Колин Фалконър
Анастасия (50)

Майкъл

Къщичката, построена от стари греди и цялата посивяла от времето, беше опасно наклонена, сякаш всеки момент можеше да се разцепи. Запитах се откога стои така. Представих си безкрайно редуващи се замръзвания и размръзвания, каращи земята под основите постоянно да се размества.

Къщата клечеше сред черните сенки на смърчовете и елите, обърната към безрадостния килим от фабрики и работилници, наречен град Свердловск. Черен дим, процедил се от комина, се точеше нагоре към хладното синьо небе.

Нямаше ограда. Дворът беше осеян със стари машини и ръждясали тенекии. Видях една коза, вързана за някакъв кол. В проскубаната й козина блестеше скреж. Тя ме изгледа с войнствено любопитство. Потръпнах, напрежението ме разкъсваше като залоено месо, попаднало в стомаха ми.

Козата внезапно изкрещя жаловито и аз почувствах как адреналинът хуква из вените ми. Изсъсках една ругатня към животното и се качих на верандата. Дъските обезпокоително изтрещяха под краката ми.

Предната врата беше отворена, но къщата беше тъмна и вътре не светеше. Спрях за миг, за да свикнат очите ми с мрака. След това видях две очи да ме гледат откъм вратата и отстъпих стреснато назад.

Беше старица, загърната в огромен шал, облечена в дълга черна дреха и с мъжки ботуши. Дрехата беше прокъсана, дупки се виждаха и във вълнения шал, ботушите бяха целите оплескани с кал. В устата на женицата нямаше повече от три зъба. Кожата висеше по костите й като износени стари дисаги. От нея се носеше миризма на изгорели дърва и варено зеле.

Макар да знаех, че ме очаква, тя се взираше в мен така, сякаш току-що бях паднал от небето. Изглеждаше едновременно пълна с любопитство и невероятно уплашена. Тъкмо щях да се представя, когато жената изведнъж се обърна и се потътри навътре в къщата, без да ме покани дори с една дума. Нямаше какво друго да правя и я последвах.

Както и очаквах, вътре нямаше особено много мебели — едно — издуто кресло, печка за дърва и два огромни ботуша, пъхнати под решетката. Реших, че са на съпруга й. На стената висеше снимка на Ленин, поставена в рамка, и още една — мъж, облечен в черно, с остри мустаци, героично стиснал пистолет в дясната си ръка. Сигурно е той, помислих.

Мъжът, който беше застрелял царя.

Захарий Петрович Ермаков вече не беше онзи гигант революционер. Единствената прилика между мъжа, когото видях, и онзи на снимката бяха щръкналите черни мустаци. Лежеше на грубо издялано легло в другия край на стаята, целият затрупан от завивки. Видя ми се ми невероятно слаб. Плътта му сякаш се беше стопила и ми се стори, че различавам очертанията на черепа под изтънялата като пергамент кожа. Струйка засъхнала кръв се точеше от ъгъла на устата му, по възглавницата личаха съмнителни петна. Дишаше на пресекулки. Едва успях да се сдържа и да не се извърна.

— Вие сте вестникарят — рече той с пресеклив глас.

Кимнах. Доколкото знаех, смъртта поражда страх. При Ермаков обаче не видях подобно нещо. Тялото му беше почти безплътно, но очите горяха като въглени и на лицето му не се четеше нищо друго, освен омраза.

Жена му посочи дървения стол до леглото и аз приседнах. До краката си видях купа с петна като от жлъчка. Усетих как ми призлява.

— Умирам. Казаха ли ви?

Кимнах.

— Рак. Дробовете ми… прогниха.

Отблизо изглеждаше като старец, но пресметнах, че сигурно е на около четиридесет години. Ужасният му поглед не слизаше от лицето ми.

— Казаха, че искате да чуете за… царя?

— Бяхте ли там?

