмици?

— Е, и?

— Ще те използва като мръсен парцал и след като ти се насити, ще се върне в Лондон.

— За това ли се притесняваш?

— Знам какво говоря — каза Феликс.

На лицето му се четеше мрачна решителност. И двамата не можеха да си позволят да отстъпят.

— Ти харчиш мои пари за всичките си дрехи, шапки, обувки и шампанско. Забавляваш се, а сметките плащам аз.

Сега Софи се изплаши. Съмнявам се дали някога беше мислила, че може да живее извън кръга на привилегированите.

— Ти не си ми господар, Феликс — изрече тя със задавен глас.

— Плащам ти издръжката. Същото е.

Тя ме изгледа с такава ненавист, че никога няма да го забравя. После се обърна пак към брат си.

— Не можеш да ми казваш какво да правя.

— Мога и ще ти казвам. Забранявам ти да се срещаш с него. Ако ми се противопоставиш, ще те изхвърля оттук. Разбра ли?

Горката Софи — никога досега не беше виждала брат си откъм тази му страна. Но човек не постига положение като неговото, без да проявява и безскрупулност.

— Мама няма да позволи — опълчи се тя.

— Хайде да видим — беше отговорът на Феликс.

Нямаше нужда да казва друго.

 

 

Феликс често канеше на вечеря клиенти и бизнес партньори. Това беше възможно най-грубият вид напредване в йерархията на обществото — да смесваш бизнеса с това, което в някои кръгове минаваше за удоволствие. Моята функция на тези събирания беше да изглеждам блестящо, да водя приятни разговори с жените за най-новата мода или за благотворителни акции в полза на бедните, да си разменяме клюки за известни личности. Невероятна скука.

Тази вечер имаше три двойки. Най-напред, един бизнеспартньор на Феликс, някой си Джейкъб Гелър, и меланхоличната му съпруга Вивиан. Адвокатът му Мартин Лактър също беше дошъл със съпругата си, а третата двойка не познавах. Мъжът се казваше Питър Биърд и Феликс го беше поканил, защото Лактър се надявал, че може да ни помогне в претенциите ни пред германския съд. Не се знаеше точно как ще го направи.

Биърд не беше онова, което всяка домакиня би си пожелала като идеален гост за вечеря. Двамата със съпругата му бяха тихи, дори изглеждаха притеснени. Имаше пронизителни черни очи, на които не можех да се доверя, и коса, разделена на път по средата с математическа точност.

Сега ми става ясно, че той сигурно ужасно много е искал да се запознае с мен. Не бях чак толкова известна в Ню Йорк, колкото Анна Андерсен. Смятаха ме по-скоро за очарователна измамница, а не толкова за обществен проблем, както госпожица Андерсен, защото положението на Феликс във влиятелните нюйоркски среди беше доста издигнато. Външността ми също предразполагаше хората. Предаността на Феликс към мен и делото, в което беше инвестирал толкова много пари, бяха смятани за забавна ексцентричност. Приятелите ни глезеха, а моята претенция, че съм велика княгиня, отминаваха с вежливо снизхождение. Тогава, разбира се, и аз бях започнала да се съмнявам в нейната основателност. Времето и безразличието на света бяха подкопали вярата ми.

Още се питам какво ли е мислел Биърд за всичко това.

Когато се запознах с него, нямах никакви предчувствия. Беше още един скучен познат на моя съпруг. Нямах и най-малка представа колко богат и колко влиятелен е всъщност.

Стори ми се, че е един от онези безочливи банкери, които Феликс ухажваше с делови цели — възпитан, безупречно облечен и студен като замръзнала сланина. Изричаше всяка дума отсечено, все едно дава изявление пред полицията. И този негов акцент. Със сигурност не беше англичанин, макар че много се стремеше да мине за такъв.

Съпругата му ми напомняше за английската баронеса, с която Майкъл разправяше, че се запознал в Шанхай: опакована в бръчки. От време на време си отваряше устата, за да изрече някоя баналност с неповторимия маниер, така съвършено овладян от английските висши класи.

През цялата вечер усещах как Биърд ме наблюдава, но бях свикнала с подобно внимание. Въпреки почтителното уважение, което Феликс ми засвидетелстваше, бях само някаква бляскава претендентка, която случайно е успяла да сключи изгоден брак.

Докато пиехме кафе след вечеря, Лактър доста ловко завъртя разговора около истинската цел на вечерта: претенцията ми към титлите на семейство Романови.

— Подадохме документи в Хановер — поде той. — Но датата за изслушването се отлага много пъти. Княз Хесенски използва всяка възможност, за да ми прави спънки. Разбира се, той действа в своя изгода. Има много приятели в Германия.