Усмихна се. Зъбите му бяха покафенели, изгнили от цигарите. Пръстите му също бяха мръсножълти на цвят. По китките си имаше неясни пурпурни белези, ярко изпъкващи на мъртвешки бледата му кожа.

— Царят ми го причини.

— Царят?

— Девет години каторга. Ония проклети копелета.

— Имали сте късмет, че сте оцелели — опитах се да установя някакво отношение с това нещастно създание.

Трябваше да получа тази история, да извлека всичко, каквото мога, от него. Тревожех се, че може да реши друго и да не говори с мен.

— Не беше късмет. Тогава бях як и си обещах, че ще оцелея само за да мога… тия проклети копелета да ги накарам да си платят. — Протегна обезобразената си китка. — Държаха ме в окови цяла година. Раните по ръцете ми загноиха. Месеци наред пускаха гной, дори след като свалиха белезниците. Казаха, че ще… загубя ръцете си. Но не ги загубих. Тази ръка… тази ръка застреля оня негодник право в главата.

— Вие сте застреляли царя?

— Да. Аз. Аз!

Не му повярвах и все още не мога да повярвам. Дори неголямата част от разказа му да беше вярна, все още смятах, че Юровски е убил царя. В годините, след като Ермаков разказа своята версия на събитията, поне шест-седем души заявиха претенциите си, че те са дали фаталния изстрел. Всички искаха да си присвоят славата на цареубийци.

Ермаков се ухили, наблюдавайки реакцията ми, доволен, че е признал, че е убиец, макар и на смъртното си легло. Отвъд не го очакваше никакъв Бог. Комунизмът да върви по дяволите, вечната му слава беше тук и сега.

— Вие сте били един от стражите в дома на Ипатиев?

— Не само един от стражите — аз и Юровски командвахме. Но това копеле си присвои славата. Само че аз… аз свърших мръсната работа. Ето защо… ето защо другарят Свердлов ме направи началник в завода. Само това получих за награда… задето свърших мръсната им работа… само това…

Гласът му секна и той се разкашля. Лицето му поморавя като цвекло. Жена му се втурна, грабна купата и я поднесе под брадичката му, докато той се давеше и отчаяно се бореше да си поеме дъх. Помислих, че може ей сега да умре. Станах, изплашен и отвратен от тази гротескна сцена. Накрая Ермаков успя да си поеме дъх, а от устата му протекоха кръв и жлъчка.

Чуваше се как гърдите му хриптят. Навярно го чуваха чак на площад „Революция“. Това го изтощи. Остана дълго време неподвижен, дишайки плитко, без да може да продума.

Накрая даде знак на жена си, че се е пооправил, и тя побърза да излезе и да плисне купата на двора. Идеално за кокошките. Отново седнах, потресен. Той протегна костеливата си ръка и почука с пръст по бележника ми, за да ми даде знак, че иска да записвам.

— Бях на гарата… в деня, когато царят и царицата пристигнаха тук в Свердловск. Мислех, че ще е някакъв кой знае колко голям… с червени очи, голяма брада, огромен като камбанария, а той беше един такъв жалък, просто да го духнеш и ще падне. — Отново се разкашля, но успя да се овладее. — Ами тя! Дебела германска крава. Искаше да я возим в инвалидната количка. Обаче я накарахме да върви, тая стара кучка.

Усмихна се, все едно си припомняше лицето на любимото си внуче.

— Първия ден оная германска кучка ни написа… на едни такива малки картончета, целите в златно, искаше да й донесем… разни храни… сякаш сме й слуги. Обаче скоро се справихме с нея. Ядеше същото, каквото и ние. Супа и… зеленчуци.

Запитах се колко ли ще трае интервюто. Той изглеждаше твърде слаб. Не се знаеше колко ще може да говори, преди да го връхлети поредният пристъп на ужасната му кашлица. Първият го беше изтощил и ми се струваше, че ако се разкашля за втори път, може и да умре. Започна да ме хваща нетърпение. Не исках да ми говори за царя, исках да чуя за Анастасия.

— Помните ли, когато дойдоха другите?

— Морякът, как се казваше, дето носеше царевича…

— Помните ли великата княгиня? Най-малката, Анастасия?

Той се замисли.

— Хубавици бяха. Ех, да можехме да ги пипнем… Обаче Юровски… е, сега вече така и така няма да разбера какво е да чукаш велика княгиня.

Не мислех, че някога ще пожелая някое човешко същество да страда. Но като седях там, правейки се на любезен с това чудовище, част от мен го проклинаше да лежи още много време и да се дави в агония. Никога не бях срещал човек, който така да се храни от омразата си като тези хора. Представях си как едра торбичка, натъпкана с горчилка, със собствената му злоба, го прояжда отвътре като куп личинки.

— Не помните ли Анастасия?

Въпросите ми започваха да го дразнят.

— Всичките бяха една стока, кой го е грижа?

— Разказвахте ми… за нощта, когато са умрели.

Той отново се усмихна, споменът за смъртта на царя сякаш го ободри.

— Намерихме едни ями на около петнадесет километра извън града… изоставени мини. Юровски избра мястото. А ние… събрахме няколко тенекии бензин, подпалки и киселина и ги закарахме там. В нощта на екзекуцията… взехме един камион и десетина чаршафа и отидохме на катедралния площад. Казахме на шофьора… да спре до вратата на мазето, да остави мотора и да го форсира, да вдига… колкото може по-голям шум.

— Вие къде бяхте?

— В къщата. Къде според вас сме били? За нищо на света нямаше да пропусна екзекуцията.

Моят жив труп започна да отпада. Жена му донесе чаша изстинал черен чай. Той го загълта жадно, после отблъсна безмълвно чашата. Тя пак се скри в сенките. Запитах се какво ли я караше да му бъде толкова предана. Може би е бил по-добър като съпруг, отколкото като тъмничар.

А може би тя и досега се страхува от него.

— Оная нощ всичко се обърка — чух отново дрезгавия глас на Ермаков; налагаше се да се наведа по-близо до него й неволно се намръщих от лошия му дъх. — Юровски беше виновен.

Седях безмълвен, без да смея да го прекъсна.

— Трябваше им почти един час да се приготвят. Момичетата… носеха възглавници… да си подложат в камиона. Стори ми се много смешно… закарахме ги… долу в мазето, казахме им, че трябва да се евакуират… че белите идват… помня как царят каза: „Е, най-накрая… накрая ще излезем оттук“ и после чу камиона.

Спря изтощен. Всеки път, когато си поемеше дъх, от дробовете му се чуваше мокър, свирещ звук.

— Юровски влезе и прочете присъдата. Аз стоях зад него… виждах лицето на оня негодник… не можеше да повярва.

Той се разсмя, но смехът му потъна в поредния пристъп на кашлицата.

Отдръпнах се, за да избягам от ужасния му дъх.

— Царят не можеше да чуе добре… заради шума от мотора… Юровски трябваше да повтори… да повтори пак присъдата. Знаех, че иска да го направи… и си бях обещал това право… извадих револвера… пресегнах се над рамото му и го застрелях право в лицето. — Пое си дъх издълбоко, на пресекулки. Очите му блеснаха. Отново изрече думите. Като опрощение. — Застрелях царя… аз… ще напишете това във вестниците, нали?

Кимнах, усещайки как стомахът ми се обръща.

— Той падна и… не помръдна. После Юровски започна да стреля с маузера… право в устата на оная германска кучка.

Стана лудница… всички стреляха… без да се целят, беше тясно… оглушах… цяла седмица нищо не чувах. Мазето се изпълни с дим, не можехме да ги убием…

Всичко започна отново. Той говореше прекалено бързо. Поредният пристъп на кашлицата му го задави и очите му едва не изхвръкнаха от орбитите. Вкопчваше се с костеливи ръце в жена си и аз помислих, че всеки момент може да свърши. Главата му се търкулна немощно на възглавницата. Стори ми се, че е умрял. Но след миг огромните черни очи се обърнаха към мен и тръпки ме полазиха от гробовната му усмивка.