Биърд като че ли не искаше да участва в този разговор. Още когато беше получил покана, навярно беше осъзнал, че по време на вечерята ще му бъде оказан натиск, но не изглеждаме като човек, който лесно ще се уплаши от откровена манипулация.

Лактър се обърна към него.

— Питахме се дали не бихте могли да се срещнете с великата княгиня Олга. Имате връзки в Уиндзор и в Руския монархически съвет. С нашата Анастасия постъпиха много зле, време е да се въздаде правосъдие.

Биърд сякаш за миг се учуди от неприкритото предизвикателство на Лактър, но бързо се съвзе.

— Разбира се, ще говоря с нея — излъга го той в очите. — Но не мога нищо да ви обещая. Великата княгиня Олга е много своенравна.

— Познавате ли великата княгиня? — попитах аз изненадана.

— Съветвах я по финансови въпроси, когато бях управител на Банк ъф Ингланд.

Феликс ме изгледа строго: ясно беше, че по време на подобни разговори се предполага да не бъда нищо повече от украшение. Но аз съм направена от друго тесто.

— Извинете ме, не знаех, че сте имали такъв висок пост. — Той ми се усмихна скромно, поне такъв явно беше замисълът. — И все пак — продължих, — бих предположила, че тя ще избере съветник сред най-доверените си хора.

Лактър премигна изненадано насреща ми.

— Нима не знаехте? — попита ме.

— Какво да зная?

— Господин Биърд е участвал в кабинета на цар Николай — баща ви, — бил е финансов министър.

— Значи сте руснак — обърнах се аз към Биърд.

— По рождение. Разбира се, поанглийчих фамилията си. Ако имаш чуждестранно име, в Англия те смятат за непоправим глупак.

Всички се засмяха учтиво.

— Кога напуснахте Русия?

— Една година преди революцията.

— Умно сте постъпили — рекох любезно.

Беше злонамерено от моя страна да го кажа по този начин, сякаш намеквах, че е постъпил като страхливец.

— Царят ме изпрати в Лондон по работа — обясни той и долових известно смущение в гласа му. — Не можах да се върна.

Още съчувствени кимания. Защо толкова го ласкаят? Ясно беше защо е напуснал Русия. Сигурно не е изпълнявал поръчение на царя. Просто беше избягал, за да си спаси живота.

— Вашата кауза ми е много по сърце, ваше височество, и със сигурност бих ви помогнал, ако можех.

Усмихнах се, възхитена най-вече от неискреността му, която вече започваше да ми втръсва, както и всичко останало. Той не би си мръднал и пръста, разбира се, но пък защо да ме обезсърчава, ако има дори и най-малък шанс делото да стигне до някакъв резултат.

— Казахте, че сте поанглийчили името си — продължих, макар да чувствах погледа на Феликс, който настояваше да мълча. — Как е руската ви фамилия?

— Барденов — отвърна той с притеснена усмивка и кимна, сякаш се представяше. — Пьотр Барденов.

— ОТМА.

Огледах се да видя кой е произнесъл това и видях, че съм аз. Нямах представа какво означава или какво ме беше накарало да го изрека. Всички ме гледаха очаквателно. Но тази дума оказа странно и драматично въздействие върху Биърд. Той пребледня, по челото му изби пот. Усмихна се с най-жалката усмивка, каквато някога съм виждала на лицето на човек, който се стреми да прикрие объркването си.

— Добре ли сте? — попита съчувствено Лактър.

— Да, да — отвърна той и хвърли смразяващ поглед към адвоката.

— Какво каза преди малко? — запита Феликс.

Много странно: не знаех какво означава тази дума. ОТМА. Руският ми не беше толкова добър, както някога, но бях сигурна, че не е руска дума.

Извиних се и отидох в банята. Цялата се бях изпотила. Усетих, че ми се вие свят, за момент ми се стори, че ще повърна. ОТМА. Какво означаваше това?

Оттеглих се рано с оправданието, че съм се почувствала зле; намеквайки доста незавоалирано, че става въпрос за обичайните женски неразположения, така че гостите да не се разтревожат. Атмосферата в трапезарията беше напрегната.

Явно Биърд и жена му също бяха намерили предлог да си тръгнат рано, последвани почти веднага от семействата Гелър и Лактър. Когато Феликс влезе в спалнята, се направих, че спя, но часове наред лежах будна.

Накрая ми хрумна, че ОТМА не е дума, а анаграма. Олга, Татяна, Мария, Анастасия: първите букви от имената на четирите дъщери на царя. Сигурно съм чула някой да произнася словосъчетанието, но защо го казах на Биърд и защо тази дума предизвика такава реакция у него?

Най-накрая бях попаднала на частица от миналото, което бях изгубила. Реакцията на Биърд ме убеди в това. Но кой можеше да ми помогне да науча повече?