Зачаках го да събере сили. След малко той проговори отново, продължавайки оттам, където беше свършил.

— Едва по-късно открихме… жените имаха скъпоценности, натъпкани… в корсетите, куршумите отскачаха от тях… за щастие никой от нас… не беше убит. — Засмя се на шегата си. — Никой от нас. Накрая свършихме куршумите… чекистите трябваше да ги довършат… с щикове.

Чух се да прошепвам: „Исусе Христе!“

— Знаете колко е трудно да убиеш единадесет души.

— Надявам се да не науча — измърморих на английски.

— Всички в града чуха стрелбата… изтичах вътре да видя какво става… в коридора беше блъсканица, през цялото време шофьорът… форсираше мотора. Накрая всичко свърши. Юровски каза на хората си… да свалят палтата и шапките на труповете… да вземат пръстените и огърлиците, и часовниците… да ги сложат в ъгъла. Беше типичен… апаратчик… и всичко по книга. Освен че… беше… разбира се, като тия негодници… наистина се провали… оная нощ.

Той се разсмя и червена пяна изби в ъгълчетата на устата му.

Увихме труповете в одеяла… и ги сложихме в камиона. Възглавници, чанти, обувки… всичко беше подгизнало от кръв… кръв навсякъде. Точно каквото Юровски каза, че не… иска. Но това се получава… като трябва да блъскаш и да мушкаш хора… до смърт.

Поредното немощно вдишване.

— Тръгнахме към… мините. В два часа сутринта… тръгнахме. Пътят беше разкалян… за два часа минахме петнадесет километра, колелата затъваха… в калта. Вече се съмваше… когато пристигнахме.

— Там ли сте изгорили телата?

Той поклати глава.

— Нямаше време.

Видях, че тази част от историята много не го интересува.

— Защо?

— Не искахме да го правим денем… хората щяха да видят… дима. Знаехме, че белите… не са далече. Не искахме никой… да им каже къде са телата…

— И какво стана?

Но Брмаков беше изтощен. Сви рамене.

— Анастасия е оцеляла — казах, за да го накарам да продължи.

— Никой не е оцелял.

— Анастасия е жива — повторих аз.

Той се опита да се надигне, явно развълнуван.

— Всички са мъртви!

— Вие сте оставили труповете цял ден. Ами ако е оцеляла от куршумите и щиковете?

— Оставих пазач при труповете! На другата нощ се върнах… преброих ги! Бяха… всички бяха там! Видях Анастасия!

Запитах се дали мога да му вярвам.

— Видели сте я?

— Единадесет тела! На другата нощ… се върнахме и заляхме лицата с киселина… а после ги изгорихме с бензин. Не остана нищо от великите княгини… всички са мъртви. И аз… Захарий Петрович Ермаков… аз ги убих…

Поредният пристъп на кашлица сякаш щеше да трае до безкрай. Той стискаше раменете на жена си, сякаш се давеше и искаше да изплува. Давеше се в собствената си кръв. Подходящ край, казах си.

Но спазъмът премина. Ермакова ме погледна и поклати глава. Разговорът свърши. Ермаков се отпусна на леглото, подбелил очи, от гърдите му се чуваше хриптене. Невъобразим звук. Тръгнах си.

Вън на двора далечното слънце затопли кожата ми. Тъмните борови гори се простираха надалеч, губейки се в хоризонта под едно измито небе. Беше най-топлата част от този пролетен ден, но аз треперех в палтото си. Сега знаех какво се е случило с царя и семейството му. Анастасия, както каза той, беше мъртва. Не би могла да оцелее от куршумите и щиковете.

Това беше горчивият финал на познанието. Ужасната сигурност понякога е по-лоша от проблясъците на надежда. Осъзнах, че ми се иска да не бях узнавал нищо.